Франсис Пол Уилсън
Отвличане (37)

3

Джон пристигна на североизточния край на Франклин Скуеър в девет без петнадесет. Никой не говореше от уличния телефон по това време, но кой знае още колко щеше да е така. Всеки момент някой от местните пласьори на дрога можеха да го окупират за целия ден.

За да предотврати това, Джон взе слушалката, която вонеше на повърнато, и се престори, че набира някакъв номер. Постоя така с мръсната слушалка до ухото си, като симулираше, че води оживен разговор. През това време обаче държеше със свободната си ръка натисната релсата за освобождаване на линията.

Около него минаваха работници, които пристигаха с метрото, а бездомните бяха изпълзели от тайните си свърталища и подемаха обичайните си всекидневни занимания. Слънцето си пробиваше път през тежкия въздух и правеше още по-непоносима вонята на застояло, идваща от слушалката. Стомахът на Джон се преобърна. Остатъчният вкус от кафето, което бе изпил набързо преди да тръгне, бе застанал на върха на езика му и горчеше.

Боже, още колко време щеше да му се наложи да стои тук и да се преструва на ангажиран в разговор с никого? Имаше чувството, че е бил тук цялата сутрин.

И тогава телефонът иззвъня и го стресна, както бе застанал с ръка върху него.

— Ало? — каза той. — Джон Вандайн е.

— Леле, много си бърз.

Джон разпозна гласа — беше същият като онзи от метрото вчера.

— Чаках те. Обещах да сътруднича. Получих писмото. Пишеше да бъда тук в девет, така че съм.

— Избърса ли сълзите си?

Подигравателният тон отсреща почти го предизвика да каже нещо необмислено, но успя да се овладее. Защо да достави на Змията това удоволствие?

— Да. Какво искаше да ми кажеш?

— Хайде да не бързаме толкова. Ще те препратя на друг телефон.

— Това някаква игра ли е?

От другата страна на линията долетя студен смях.

— Не се тревожи. И аз съм гледал тези филми. Не, не е игра. Просто взимам предпазни мерки. Пращам те на друго място — Лафайет Скуеър. Знаеш ли къде е?

Този път Джон познаваше мястото.

— Срещу Белия дом.

— Точно така. В североизточния край. На четири преки от мястото, където си сега. Бъди там след пет минути.

Змията затвори.

Джон погледна часовника си. Беше девет и две минути. Четири преки за пет минути. Можеше да стигне навреме дори да вървеше на заден ход, но все пак се затича леко. Нямаше смисъл да рискува.

Стигна до Лафайет Скуеър и намери телефона за две минути, но сърцето му замря, защото видя, че някой вече го използваше. Вътре говореше пълна жена с бежова тениска от полиестер, на която пишеше „Просто кажи НЕ! Уинстън трябва да си иде!“. Водеше оживен разговор с някого. Беше една от многото протестиращи, които все още пълнеха площада и маршируваха нагоре-надолу пред Белия дом.

Изчака цяла минута и половина, като през това време агонизираше и със свито сърце наблюдаваше как часът напредва и отива към девет и седем минути. А тя продължаваше да говори.

— Извинете ме, госпожо — каза той, — но чакам всеки момент да ме потърсят за много важен разговор на този телефон.

Тя го погледна, но не каза нищо.

— Моля ви, госпожо. Много е важно.

Тя закри слушалката с ръка и го погледна:

— Да? — имаше нюйоркски акцент. — Какво си въобразявате? Това да не е офисът ви? Потърсете друг телефон. Наоколо има много.

— Вие не разбирате. Не мога да отида на друг телефон. Ще ми се обадят на този.

— Престанете да ме притеснявате или ще извикам ченгетата.

Това беше последното нещо, което му трябваше. Но трябваше някак да я махне от телефона. Тя се обърна с гръб и продължи да говори, но на него му хрумна идея.

— Вижте — каза той и бръкна в джоба си. — Ще ви платя ако трябва.

Сега вече я заинтересува.

— Занасяте ли ме?

Той извади част от банкнотите, които бе грабнал на излизане. Отдели две от по пет долара и ги размаха пред лицето й. Тя присви очи. Дано не смяташе да го разиграва и да се пазари. Нямаше време, по дяволите.

— Давам ви десет долара, за да освободите този телефон, госпожо. Сега или никога. Решавайте.

Докато тя гледаше парите, Джон си мислеше: „Взимай ги, докато не съм изтръгнал телефона от тлъстите ти малки пръсти и не съм ти сритал задника на поляната пред Белия дом“.

— Става — каза тя накрая.

Веднага щом чу тези думи, Джон се промъкна край нея и натисна релсата за освобождаване на линията.

— Хей — викна тя. — Не казах довиждане!

— Сделката си е сделка — грабна слушалката от ръката й и постави на мястото й двете петдоларови банкноти. — Много благодаря — после я избута от кабинката и зачака.

Тя си тръгна неохотно, като мърмореше нещо по адрес на мъжете. На Джон въобще не му пукаше какво мисли. Важното беше, че освободи телефона.

