Франсис Пол Уилсън
Отвличане (52)

4

— Ще успееш ли да намериш толкова много пари? — попита Нана.

Джон седеше зад компютъра. Погледна разтревожено към майка си. Тя не знаеше дори половината от истината. Нямаше представа дори за една десета от това, което ставаше. И въпреки това изглеждаше така, сякаш щеше да рухне всеки момент. Косата й бе небрежно сресана, дрехите й бяха намачкани, изглеждаше много бледа и изпита. Впиваше пръсти в шията си така, сякаш не можеше да диша.

Нямаше начин да й каже истината относно „услугата“, която трябваше да извърши, относно… палеца на Кейти. Така че я бе излъгал. Бе й казал, че похитителите всъщност не искат услуга от него, а пари — милиони долари.

— Да — отвърна Джон меко. — Работя по въпроса. Обадих се на някои хора, които ми дължат услуга, както и на няколко банки за заем. Ще успея да ги събера за няколко дни.

— За няколко дни? Но Кейти ще е в плен през цялото това време. Как можеш…

Той избухна:

— Да не мислиш, че не искам тя да се върне обратно? Още днес? Още в тази минута? Не мога просто да седна и да напиша чек! — Видя как тя се стресна и гневът му утихна. Протегна се и взе ръката й: — Съжалявам, мамо. Просто съм на ръба. Правя най-доброто, на което съм способен, по най-бързия начин, на който съм способен.

Тя погали ръката му.

— Знам, че е така, Джони. Не биваше да казвам това… просто не мога да понеса мисълта, че Кейти е в ръцете на тези хора.

В ръцете им — помисли си той и отново усети как му се повдига. Това далеч не бе най-лошото.

— Ще си полегна. Доспа ми се от хапчетата, които ми даде. Твърде съм уморена дори за йога.

Снощи бе започнал да й дава успокоителни. Щеше му се той самият да вземе няколко, но трябваше да остане нащрек, трябваше да контролира нещата.

— Направи го, мамо. Легни си, затвори очи и се опитай да поспиш. Така времето ще мине по-бързо.

Когато тя си отиде, той влезе в кухнята. Отвори хладилника и погледна вътре. Знаеше, че трябва да се храни, но апетитът му сякаш бе изчезнал завинаги. Затвори вратата, но погледът му остана прикован в камерата.

Почти можеше да го види… пластмасовия плик, белия пощенски плик, зад подноса за лед — малкия палец на Кейти.

Не си въобразяваше, че ще може да й го пришие, а и дори да можеше, замразяването не беше начин да го запази. Какво друго можеше да направи?

На връщане от пощенската кутия бе повърнал. После бе отишъл в мазето, за да се наплаче без майка му да го чуе. Спомняше си как бе треперил и плакал няколко минути, после сякаш някаква електрическа верига в него се бе претоварила и се бе задействал прекъсвач. Бе онемял. Бе стоял долу с плика в ръка, без да е в състояние да го погледне. Вместо това се бе взирал в пространството пред себе си.

Беше време да стане и да се опита да се концентрира. Не можеше да си позволи да се разсейва. Трябваше да вземе важни решения. Животът на Кейти зависеше от това.

Но първо — палеца… този ужасяващ, ценен, кървав малък палец. Не можеше да допусне майка му да го види, нито да го остави да изгние. Трябваше да направи нещо и се сети за фризера.

Да мисли… Боже, това бе такъв проблем. Опитваше се да подреди мислите си и да разсъждава трезво. Това му струваше огромни усилия.

Бе успял да седне пред компютъра и да напише отговор на Змията. Не беше особено смислен, но чудовището трябваше просто да знае, че той би направил всичко, абсолютно всичко, което се иска от него, за да не бъде наранена Кейти повече.

Беше искрен. Змията се бе изразил достатъчно ясно — държеше всички карти, заповядваше. Джон се бе измъчвал, докато бе направил избора между най-добрия си приятел и дъщеря си. Но палецът го бе накарал да реши моментално: Кейти. Бе избрал Кейти.

Кейти щеше да живее.

А Том… трябваше да се намери начин да оцелее.

Смразяващият кръвта отговор на Змията затвърди решителността на Джон:

СЕГА вече се разбрахме! Знаеш какво трябва да направиш. Направи го скоро. Иначе ще продължим да ти изпращаме парчета от пъзела.

