Франсис Пол Уилсън
Отвличане (68)

16

Джон се втурна като луд и вдигна телефона още на първото позвъняване, като почти изби слушалката от кухненската стена. Не искаше да събуди майка си.

— Мистър Вандайн? — беше нисък мъжки глас и звучеше много официално.

— Да? Кой се обажда?

— Сержант Джеймс Уолтъм от полицията във Фолс Чърч. Сър, имате ли дъщеря на име Кейти?

О, не. О, моля те. Господи, не!

Отвори уста, но не можеше да говори. Сляпо протегна свободната си ръка назад и напипа облегалката на стола. Отпусна се на него.

Най-накрая се съвзе и успя да отговори:

— Да?

— Открихме шише с хапчета, които изглежда са нейни.

— Хапчета ли? Ами Кейти? Кейти там ли е?

— Не, сър. Само хапчетата й са тук. Знаете ли къде е дъщеря ви?

— Тя бе… — Не, не биваше да има казва. — Тя е на пътуване. Къде ги открихте?

— На сцена на убийство.

— Убийство ли? Господи! Тя нали не е…?

— Не, сър. Сред жертвите няма дете. Но открихме детски дрехи — униформа от училището на Светото семейство.

— О, боже!

— Но, сър, къде е дъщеря ви?

— Вижте, веднага идвам. Само ми кажете къде сте и до петнадесет минути съм при вас.

Сержант Уолтъм продиктува на Джон адреса на участъка. Джон затвори и се обади на частния номер на Декър. Предаде му дума по дума това, което бе научил.

— Какво означава всичко това, Боб?

— Дори не искам да предполагам сега. Но това може да се окаже голям напредък за нас. Ти стой вкъщи. Аз ще отида там и ще видя…

— Не и в този живот! Аз познавам дрехите й! Мога да ги идентифицирам!

Не разбираше ли Декър, че той трябваше да види дрехите й със собствените си очи, да ги докосне, да ги вземе в ръцете си?

— Не. Стой където си. Може да получиш поща.

— Дадох ти паролата от електронния си адрес. Ти го проверявай. Аз отивам във Фолс Чърч. Ще се видим там!

Джон затвори и пристъпи към гардероба да вземе якето си, когато мобилният му телефон започна да вибрира. Грабна го от барплота.

— Мистър Вандайн ли е на телефона? — Този път беше жена. Гласът й бе млад, но плътен.

Две поредни обаждания с един и същи въпрос. Но кой ли имаше номера на мобилния му телефон?

— Да, кой се обажда?

— При мен е някой, който иска да говори с вас.

Чу се някакво суетене и после детски глас:

— Татко?

Джон познаваше този глас, но за момент мозъка му отказа да го възприеме. Не беше възможно, не можеше да бъде… сигурно това беше някакъв подъл номер.

— Татко, аз съм — Кейти.

И тогава усети как кухнята се завърта около него:

— Кейти! Благодаря ти, Господи! Кейти, наистина ли си ти? — Осъзна, че крещи, но не можеше да се въздържи. Имаше чувството, че ще експлодира от радост. — Наистина ли си ти?

— А-ха.

— Къде си? Как си?

— Добре. — Добре… винаги казваше така. Копелетата бяха отрязали пръста му, а тя беше добре. — Прибирам се вкъщи.

Джон се облегна на стената и се опита да не заплаче:

— О, Кейти! Толкова ми липсваше! Къде си? Веднага ще дойда да те взема!

— Моментът не е подходящ — отново беше жената. — Но можете да си я приберете довечера.

Джон се обърка. Какво ставаше? Къде беше уловката?

— Но как… защо?

— Да речем, че истинският похитител е мъртъв, а Кейти е при мен и аз искам да я върна. Но не искам да си изпатя, нали ме разбирате?

Истинският похитител бил мъртъв…? Вероятно имаше предвид онази сцена на убийство във Фолс Чърч, където бяха открили хапчетата на Кейти… на какво ли бе станало свидетел това дете?

— Пари ли искате? Ще ви дам всичко, което имам. Ще…

— Не искам парите ти, човече. При мен е едно сладко, малко момиче, което няма търпение да се върне при татко си и аз ще се погрижа това да стане. Ела на Мериленд деветдесет и пет. Чакай горе при телефоните около девет часа. Ще доведа Кейти там. И никакви ченгета, ясно ли е? Нека и двамата си тръгнем оттам щастливи. Ще се видим в девет.

— Чакай!

Отново се чу някакво суетене и после гласа на Кейти:

— Чао, татко!

Чу се изщракване и това беше краят. Джон остана така, със слушалката, допряна до ухото му, и се вслушваше в тишината, търсеше ехо, не знаеше да плаче ли, или да се смее.

Накрая затвори и видя майка си на вратата.

— Кейти? — каза тя, като ровеше с пръсти във врата си. — Кейти ли беше?

Той бе в състояние само да кимне. После я прегърна.

— Чух, че викаш — каза тя. — Стори ми се, че говориш с…

— Жива е, мамо! Тя беше! Жива е и е добре, и ще си я взема, мамо. Кейти си идва вкъщи тази вечер!