Десет секунди по-късно той най-накрая иззвъня.

— Вандайн на телефона.

— Значи успя. Добре. Тогава да говорим по същество. Всичко е много просто. Трябва да ни свършиш една малка услуга. Ако го направиш, ще ти върнем детето.

— Услуга. Да. Каква?

— И това е много просто. Няма да те караме да нарушаваш закона. Единственото, което трябва да направиш, е да дадеш доза лекарство на един твой пациент.

Джон се облегна на будката.

— Пациент ли? Аз не практикувам. Мисля, че сте сбъркали човека.

Възможно ли бе? Възможно ли бе да е станала някаква ужасна грешка?

— Сериозно ли? Я да видим как си с ориентацията, докторе.

— Какво искате да кажете?

— Обърни се на юг. Можеш ли да го направиш?

Джон се огледа.

— Аз и в момента гледам на юг.

— Добре. Какво виждаш?

Будката гледаше на север, а той гледаше към будката. Нали нямаше предвид…

Прободе го лошо предчувствие.

Обърна се надясно и го видя. Отвъд площада и булеварда, зад оградата от ковано желязо…

— Белия дом? — с мъка продума той.

— Точно така.

— Но… — Мисълта му замря, вледени се от фреона, който потече по вените му.

— Никакво „но“, докторе. Ти си личният лекар на президента и ще му дадеш доза антибиотик до края на седмицата.

Джон все още не намираше сили да проговори. Бе в състояние единствено да стои там и да съзерцава Белия дом.

— Чуваш ли ме, докторе? Ако не…

— Да, знам! — изстреля той в отговор. Знаеше какъв е ултиматумът. Не искаше да слуша подробностите.

Боже, целят се в Том.

Имаше чувството, че се дави. Опита се да се хване за нещо, каквото и да е, което да го изведе на повърхността. Една от думите на Змията свърши тази работа.

— Антибиотик ли? Антибиотик ли каза?

— Точно така. Хлорамфеникол — произнесе името на лекарството много внимателно. — Разбра ли, докторе? Хлорамфеникол.

— Да — отвърна Джон глухо. — Разбрах.

— Чувал ли си за този антибиотик?

— Разбира се. — Хлорамфеникол… стар антибиотик, почти излязъл от употреба. Прилагаше се при коремен тиф и някои случаи на менингит. — Но защо…

И тогава си спомни… беше може би преди десет години, когато Том започна да се цели в поста на президент и помоли стария си приятел Джон да покрие следите на всичко, което може да бъде използвано срещу него в медицинския му картон. Докато разглеждаше записките от редовните педиатрични прегледи на Том, той откри „НЕПОНОСИМОСТ КЪМ ХЛОРАМФЕНИКОЛ“, написано с големи червени букви на всяка страница. Порови се и откри, че малкия Томи Уинстън за малко щял да почине от апластична анемия на тригодишна възраст. Причината — хлорамфеникол.

Джон го бе споменал в резюмето си, но не му бе отдал голямо значение. Обаче стратезите, отговарящи за кампанията на Том, не бяха мислили така. Те твърдяха тогава, че всеки намек за здравословно увреждане, дори за потенциално такова, може да доведе до неприятности. Джон сметна това твърдение за смехотворно, както и Том, но им се плащаше, за да го съветват, така че ги послуша. Записките от тези стари педиатрични прегледи бяха „загубени“.

Или поне така си мислеха всички. Как бе успял Змията или този, който работеше за него, да ги изрови?

Боже, какво значение имаше. По-важното беше какво щеше да се случи с Том след доза хлорамфеникол. Имунната му система все още пазеше антителата, които са били причинили проблемите, когато е бил на три години. Сега бяха като заспали кучета на стража, затворени, притихнали, забравени. Но те щяха да се събудят и да бъдат пуснати на свобода в мига, в който надушеха дори една молекула хлорамфеникол. За нещастие те бяха зле обучени пазачи. Последният път бяха нападнали господаря си, бяха обявили светкавична война на костния му мозък и почти бяха успели да го унищожат. Сега щяха да направят същото, ако бъдеха пуснати на свобода. Може би щеше да е дори по-лошо.

Вероятно Том щеше да оцелее. Хематологията и имунологията бяха доста напреднали през последните четири десетилетия. Сега бяха много по-развити, отколкото по време на първата реакция на Том. Имаше нови лекарства, изкуствено присаждане на костен мозък, изобщо много повече алтернативи на лечение.

Но все още умираха хора вследствие на апластична анемия.

Том можеше и да умре.

Раздвижи устни, но не можа да каже нищо. Това беше чудовищно. Те не можеха да го карат да избира между Кейти и Том. Нали не очакваха от него да…

— Още ли си тук, докторе?

— Не! — Думата експлодира от устата му и хората наоколо обърнаха глави. Снижи глас. — Няма да го направя.

— Тогава никога вече няма да видиш дъщеря си.

