Франсис Пол Уилсън
Отвличане (51)

3

Веднага щом вратата се затвори след Мак, Попи се хвърли в прегръдките на Поли.

— Беше страхотен! Как само се опълчи срещу него… наистина беше страхотен!

Усети, че той трепери, но не би го споменала за нищо на света.

— Да, просто не ми хареса да ти говори така. Нали разбираш какво искам да кажа? Това вече беше прекадено.

Тя погледна лицето му и осъзна, че нещо в него се бе променило.

Бе станал някак тих след миналата нощ, когато бяха взели кръвта от Кейти. Попи я бе държала, докато той бе прокарал острието на ножче за бръснене по малкия й палец. При всички положения се налагаше да превържат крака й, за да изглежда сякаш са отрязали палеца й, така че защо да не вземат и малко кръв от мястото. А Кейти се бе държала толкова добре — истинска шампионка. Бе примигнала и изскимтяла веднъж, но това бе всичко. Бе казала, че е свикнала с подобни неща, заради редовните кръвни тестове, които се налагало да й правят, докато взима лекарството си.

След като Поли занесе палеца и се върна, бе станал дори още по-тих и тази сутрин продължаваше по същия начин. В началото си бе помислила, че й е сърдит, защото го бе накарала да ходи в онзи погребален дом миналата нощ, но сега осъзна, че е нещо друго. Нещо много по-дълбоко.

— Какво има, Поли? Какво те безпокои?

Той се дръпна и отиде до прозореца. Застана там с ръце в джобовете и се загледа към предния двор.

— Не знам — отговори. — Не спах добре миналата нощ. Мислих много — знаеш, че не обичам да правя това, но снощи просто не можах да не го направя. Мислих за това как ти се изправи срещу мен вчера. Имам предвид, че Мак ми каза да й отрежа палеца и бях готов да го направя. Но ти каза, че няма да ми позволиш да го направя, че няма да позволиш това да се случи. Беше готова на всичко, за да ме спреш. Знаеш, че много се ядосах. Но после ми просветна — ти просто тегли чертата и каза: „Дотук беше. Спирам и няма да пресека тази граница, и никой друг няма да го направи докато съм наоколо“. И така, снощи лежах и си мислех: А моята черта къде е? Искам да кажа, имам ли изобщо черта? Или просто чакам някой като Мак да ми казва какво да правя и да изпълнявам като шибан робот? Какъв мъж съм аз? Не можех да престана да мисля за това.

Попи пристъпи към прозореца и го прегърна, като притисна лицето си към горната част на гърба му. Имаше чувството, че ще избухне всеки момент. Не смееше да заговори, защото знаеше, че ще се разплаче. Беше невероятно… Чувствата, за които говореше Поли, бяха същите, които се пораждаха и в нея след това отвличане. Нейните, разбира се, се бяха появили постепенно. И когато Кейти получи пристъп, всичко си дойде на мястото. Поли го бе осъзнал изведнъж.

— През ноември ще стана на тридесет — каза той. — Лежах и си мислех за живота си и знаеш ли какво видях? Нищо. Абсолютно нищо. Искам да кажа, ако сега умра, какво ще оставя след себе си? Ще има ли нещо, което да напомня, че Поли Дикастро изобщо някога е бил жив? Не. Така че реших, че е време да започна да си слагам чертата. Трябва да се науча да казвам: „Стоп, няма да пресека тази линия“. Трябва да отстояваш нещо в живота си, а аз никога за нищо не съм се борил и това трябва да се промени. Не мога да се изразявам добре. Има ли ясен смисъл в това, което казах?

Попи го прегърна още по-силно.

— И то много. Може би това е нашата повратна точка, Поли. Може би ще успеем да направим нещо добро от цялата тази грозна работа. Ще вземем парите, ще заминем нанякъде и ще ги използваме, за да построим нещо.

— Да, но какво? Никога не съм се занимавал с нещо законно, защото за друго не ме бива, освен да изпълнявам заповеди.

— Не се тревожи. Ще измислим нещо. Не сме чак такива глупаци. По-важното е, че ще дръпнем чертата между живота, който водехме досега, и този, който ще водим отсега нататък. И никога няма да се обръщаме назад, Поли.

— Да — каза той и се обърна да я погледне. Очите му проучваха лицето й. — Ти и аз. Заедно можем да го направим.

Попи положи лицето си на рамото му. Никога не го бе чувствала толкова близък.