Франсис Пол Уилсън
Отвличане (106)

1

— Къде сме? — попита Кейти, докато гледаше през прозореца на камиона.

— В гората сме, мила. Много дълбоко в гората.

Попи бе присвила очи на светлината на изгряващото слънце и следваше пикапа на чичо си по тесния и извит черен път. Под шасито на колата се чуваше драскането на прораслите между пясъчните бразди плевели. Четиридесетфутовите борове бяха израсли плътно и близо до пътя, като се провесваха над него и сякаш се отваряха, за да им сторят път, когато наближаваха, и се затваряха след тях като отминеха.

Бе идвала тук няколко пъти като дете с баща си, за да занесе на Апълтън коледен пай или да попълни запасите им от ябълкова ракия, но не бе научила пътя. Не бе и искала. Тогава не бе забелязала колко си приличаха участъците от пътя и как човек имаше чувството, че се върти в кръг.

Искаше й се да включи фаровете, но чичо Люк й бе казал, че е по-безопасно да не го прави. Иначе да бе я довел още снощи.

Благодареше се за малките услуги, които им бе правила на времето. Апълтън бяха достатъчно лоши и през деня, но през нощта…

Тя потръпна.

— Чувствам се самотна тук — каза Кейти.

— Тук човек наистина е самотен. Но има хора, на които им харесва. Те предпочитат да живеят далеч от другите хора, така че това ги устройва.

А някои и не трябва да бъдат виждани от останалите хора.

Поне никой нямаше да ги намери тук. Нямаше начин. Но това беше нож с две остриета. Ако й се наложеше да бяга оттук, щеше да е загубена и безпомощна. Щеше да е хваната в капан.

Най-накрая чичо Люк направи остър десен завой и спря на малка поляна. Четири други пикапа бяха паркирани наоколо, всичките стари и ръждясали. С камиона на Попи ставаха шест.

— Е, добре — каза чичо Люк, като им помогна да слязат от камиона. В свободната си ръка държеше кана и спален чувал. — Стойте близо до мен, докато не разберат кои сте.

— Те не знаят ли, че ще дойдем?

Попи се огледа и стомахът й се сви на двоен възел. Наоколо имаше само дървета. Дървета, пясък и храсти… и пътека минаваща между храстите.

— А как можех да ги предупредя?

— Значи не си… — Тя се спря. Щеше да го попита защо не им се е обадил по телефона, но се сети, че тук нямаше телефонни линии. Нямаше също така електричество и течаща вода. — Няма значение.

Пренесе Кейти на ръце по пътеката, като не се отделяше от чичо си. Сега поне бе по-светло. Безоблачното небе ставаше светлосиньо. Стигнаха до някаква могила. Щеше да е още един прекрасен слънчев ден.

— При други чичовци ли отиваме? — попита Кейти.

— О, не — възрази Попи. — Аз нямам роднинска връзка с…

— Разбира се, че имаш — прекъсна я чичо Люк.

— Е, добре де, сигурно — съгласи се тя, като й се щеше чичо й да си бе замълчал. — Всички в горите са свързани с тях по един или друг начин. Искам да кажа…

— Не, те са ти истински роднини. Моят прадядо и твой прапрадядо Самюъл оженил сестра си Ана за Джейкъб Апълтън. Тези хора тук са ти братовчеди.

Попи изпита желание да ритне чичо си по крака. По дяволите! Защо трябваше да каже всичко това пред Кейти? Тя не искаше малката да знае, че има кръвна връзка с Апълтън.

Внезапно чичо Люк спря и Попи се блъсна в гърба му.

— Здравейте всички! — провикна се той.

Попи подскочи, когато някакъв глас му отговори на по-малко от десет стъпки отляво.

— Кой е дошъл толкова рано сутринта, по дяволите?

— Аз съм, Люк Мулинър. С мен е моята племенница Попи и едно дете.

Напред пристъпи едър мъж с кожа, набръчкана като кората на бора, зад който се криеше. Беше трудно да се определи възрастта му — можеше да е на шейсет, можеше да е и на осемдесет. Държеше заредена пушка. Огледа ги набързо.

Попи направи същото. Дрехите му бяха износени и остарели. Носеше овехтели маратонки без връзки, а глезените му бяха мръсни. Ръцете му — също. Лявото му око гледаше към носа като залепнало, а сивата му коса стърчеше от скалпа на кичури. Гърбът му бе превит и изкривен, което го караше да се навежда напред и надясно.

Помнеше този Апълтън от детството си, макар че сега изглеждаше много променен. Освен езика му. Непрекъснато облизваше устните си. На всеки две-три секунди дебелият му червен език изскачаше и пробягваше по устните му, после изчезваше.