Студеният и директен тон на Змията смаза Том. Облегна се на телефонната кабина.

— Не. Почакайте. Моля ви. Той може да умре.

— Това е идеята, докторе.

— Да, да. Но може и да не умре. — Умът на Джон внезапно заработи на високи обороти, като търсеше изход, някакво оправдание, за да не го направи. — Първият път това не го е убило, така че има голяма вероятност да не го убие и този път.

— Тогава ще се наложи да му дадеш още една доза. И още една. И после още една. И така докато или не умре, или стане толкова болен, че да си подаде оставката. Трябва да бъде отстранен, по един или друг начин.

— Не можете да искате от мен да направя това.

— Вече го поискахме.

— Трябва ми малко време.

— Добре. — Думите бяха пропити със сарказъм. — Имаш колкото време искаш. Само направи необходимото, за да е твърде болен и да не може да отиде на срещата на върха другата седмица.

Срещата в Хага… тогава легализацията щеше да стане част от официалната политика на САЩ.

— Значи затова е всичко.

Джон погледна към тълпата протестиращи срещу легализацията. Дали бяха замесени в това? Дали някои от тях не го наблюдаваха в момента?

— Да, докторе. За това е всичко. Ако старият ти приятел президента Уинстън се появи в Хага, забрави да видиш някога отново детето си.

— О, боже!

— И не си и помисляй да вършиш глупости, като например да го накараш да се прави на болен. Повярвай ми — имаме много достоверни източници на много високо ниво. Ще разберем. И това ще е краят на малката ти дъщеря.

— Моля ви. Ще ви платя. Ще продам всичко, което имам и ще ви дам всяко пени. Само не наранявайте Кейти.

— Ние не правим сделка с теб, докторе. Или ще му дадеш дозата, или не. Какво ще направиш?

Джон стоеше като парализиран, докато съзнанието му се опитваше да формулира отговор. Трябваше да се съгласи. Ако не го направеше, Кейти щеше да умре. Но как щеше да го направи? Как щеше да отрови Том?

Докато се опитваше да реши как да реагира, една ръка се стрелна край него и натисна релсата на телефона.

— Какво става? — Джон се огледа и видя пълната дама с блузата от полиестер отпреди малко. Избута ръката й от релсата и извика в слушалката. — Ало? Там ли си? Ало?

Но се чуваше само сигнал свободно. Затръшна слушалката и се обърна към нея. Опита се да потуши надигналия се в него гняв. Искаше да извика, да се разплаче, да й откъсне главата.

— Имате ли представа какво направихте току-що?

— Искам си телефона обратно — каза тя и размаха банкнота пред себе си. Говореше като картечница. — Всички телефони наоколо са заети, така че си искам моя обратно.

— Прекъснахте разговора ми!

— Е, и? И вие прекъснахте моя. Така е справедливо. Ето ви обратно пет долара. Останалите ще задържа, защото ви позволих да го използвате, но…

Джон усети как устните му се опъват върху стиснатите му зъби. Ако не чакаше Змията да се обади пак, сигурно щеше да вземе слушалката и да я навре в гърлото й.

— Махайте се оттук — изсъска й той.

Дърдоренето й престана. Тя отстъпи крачка назад.

— Хей? Какво ти става?

Той се наведе към нея, като все още говореше през зъби и изговаряше думите преднамерено бавно:

— Махайте се или ще ви убия.

Не съзнаваше, че се държи като лайнар. Ако съзнаваше, щеше наистина да е наврял вече слушалката в гърлото й.

Тя явно го усети. Отстъпи още крачка и побягна:

— Ще извикам ченгетата!

Джон се обърна отново към телефона.

— Моля те, позвъни — шепнеше той. — Моля те, обади се отново. — Удари с юмрук по кабината. — Моля те!

Но телефонът мълчеше. Джон чакаше под сутрешното слънце, а около него минаваха хора, забързани за работа. Стоеше плътно до кабината, сложил ръка от двете й страни. Пазеше я, сякаш бе негово лично имущество.

След пет минути започна да губи надежда. Минаха петнадесет и той знаеше, че Змията няма да се обади, но остана да чака. Не можеше да си тръгне.

Огледа се и видя жената с полиестерната блуза да се приближава, придружена от полицай. Не биваше да се забърква с полицията точно сега. Ами ако Змията бе пратил някой да го наблюдава? Ако до него стигнеше, че е говорил с полицай? Не искаше и да си помисли какво можеше да се случи.

Джон пусна будката, обърна се и побягна с намерението да се смеси с тълпата и да се изгуби в нея.

Реши, че така или иначе е безсмислено да продължава да седи до телефона. Змията нямаше да се обади пак. Най-доброто, което можеше да направи сега, беше да се върне у дома и да му напише писмо, в което да му обясни какво се бе случило. И колкото по-скоро го направеше, толкова по-добре.

И все пак, дълбоко в себе си, той се чувстваше така, сякаш току-що бе изоставил дъщеря си на Лафайет Скуеър.