Франсис Пол Уилсън
Отвличане (92)

10

Скъпата майка на Кейти залитна и от носа й потече кръв. Пусна Кейти и вдигна ръце пред лицето си. Започна да крещи, така че Попи я удари втори път, право в стомаха.

Тя изстена, преви се и се отдръпна, сякаш се канеше да избяга. Попи тръгна след нея с вдигнати юмруци, готова да я удари пак.

Попи бе клекнала на товарния док, плачеше и се самосъжаляваше, когато бе забелязала как майката влачи Кейти по улицата към гаража на хотела. Веднага бе усетила, че нещо не бе наред. Защо Кейти не се бе събрала с татко си?

Попи ги бе проследила в гаража и бе видяла как Марни бе зашлевила Кейти точно преди вратите на асансьора да се затворят.

Последвалото бе като неясно петно. Бе изтичала със свито сърце, бе догонила асансьора, бе се качила на третия етаж и бе видяла Кейти със сълзи по лицето и голям червен отпечатък на бузата.

Тогава нещо се бе обърнало в Попи. Бе изпитала такова удоволствие с разбиването на носа на кучката. Искаше й се да продължи да я напада.

А сега кучката се опитваше да избяга, но залитна настрани и не можа да стигне далеч. Спъна се и си удари главата в бетонната ограда. Попи чу глухо пукване и кучката се стовари на пода като чувал с картофи.

Стоеше над нея и я чакаше да се свести, но тя не се помръдваше.

И тогава гневът й отмина също така внезапно както се бе появил. Попи се обърна и се върна при Кейти. Вдигна я на ръце и я понесе по стълбите.

— Хайде, мила. Махаме се оттук.

Бе паркирала камиона от другата страна на улицата, пред една църква. Мястото не бе разрешено за паркиране, но тя бе включила аварийните светлини и бе оставила съобщение, че е отишла да търси механик — „Моля ви, моля ви, моля ви, не вдигайте камиона ми!“. Беше рисковано, но пък не искаше да е хваната като в капан в тези гаражи на няколко нива, ако се наложеше бързо да се измъква. Както трябваше да направи сега.

Попи закопча Кейти на седалката до себе си и пое по улицата. Все още не бе сигурна къде отиваше. Стрелна се покрай медицинския център и се отправи към Атлантик авеню. Имаше табела, забраняваща десния завой при червен светофар, но тя я наруши, за да не спира.

Когато най-накрая спря по пътя, за да си починат, се обърна към Кейти, която все още плачеше тихо.

— Ядосана ли си ми, че ударих майка ти?

Кейти подсмръкна.

— Не. Радвам се. Тя удари мен — отговори Кейти, като държеше зачервената си буза. — Винаги ме удря.

— Така ли? Е, повече няма да те нарани.

— Така каза и татко, но тя го направи.

Татко ти не умее да си спазва обещанията, нали — помисли си Попи. — Ако беше така, това никога нямаше да се случи.

Но някак си бе доволна, че нещата се бяха развили така. Беше като знак.

Попи не вярваше особено в съдбовни знаци и всички тези религиозни глупости, но боже, ако нещо можеше да й покаже, че Кейти е по-добре при нея отколкото при своите хора, тази малка сцена в гаража го направи. Това си беше истински съдбовен знак.

Така и аз съм доволна — помисли си и погледна към Кейти. — Ще те пазя до края на живота си. Ще те отгледам, както бих отгледала Глори. Никога няма да си сама и никога, ама никога няма да позволя някой да те нарани.

Боже, какво им ставаше на тези хора? Децата бяха истинска ценност. Те бяха безпомощни. Те зависеха от големите хора за всичко — храна, дрехи, покрив над главите им. И сигурност. Големите хора трябваше да защитават малките, докато те пораснат достатъчно, за да се грижат сами за себе си. За това беше всичко. Така че какъв беше този свят, щом едно дете се страхуваше от хората, които се предполагаше, че трябва да го закрилят?

Тя се наведе и нежно целуна бузата на Кейти.

— Така. Сега по-добре ли е?

Кейти спря да плаче, но изглеждаше готова да започне отново всеки момент.

— Все още не изглеждаш особено щастлива. Какво ще кажеш да похапнем в първия Макдоналдс, който видим? Как ти звучи това?

Кейти кимна и най-накрая се усмихна.

— Мисля, че имаш нужда и от силна прегръдка, Кейти. Как мислиш?

Последва ново кимване. Попи откопча колана на Кейти и я взе в прегръдките си.

— Никога повече няма да те наранят, Кейти. Обещавам ти. Отсега нататък ще имаш сигурен и щастлив дом. Като моя.

Истината за това я зашемети като силен удар. Бе имала много щастливо детство. Понякога не им бяха достигали пари, но винаги се бе чувствала сигурна и обичана. Баща й имаше много братя, така че тя винаги бе заобиколена с роднини.

И те все още си живееха на същото място. Може би щяха да я приемат обратно. Може би ако се появеше с Кейти и кажеше: „Това е внучката на брат ви Марк“, щяха да забравят миналото и да се радват на завръщането й.

Да. Щеше да се върне при боровите гори. Никой нямаше да се сети да я търси там. Дори и да дойдеха, никога нямаше да я открият.

— Кейти — каза тя. — Искаш ли да видиш къде съм отраснала? Искаш ли да те запозная с чичовците и лелите ми? Сигурна съм, че те много ще се радват да се запознаят с теб. Искаш ли да го направим? Можем…

Колата зад тях изсвири. Попи погледна и видя, че светофарът показва червено. Бързо закопча Кейти и тръгна.

— Да — каза си Попи все по-ентусиазирана. — Да го направим.

Да си идем вкъщи.