Джон успя да се откъсне от хладилника и отиде до телефона. Наложи си да не мисли за всичките напиращи въпроси, да блокира разсъжденията си и да се съсредоточи само върху най-необходимото. Извади телефонния указател и отвори на страницата на лекарите. Откри някакъв доктор Аделсън, интернист от Френдшип Хайтс, и преписа адреса и телефона му. Като се представяше за доктор Аделсън, започна да звъни на всички аптеки в града, докато накрая успя да открие една с малко налично количество хлорамфеникол.

С възможно най-деловия си тон той поръча рецепта за някой си Хенри Джонсън:

— Дайте му двеста и петдесет милилитра хлорамфеникол, двадесет капсули, без повторно пълнене и това е всичко.

Когато аптекарят поиска адреса и номера му, Джон издиктува тези на Аделсън. Добре… Мистър Джонсън можеше да вземе лекарството си до тридесет минути.

Джон се облегна на стола и затвори очи. Първата стъпка бе направена.

Време беше за втората.

Но когато взе телефона, на вратата се позвъни. Той скочи и почти изпусна телефона.

Не… О, Господи, не… не отново някоя част от Кейти!

Джон затвори телефона и с усилие се отправи към вратата. За него сега тя изглеждаше като вратата на Ада. Стисна зъби, хвана дръжката и отвори.

На предните стъпала стоеше привлекателна жена на около четиридесет. Носеше палто от визон и високи токчета. Дългата й лъскава коса бе захваната със златна шнола. Лицето й бе идеално гримирано. Усмихваше се, но тъмните й очи го гледаха предизвикателно.

Джон почти залитна, когато я видя. Това беше невъзможно.

— Здравей, Джон. — Гласът й бе толкова… мек, толкова спокоен, така идеално се владееше.

— Марни! — Неговият собствен глас прозвуча като стържене на стомана по бетон. — Какво правиш тук?

— Дойдох да видя дъщеря си.

— Но ти… ти трябваше да си в Джорджия.

— Пуснаха ме.

— Не мога да повярвам!

— Но е истина, Джон. Излекувана съм. Взимам лекарства и докато го правя, всичко ще е наред. Всъщност, ако продължавам да се справям все така добре, доктор Шилър каза, че може да намали дозата ми есента. Не е ли чудесно?

Умът на Джон се бунтуваше. Това не можеше да е вярно. Марни трябваше да е в психиатричния център „Мариета“. Какво правеше тук? Точно сега ли трябваше да се появи?

— Не ме интересува какво казва Шилър или който и да е друг. Съдът разпореди да не напускаш Джорджия.

Усмивката й не изчезна.

— Доктор Шилър уреди това. Вече съм достатъчно добре, за да пътувам. И искам да видя Кейти.

— Не — каза Джон, като яростно клатеше глава. — В никакъв случай. Няма начин.

— Аз съм й майка, Джон. — Усмивката й затрептя неуверено. — Имам право да…

— Не, нямаш право! — Усети как гнева му се надига и това му хареса. Беше толкова хубаво отново да усеща нещо различно от гадене и ужас. — Ти сама се отказа, помниш ли? Такава беше сделката — да не ходиш в затвора, а аз да получа пълно попечителство. Така и ще бъде.

Усмивката й изчезна.

— Искам да видя Кейти. Не можеш да ми забраниш да виждам собствената си дъщеря.

— Мога и ще го направя. И ако веднага не се махнеш оттук, ще се обадя в полицията и ще им кажа, че си избягала от психиатрична болница в Джорджия.

— Това не е…

— И ще им кажа за действащата забрана да я доближаваш. Е, ще си тръгнеш ли, или да им се обадя?

Марни отстъпи крачка назад. Устните й трепереха.

— Това не е честно, Джон.

— Не ми минават твоите номера, Марни. И не ми говори за честност. Направи услуга на всички ни и се върни в Джорджия. Веднага.

— Надявам се, че се грижиш за нея по-добре отколкото за себе си. Изглеждаш ужасно.

— Довиждане, Марни.

Той затвори вратата и опря челото си от вътрешната й страна. Моля те, махни се. Достатъчно грижи си имам. Не мога да се занимавам и с теб.

Господи, как я мразеше. Ненавиждаше я. Като образован мъж и лекар знаеше много добре, че умствено болните хора не могат да бъдат отговорни за постъпките си. Но това не значеше, че трябва да им бъде прощавано.