Попи помнеше езика му.

— Да — каза той най-накрая. — Приличаш на Мулинър.

— А ти си Лестър, нали? — каза чичо Люк. — Не съм идвал тук скоро.

— Точно така — отговори Лестър и свали пушката. Не подаде ръка. — Хайде. Ще те заведа до къщата. — Видя каната в ръката на чичо Люк. — За ракия ли си дошъл?

— Да. Не съм взимал отдавна и ми липсва.

— Много е добра, нали?

— Така е.

Попи си спомни как крадеше от ракията на баща си като тийнейджърка. Беше доста силна — като светкавица в Джърси. И никой не правеше по-добра ракия от Апълтън. В интерес на истината бе пила доста от нея, когато с Чарли го направиха и заченаха Глори.

Но това не беше по вина на Апълтън.

Изминаха още стотина ярда нагоре по могилата и стигнаха до широка и задимена поляна, в чийто център беше къщата…

Попи спря и я зяпна. Спомни си всичко. Къщата… ненормалната къща на Апълтън.

Изглеждаше така, сякаш в началото е била само една стая. После някой бе добавил навес в единия край и малко допълнително място в другия, после разширил навеса, и така нататък… и така нататък…

Това беше, защото когато децата на Апълтън пораснеха, те не се изнасяха, а просто добавяха нова част за себе си. Попи си помисли, че ако Апълтън бяха богати и влиятелни като клана Кенеди например, това щеше да се нарича имение.

Но това не беше имение, това беше… нещо разпиляно. За комини служеха тръби и всичките пушеха.

Мястото изглеждаше така, сякаш го бяха построили от каквито отпадъци бяха намерили, без никаква логика относно оригиналното им предназначение. Всяка част стърчеше независимо и без връзка с останалите. Огънати метални листове до шперплат и кедър. Покриви от дървени летви, винил, листове метал или стари парцали и линолеум, хвърлени направо върху дървото.

На едната стена бе метната кожа от сърна, а вдясно — три мъртви заека висяха с главите надолу от простора за дрехи. Обърна леко главата на Кейти, за да не ги види и попита какво се е случило с Бамби и Питър Котънтейл.

Апълтън сякаш винаги бяха живели тук. Всички те. Никой не си бе тръгвал, никой не се бе присъединявал. Това означаваше, че като не идваха външни хора, от които да избират, се налагаше да се женят помежду си.

Което обясняваше защо повечето Апълтън бяха глупави и изглеждаха… както изглеждаха.

— Имаме гости, чувате ли всички! — провикна се Лестър. — Гостиииииииииии!

И тогава те започнаха да излизат. Мъжете бяха по мръсни ризи и дънки или работни панталони; жените — в зацапани рокли. Почти никой не носеше обувки. Кожата на краката им бе груба, дебела и кафява. Някои от тях нямаха коса и черепите им бяха деформирани. На едни главите бяха твърде големи, на други — малки. Една част имаха съвсем бяла кожа, коса и розови очи; други изглеждаха съвсем нормални на пръв поглед, но отблизо се разбираше, че не са съвсем в ред. А децата… някои от тях непрестанно тичаха в кръг, други седяха и се люлееха напред-назад, трети просто гледаха втренчено и безизразно.

Попи усети как Кейти я стисна по-силно в пристъп на уплаха.

— Искам да си ида вкъщи — проплака тя. — Искам при татко.

И дълбоко в разбитото си сърце Попи знаеше, че така трябваше да бъде. Кейти не можеше да остане тук. Никъде нямаше да е в безопасност с нея. Може би се дължеше на страха и напрежението, на паниката, на зноя, но вчера, в момент на лудост, бе решила, че може да задържи Кейти. Сега разбираше, че това бе невъзможно. Твърде много хора ги търсеха. Искаше да постъпи така, както бе най-добре за Кейти. А такъв живот със сигурност не беше.

— Знам, че е така, мила. И ще се погрижа да се върнеш при него. Веднага щом е безопасно.

Щяха да останат тук днес, само днес, не и през нощта. В никакъв случай през нощта. Може би чичо Люк щеше да успее да се върне до Суис Буут и да намери федералните… да се убеди, че те наистина са федерални, и да й помогне да сключи сделка с тях.

Да. Така щеше да стане. Бе спасила живота на Кейти два, може би дори три пъти, и се бе грижила добре за нея. Защо да не получеше условна присъда и някакъв вид протекция в замяна?

По дяволите, дори кратък престой във федерален затвор щеше да е по-добър от това — да живее с Апълтън.