Франсис Пол Уилсън
Отвличане (82)

6

Винаги когато си помислеше, че не може да стане по-лошо, точно това се случваше.

Дан Кийн присъстваше на съвещанието на малкия отряд на Декър и се опитваше да изглежда спокоен, докато Боб обобщаваше последната информация. Но не му беше лесно. Цареше законът на Мърфи.

„… оказва се, че операцията с отвличането всъщност се е провалила. Ако наистина можем да имаме вяра на тази непозната жена, която се обажда на Вандайн, похитителите са се скарали заради палеца на детето. След спора Дикастро е мъртъв и някой, на име Мак, е ранен. Мак може да е Змията, но може и да не е. Според думите на жената той е ранен в главата. Така че издирваме мъж с огнестрелна рана в главата, официално заподозрян за убийството във Фолс Чърч. Проверяваме болниците в радиус от петдесет мили.“

Трябва да се свържа със Салинас — помисли си Кийн. — Той трябва да се погрижи за това.

— Искаме да пипнем този човек. Трябва да стигнем до него, преди да се е добрал до Кейти Вандайн. Веднъж да го заловим, ще можем да свържем нещата с отвличането и убийството. С тези тежки обвинения, които висят над него, съм сигурен, че ще успеем да го склоним да издаде за кого работи.

Кени взе думата:

— Но първо трябва да се уверим, че Кейти Вандайн е жива и здрава. Проследихме последното обаждане до уличен телефон в Еджууд, Мериленд. Това означава, че тя може да е навсякъде между Мериленд и Атлантик Сити. Можем да започнем да проверяваме всяка кола, но това ще уплаши жената. А ние искаме тази размяна да се случи. Искаме Кейти обратно. А също и жената, която е с нея. Но най-важна е Кейти. Тя може да разпознае Мак. Сега тя е ключът към всичко.

— Точно така — намеси се Декър. — Затова за известно време тази ще е последната ни лична среща. С Джери ще тръгнем за Атлантик Сити тази вечер. Там се предполага, че Вандайн ще получи дъщеря си. Ще подслушваме телефона му и ще сме наблизо, за да сме сигурни, че нещо няма да се обърка.

Защо да рискувам с още едно обаждане? — мислеше си Кийн. — Аз съм чист. Нищо не ме свързва с това. Нека си остане така.

Точно така. Всичко бе отишло по дяволите. Нека Салинас се оправя. Време беше Дан Кийн да измие ръцете си от цялата тази мръсотия. Нека малкото момиче се върне при баща си. Нека Декър и Кени хванат ранения похитител. Това нямаше да промени нищо. Сигурен беше, че Салинас е намерил начин да се разграничи от случая. И ако този липсващ човек наистина се окажеше заплаха, Салинас щеше да се погрижи той никога да не проговори.

Единственото, което имаше значение, бе, че планът бе проработил. Онзи глупак Уинстън бе в морската болница на Бетесда, а не на път за Хага. Неговото легализационно недоразумение бе вън от играта. Без него просто нямаше да се получи.

И заслугата за това е моя.

Дан си тръгна направо за вкъщи в Джорджтаун след срещата. Беше още ранен съботен следобед, но имаше нужда от питие. При това силно. Искаше му се Кармела и децата да не бяха отишли във Флорида. Днес не му се оставаше сам.

Когато влезе в къщата, телефонът звънеше. Затича се и вдигна.

— Здравейте, мистър Кийн.

Дан почти падна върху един стол, когато разпозна гласа. Не можеше да продума.

— Ало? — каза Карлос Салинас. — Там ли сте?

Паникьоса се и умът му се обърка. Но как? Как бе успял да го проследи? Какво щеше да прави сега?

Щеше да се прави, че не разбира.

— Кой… кой е?

Последва смях.

— Много добре знаете кой съм. И аз много добре знам кой сте вие.

Дан не отговори. Тялото му се бе вцепенило… бе се превърнало в студен камък.

— Не сте се обаждали от вчера, така че реших да проверя дали всичко е наред.

— Всичко е наред — успя да промълви Дан. Не можеше да повярва, че това се случваше. Салинас не можеше да го е проследил. Беше невъзможно. Напълно се бе покрил. — Какво искате?

— Искам малко информация. Изгубеният ни приятел все още липсва. Някой открил ли го е?

Продължавай да се правиш, че не разбираш!

— Не знам за какво говорите.

— Така ли? Тогава кажете ми… разпознавате ли този глас?

Дан чу изщракване и после запис: „Каква е тази операция, която провеждате, Салинас? Току-що научих, че шишето с хапчетата, принадлежащи на малкото момиче, е било открито в къща във Фолс Чърч, където има убит човек. Какво става, по дяволите?“.

Дан усети, че стомахът му се надига. Това беше неговият глас!

Дали модулаторът не се бе развалил?

— Но как?

— В какъв свят живеем, а? Пълен е с чудеса. Всичко покрито излиза наяве. Всичко модулирано бива разпознато. — Гласът на Салинас загуби веселата си нотка. — Сега кажете ми, сеньор, какви са последните разкрития?

Дан се вбеси. Ядосан беше на себе си и на този разплут наркобарон. Трескаво търсеше изход. Можеше да проговори. Вероятността да подслушваха домашния му телефон бе почти нула. Но пък го отвращаваше идеята да се превърне в пионка на това чудовище.

— Побързайте, сеньор. Не разполагаме с много време. Вие трябва да сте също толкова заинтересован колкото мен, защото ако бъда подведен под отговорност, колекцията ми от записи ще ви изиграе лош номер. Къде е нашият приятел?

Дан се предаде. Беше хванат в капан.

— Никой не знае. Предполага се, че е ранен в главата. Търсят го под дърво и камък. Ако знаете кое е добро за вас, ще го намерите пръв.

— А детето?

— То явно е видяло нашия приятел и може да го разпознае. Някаква жена ще го върне на баща му утре в Атлантик Сити.

— Някаква жена… това е много интересно. Ще го проверя. И се надявам скоро пак да се чуем. Не забравяйте — моята и вашата свобода са свързани.

Линията утихна. Дан остана на стола с безмълвната увиснала от ръцете му слушалка. Чувстваше се мъртъв отвътре. Изпитваше единствено страх. Но вече не за страната и кариерата си. Сега се страхуваше за свободата и живота си.

Какво бе направил?