Франсис Пол Уилсън
Отвличане (30)

30

Змията чу риданията му. Видя как раменете му се разтресоха, когато се облегна на стената… После се качи на ескалатора и излезе на улицата.

Първоначално Змията бе решил да не му казва. Искаше да го накаже, да го накара да страда за това, че бе постъпил като лайнар, но после размисли. Ако наистина неизвестността за живота на детето го караше да полудява, тогава бе по-добре да му каже. Иначе ставаше неконтролируем. Кой знае какво още щеше да направи!

В този човек имаше нещо наистина обезпокоително. Вярно, че сега плачеше като дете, но Змията усещаше, че ще е голяма грешка, ако го отпише като страхливец. Бе доловил нещо опасно в погледа му на спирката, докато следеше Поли. Имаше нещо в погледа му. Нещо диво, почти хищническо. Трудно бе за вярване, че онзи доктор и хленчещия лигльо долу са един и същи човек. Но очите му не го лъжеха.

Змията удари с юмрук по гумения парапет на ескалатора.

Ето защо никога не отвличаше деца. С възрастен беше различно… отвличането бе нещо като бизнес; цена, която си плащаха за това, че не са били достатъчно внимателни. Пакетите ближеха раните си и си отиваха — по-бедни, но и по-мъдри.

Но когато ставаше въпрос за дете, беше съвсем друго. Забъркваш се в нещо различно. Работиш с друг вид стока. Изведнъж всички започват да го приемат лично. Тогава хората стават непредвидими… направо опасни.

Змията не ги разбираше, но разпознаваше симптомите, когато ги видеше. И сега бе сигурен, че ги съзря в очите на Вандайн.

Затова му каза за Маги Симпсън — за да го успокои. Да го направи по-предсказуем. Ако решеше, че детето му е мъртво, щеше да си каже, че няма какво повече да губи. А това щеше да доведе до много проблеми.

Погледна часовника си. Бе загубил твърде много време около доктор Вандайн. Бе оставил колата си пред „Мейфлауър“, така че се затича леко по Кънектикът авеню. Трябваше да побърза, ако искаше да се срещне със Салинас.

Отново се замисли за Вандайн. Преди всичко това да свърши, щеше да му се наложи да си намери човек, който да го укротява.