Джон никога нямаше да прости на Марни за това, което бе направила. Нямаше значение каква армия от психиатри щеше да намери тя, за да я провъзгласят за емоционално и умствено стабилна, и напълно готова да се върне в обществото. Никога нямаше да я допусне пак в живота на Кейти.

Застана на пръсти и погледна през миниатюрната цепнатина на вратата. Предният двор беше празен. Марни си бе отишла. И най-добре беше да не се връща, защото щеше да обърка всичко.

Но той и за момент не се съмняваше, че тя щеше да се върне.

— Джон? — Гласът на майка му долетя от стълбището.

— Да, мамо?

— Имаше ли някой на вратата?

— Само един търговец, мамо. Почивай си. Ако нещо се случи, веднага ще ти кажа.

Кейти, Том, майка му, Змията, Марни — колко дълго щеше да продължи да жонглира без да изпусне топката?

Имаше чувството, че всеки момент ще експлодира. Върна се в кухнята и се зае да приготвя отровата за президента на Съединените Щати.

Събра кураж и набра директния телефон на Бети Кени. Бети бе започнала работа като секретарка в офиса на Том още от времето, когато той бе само конгресмен. После се бе преместила с него в Сената и сега бе негова лична секретарка. Грижеше се за графика, в който всички срещи бяха важни и спешни. За да се добереш до Том, се налагаше да се справиш с борбената Бети. Но тя познаваше Джон и го харесваше, а и много се тревожеше за здравето на шефа си.

— Здравей, Бети — поздрави я той, като се стараеше да звучи леко и безгрижно, но нямаше представа дали успява. — Джон Вандайн е. Необходими са ми няколко минути с шефа ти утре, за да премеря кръвното му. Ще мога ли да го открия?

Стисна палци. Моля те, кажи да.

— Здравей, Джон. Нека проверя. Не беше ли тук точно заради това онзи ден?

— Да. В сряда. Но това, което открих, не ми хареса.

Тя сниши глас:

— Наистина ли? Толкова ли зле беше?

— Вероятно не трябва да казвам това. Забрави какво чу, става ли?

— Няма да кажа нито дума. Знаеш, че е така. Но искам да знам — има ли повод за тревога?

Той се възползва от нейната загриженост.

— Кръвното му беше в горната граница, затова искам да го наблюдавам. Особено ако ще пътува за Хага другата седмица.

— Разбирам. Да видим… в десет има среща в Овалния кабинет… няма да ти отнеме много време, нали?

— Десет, най-много петнадесет минути.

— Добре. Какво ще кажеш за половин час между девет и тридесет и десет?

— Чудесно. — Усещаше горчив вкус в устата си.

Поговориха си още малко, след което той затвори и се облегна назад, защото трепереше.

Стъпка номер две беше изпълнена.

Бе се държал толкова хладнокръвно по телефона, сякаш на автопилот, но сега тежестта на това, което трябваше да извърши, отново го връхлетя.

Особено ако ще пътува до Хага другата седмица…

Аз обаче ще трябва да направя всичко, на което съм способен, за да не му позволя да се добере до Хага — помисли си Джон. Ако Том се появеше там, Кейти щеше да умре.

Само ще го разболея — повтаряше си той за хиляден път, откакто бе отворил пощенската си кутия тази сутрин. Той нямаше да умре. Можеше почти да умре, но медицинското обслужване, с което разполагаше като президент на САЩ, нямаше да позволи да се случи това.

Ами ако хлорамфениколът не окажеше въздействие върху костния мозък на Том? Това беше напълно възможно. Тогава какво щеше да прави? Ами ако реакцията се забавеше и се проявеше чак след седмици? Щеше ли Змията да му повярва, че е направил каквото трябва?

В никакъв случай.

Джон усети желание да крещи, но това щеше да събуди майка му.

Беше време отново да включи на автопилот.

Погледна часовника си. Трябваше да отиде до аптеката и да се представи за Хенри Джонсън, за да вземе лекарството.

Превръщам се в лъжливо чудовище — помисли си. Излъгах майка си, Тери, колегите си, един аптекар, секретарката на Том, а утре ще направя същото с най-добрия си приятел.

Осъзна, че единствения човек, когото не бе лъгал цял ден, бе Змията и от това му се догади.