Франсис Пол Уилсън
Отвличане (90)

8

— Мога ли да ви помогна?

Попи почти извика, когато гласът на продавачката я стресна, и се наложи да се обърне, за да я погледне:

— Н-не. Просто разглеждаме. Б-благодаря.

Боже — помисли си, когато продавачката се усмихна на Кейти. — Направо не съм на себе си.

Попи и Кейти бяха прекарали последните десет минути в магазин за сладкиши и сувенири. Първо бяха разгледали тениските, шапките, пепелниците и въобще всичко, на което пишеше „Атлантик Сити“. После се бяха прехласвали пред слоновете, алигаторите, котките, кучетата и другите животни, направени от морски черупки. И бяха отишли при сладкишите. И бяха опитали бонбоните, желетата и карамела, като се бяха престрували, че се чудят какво да си купят. Попи поне със сигурност се бе преструвала. Но не бяха тук заради карамела. Истинската причина беше гледката към телефоните на около петдесет ярда южно от вратата на магазина.

— Трудно е да реши човек, нали? — попита продавачката детето и после погледна към Попи. — Дали вашето малко момче не би искало да опита нещо друго?

Попи потисна усмивката си. Кейти наистина приличаше на русо момче. Но това не й хареса. Намуси се и сложи ръце на хълбоците си.

— Не съм…

Попи веднага се намеси.

— Да, защо не?

Когато продавачката се обърна, за да вземе бонбоните, Попи смъмри Кейти и прошепна:

— Нали помниш, че се преструваме?

Продавачката избра три различни аромата и ги подаде на Кейти:

— Ето ги. Дано ти харесат.

После отмина.

Попи се огледа в претъпкания магазин. Добре че беше топъл и слънчев ден. Навсякъде цареше оживление, хората бяха излезли, за да се порадват на хубавото време. Зимата си отиваше и отстъпваше място на пролетта. Единственият проблем бе, че повечето от тях изглеждаха доста възрастни и те двете се открояваха повече, отколкото трябваше.

Дори не бе посмяла да погледне към телефоните, когато бяха влезли с Кейти, но сега реши, че може да си позволи този риск. Кейти разви един бонбон и започна да го дъвче, а Попи пристъпи към предната част на магазина. Провря се в група хора, тълпящи се при лотарийните билети, и погледна на юг към алеята.

Ярката слънчева светлина се отразяваше в тъмносиния океан. Белият пясък, покрит с водорасли, се простираше до алеята, където двама души висяха при телефоните. Единият беше жена на средния телефон. Другият беше висок, тъмен мъж, който стоеше на последния телефон отляво. И малко приличаше на Кейти.

Не… много приличаше на Кейти.

И тогава Попи се сети.

Ще я загубя.

Внезапно гърлото я стегна. Обърна се да погледне Кейти, която щастливо отваряше и втория бонбон. Тя срещна погледа на Попи и й махна. Усмихна се с пълна с карамел уста.

Попи усети, че очите й се наливат със сълзи. Познаваше това дете само от пет дни и вече не знаеше как щеше да живее без него.

Не мога да го пусна.

И въпреки това знаеше, че трябва. Малкото момиче принадлежеше на баща си. И все пак…

Тя се втурна и вдигна Кейти на ръце, като я притисна силно към себе си.

— Обичам те, Кейти.

Кейти обгърна врата й с ръце.

— И аз те обичам, Попи. Не можеш ли да дойдеш с мен и да живееш вкъщи?

— О, много бих искала, мила, но не мога веднага. Преди това трябва да свърша някои неща.

— А когато се върнеш?

— Разбира се. Ако татко ти разреши.

— Аз ще го питам, става ли?

— Става.

Планът беше да позвъни на телефона, където бе застанал бащата на Кейти, и да му каже, че ще я намери в магазина за сладкиши отляво. По-рано се бе снабдила с мобилен телефон, с помощта на една от кредитните карти на Мак. Щеше да го използва само за този разговор.

Бе дала на бащата на Кейти да разбере, че никой друг не биваше да знае. Но не можеше да разчита на това.

За по-сигурно трябваше да предположи, че много хора са навън и я търсят. Освен това, всеки щеше да очаква от нея да се държи като типичен похитител от филмите, където се обаждаха на хората и им казваха да тичат към друг телефон за следващо обаждане, а после към нов телефон. И така нататък.

Ами ако се обадеше на бащата на Кейти и още при първия разговор му кажеше къде може да я намери? Кой щеше да очаква това?

Е, добре, може би беше глупав план, но по-добър не можеше да измисли. Глупав или не, според нея така трябваше. Щеше да остави Кейти тук да си дъвче бонбоните, и да излезе от магазина, да се отдалечи от алеята, да се качи на камиона и да се обади на баща й от мобилния телефон, когато вече се е отдалечила. Не й харесваше да оставя Кейти сама, но щеше да е само за няколко минути, докато баща й нахлуеше в магазина с един куп ченгета и федерални по петите му.

