Франсис Пол Уилсън
Отвличане (22)

22

Джон шофира из града още половин час, преди да се отправи към къщи. Погледът му беше замъглен и почти не различаваше очертанията на пейзажа около себе си. Продължи да кара на автопилот, като не можеше да мисли за нищо друго, освен за Кейти — дали беше жива и как се отнасяха с нея.

Накрая се принуди да събере мислите си и да се концентрира. Трябваше да се мобилизира и да измисли достоверна история за пред майка си, която да обясни защо тя няма да чака Кейти на спирката на автобуса този следобед и защо той е напуснал офиса си толкова рано днес.

Трябваше да звучи адски достоверно. Един поглед щеше да е достатъчен на майка му, за да разбере, че нещо не е наред.

Когато се отправи към къщата, вече имаше обяснение защо се прибира толкова рано, но не и защо Кейти няма да се прибере от училище днес…

Ако само бе в състояние да мисли!

Нана го засипа с въпроси още от вратата. Стоеше на вратата на спалнята си, облечена в екипа си за йога. Никога нямаше да свикне с гледката на майка си в черно трико и бял чорапогащник.

— Джон? Прибираш се? Нещо случило ли се е?

Той потърка стомаха си.

— Имам гастроентерит. Някакъв вирус върлува из целия офис. Хвана ме веднага като отидох на работа.

— Изглеждаш ужасно — каза тя. Тъмните й очи обхождаха лицето му.

— Ако щеш ми вярвай, но се чувствам дори още по-зле, отколкото изглеждам.

— Мога ли да ти помогна с нещо? Искаш ли да ти донеса малко супа?

— Благодаря, но не мога да хапна нищо — поне това беше истина. — Мисля да изпия един Севън Ъп и да си легна.

— Върви горе. Аз ще ти донеса.

— Не се притеснявай. Ще си взема на качване.

Отиде в кухнята и си наля половин чаша от двулитровата бутилка в хладилника. Майка му го следваше на всяка стъпка.

— Ще се оправя, мамо. Обикновено тези състояния продължават не повече от двадесет и четири часа. После си отиват, сякаш никога не ги е имало.

Остави я долу в подножието на стълбите. Нервно кършеше ръце, а погледа й бе втренчен в него.

— Знам някои йогистки упражнения, които може да ти помогнат — каза тя.

— Не се притеснявай, мамо.

Какво щеше да й каже за Кейти? Тя не беше глупачка. А и помощта й в отглеждането на Кейти беше толкова ценна. Сега обаче му се искаше да си бе останала в Атланта.

Хрумна му нещо. Обърна се на последното стъпало:

— Мисля да си полегна на дивана в кабинета — каза той. — Искам да разбера какво става с изслушването в Сената.

— Надявам се да се оправиш — отговори майка му, като все още потриваше нервно ръце.

— Ще се оправя, мамо.

Джон затвори вратата на кабинета и веднага седна пред компютъра. Той беше стар и бавен, но вършеше работа за нуждите му вкъщи. Скоро, след като прие поста в Ейч Ейч Ес, той помоли да бъде свързан със служебната мрежа, така че да има достъп до файловете си от вкъщи. Досега почти не бе я използвал, но в този момент му дойде като благословия.

Веднага се свърза с мрежата на Ейч Ейч Ес, написа персоналния си код и зачака да се появи иконата за електронна поща.

Нямаше нова поща.

Замисли се за куп неща, които не бе включил в първото си писмо.

Включи телевизора за маскировка и започна да пише ново.

Най-много се нуждаеше от доказателство, че Кейти е жива. Достатъчно жестоко бе, че я нямаше, но мисълта, че може да е мъртва… направо го убиваше.

Трябваше да знае.

Единственият начин да разбере, бе, като говори с нея. Дали това можеше да бъде уредено? Просто трябваше да я заведат до телефон и да й позволят да каже няколко думи. Това беше всичко. Така той щеше да знае, че е жива и в състояние да се концентрира върху това как да я върне обратно.

Реши този път тона му да е делови и по-смел.

Змия,

Допълнение към предишното писмо: Трябва да получа доказателство, че Кейти е жива. Казваш, че искаш да ти направя „услуга“. Е, добре. Но в замяна искам дъщеря си обратно жива и здрава. Защото от това, което знам сега, не става ясно дали вече не е мъртва и погребана някъде.

Наложи му се да се облегне назад и да си поеме дълбоко въздух.

Моля те, Господи, нека това не е истина.

НЯМА да извърша никаква услуга, ако не получа неоспоримо доказателство, че дъщеря ми е жива. Ако не ми осигурите такова, ще приема, че тя е мъртва и ще отида директно във ФБР.

Искаше му се да добави още, че е готов да изостави всичко друго в живота си и лично да преследва човека, който стоеше зад всичко това, но се отказа, защото реши, че ще е твърде провокативно.

И все пак беше самата истина.

Сега трябваше отново да посмекчи тона и да накара това чудовище да погледне на Кейти като на човешко същество.

Но ако Кейти е жива и здрава, както твърдите, моля ви, отнасяйте се с нея внимателно. Тя е придирчива относно храната, но обича овесени ядки „Лъки Чармс“, „Доритос“ и чийзбургери „Макдоналдс“. Сигурно можете да си представите какво ужасно преживяване е всичко това за нея. Знам, че е уплашена. Моля ви, не се ядосвайте, ако плаче много. Бъдете внимателни. МОЛЯ ВИ. Бъдете внимателни.

Това беше всичко, което можеше да напише, без отново да рухне. Изпрати писмото на адреса за обратна връзка, който бе посочил Змията.

Ако само можеше да се обади на ФБР. Чудеше се дали те биха могли да проследят писмото и да открият къде е дупката, в която се крие Змията.

Но не се осмеляваше да го направи. Какво ли друго знаеше Змията, щом подслушваше телефона му? Може би също така някой го следеше. Не можеше да рискува… не и когато живота на Кейти бе поставен на карта.

Застана до прозореца и зарея поглед над тихия квартал. Хората отиваха на обяд, пазаруваха, разхождаха кучетата си, играеха с децата си, изобщо правеха обичайните неща, докато неговият живот бе обърнат с главата надолу и превърнат в хаос.

Не разбираха ли? Не го ли усещаха? Кейти я нямаше!

Тя е добре — повтаряше си той непрекъснато, сякаш се молеше. Трябва да е добре.

Зад него долиташе звукът от заседанието на Конгреса. Джон обаче не го чуваше. Продължаваше да стои до прозореца, като се опитваше да потисне чувствата си, да мисли, да сподави вика си.