Щеше да захвърли мобилния телефон някъде и да продължи да кара… и да плаче през цялото време по пътя до вкъщи.

Пътят до вкъщи…

Това пък откъде й бе хрумнало. Тя нямаше дом. Вече не. А и никой в родното й място не изгаряше от желание да я види.

Вкъщи. Не беше чак толкова далеч оттук. Затова ли бе избрала Атлантик Сити? За да може да избяга вкъщи след това?

Отърси се от въпросите. Щеше да мисли за това по-късно. Сега трябваше да върне Кейти където й бе мястото.

Боже господи, как ще го направя? Как ще те пусна?

Попи затвори очи и се опита да се пребори с напиращите си сълзи. Тогава Кейти замръзна и прошепна:

— Мама.

— Бих искала да бях, мила, но ти си имаш…

— Не. Това е майка ми.

Попи замръзна. Какво търсеше тук майката на Кейти, по дяволите? В този магазин? Дали бе разпознала Кейти въпреки дегизировката с дрехите и косата и ги бе проследила? Попи не виждаше как някой можеше да забележи Кейти, освен ако не я настъпеше, но може би майките имаха някакъв особен инстинкт по отношение на собствените си деца.

Добре — каза си. — Успокой се.

Все още държеше Кейти притисната до препускащото си сърце. Обърна се леко и бавно.

Магазинът бе пълен с жени. Никой от тях не поглеждаше Кейти.

— Не сочи с пръст — тихо каза Попи. — Просто ми кажи коя е.

— До вратата — прошепна Кейти в ухото й. — С голямата шапка.

Сега вече Попи я видя. Носеше големи тъмни очила, широка сламена шапка, каквито се продаваха наоколо, нахлузена върху копринен шал, завързан около главата й. Или беше алергична към слънцето, или си мислеше, че се е дегизирала.

Дори не знаеше, че те двете бяха там, точно зад нея. Беше твърде заета да зяпа вратата и да наблюдава мъжа, който се предполагаше, че е бащата на Кейти.

Това беше. Добрият стар татко бе казал на мама, че днес ще си върнат дъщерята и горката жена просто не можеше да стои настрана.

Отново усети бучка в гърлото си. Непременно трябваше да върне Кейти на роднините й. Това беше единственото правилно решение.

И изведнъж Попи осъзна, че й бе предоставена златна възможност да направи точно това.

— Виж, мила — прошепна. — Ще те оставя тук и ще те пусна да отидеш при майка си. Ти…

— Не! — Ръцете на Кейти стиснаха врата й. — Не искам!

— Трябва, мила — каза Попи, дълбоко трогната, че Кейти иска да остане с нея. — Трябва да се върнеш. Майка ти ще те заведе при татко ти.

Кейти се стегна и се огледа:

— Татко ли? Той тук ли е?

Попи се учуди от промяната у Кейти при споменаването на баща й. Тя определено бе малкото момиче на татко.

Като мен… някога.

— Не точно тук. Но е наблизо. Ако отидеш при майка си, скоро ще видиш и татко си. Става ли?

— Става.

Попи я пусна на земята и оправи ризата й. Прехапа устната си, за да не заплаче.

Трябва да се махна оттук, преди да се разплача.

— Бъди добро момиче — каза й, като клекна до нея и приглади разрошената й коса. — Всичко ще е наред. Пожелавам ти всичко хубаво. И понякога ще си мислиш за мен, нали?

— Да.

Попи отново я прегърна и я задържа дълго притисната към себе си. Не знаеше дали щеше да успее да се махне оттук, преди да експлодира.

— Обичам те, малката ми.

— И аз те обичам, Попи.

Наложи си да пусне Кейти.

— Защо плачеш?

— Защото ще ми липсваш — избърса очите си с ръкава на блузата. — Но ето какво ще направиш. Изчакай една-две секунди докато изляза навън, после отиди при майка си и й кажи „Здравей, мамо“. Ще го направиш ли?

Кейти кимна. Сините й очи се местеха от нея на майка й.

— Но ти къде ще си?

— Отвън. — Не беше лъжа. Наистина щеше да е отвън. Далеч навън и щеше да се отдалечава с всяка секунда. — Разбра ли? Изчакай докато изляза и после отиди при нея.

— Добре.

Попи се изправи и хвърли последен поглед към малкото й лице. Докосна бузата й, после някак си намери сили да се обърне и бързо да подмине майката на Кейти, която все още фиксираше телефоните вън. Попи залитна на следобедното слънце.

Чувстваше се така, сякаш сърцето й бе изтръгнато и бе останало там, сред сувенирите. Рязко сви наляво, като не вдигаше глава и се насилваше да продължи да върви по алеята.

Слезе до улиците и смътно осъзна, че отдясно е хотелът, в който бе отседнал бащата на Кейти, а отляво имаше паркинг. Нарастващото напрежение в гърдите й не й позволи да продължи нататък. Скри се в сянката на един товарен док, притисна се към стената и заплака.