Франсис Пол Уилсън
Отвличане (128)

23

Когато дойде в съзнание, стаята бе пълна с хора и бучащи гласове. Смътно осъзна, че Джери Кени го разпитва за Змията — какво се бе случило тук, къде бе отишъл…

— Да отиде ли?

Точно се канеше да обясни, че Змията не бе в състояние да върви, когато усети, че Лестър му отправя остър, многозначителен поглед от другия край на стаята.

— Както ви казах и по-рано, мистър „От правителството“ — започна Лестър, — свести се и избяга навън!

Джон не разбираше какво става, но погледът на Лестър му казваше да поддържа тази версия, така че той смотолеви нещо несвързано, като твърдеше, че няма представа какво е станало със Змията.

— Искам да ми падне в ръцете! — каза Люк Мулинър, който бе коленичил просълзен до увитото в чаршаф тяло на Попи. — Искам пръв да го намеря!

— Ще го намериш — отвърна меко Лестър. — Може да не си първият, но не се тревожи, Люк. Ще го намериш.

Докато агент Джери Кени наместваше дясното рамо на Джон, Боб Декър се приближи, като носеше на ръце нещо увито в одеяла. Коленичи и му показа лицето на Кейти. Очите й бяха широко отворени, беше просто замаяна.

— Кейти! — Господи, как копнееше да я прегърне, но дясната му ръка бе безполезна сега, а и едва имаше сили да повдигне лявата. — Кейти, сега вече си в безопасност.

Тя му кимна вяло. Все още беше в шок. Дали въобще някога щеше да е в състояние да превъзмогне преживяното?

Помогнаха му да се изправи на крака. Кени сложи ръката на Джон на раменете си и го хвана през кръста.

— Агент Кени — каза Джон, — а аз си мислех, че не ме харесвате.

Кени се усмихна сдържано.

— Вие сте невероятен досадник, докторе, и аз ви махам оттук, колкото ми е възможно по-бързо. Сега вече си върнахте Кейти и повече няма да ми се пречкате.

— Точно така.

Закуцука, подпрян на рамото на Кени, а когато излязоха навън, погледна към небето. Бурята бе отминала. Дъждът бе спрял и сега небето бе по-светло. Залязващото слънце се канеше да надзърне през облаците, преди да потъне отвъд хоризонта.

После се огледа и ги видя — Апълтън: твърде ниски и твърде високи, изправени и прегърбени, бледи и с лица на петна, и здрави, и сакати. Всички те стояха на поляната пред къщата и зяпаха непознатите, който бяха нахлули в убежището им в едно мълчаливо и странно изпращане.

— Боже, какви хора — прошепна Кени. — Направо тръпки ме полазват.

— Рецесивни гени — каза Джон.

— Какво?

— Кръвосмешение. Активира и вади на показ всички дефектни гени.

Ние също изглеждаме доста странно — помисли си Джон, когато се огледа и видя малката процесия. Мат Мулинър водеше надолу по склона, следван от Люк с увитото тяло на Попи, после Кени и накрая Декър с Кейти. През рамо Джон успя да види Левон, който носеше Лестър със същата нежност, с която Декър носеше Кейти.

— Веднага щом заведем вас тримата в болница — каза Кени, — се връщаме в пълен състав да търсим Змията.

— Ако говорите за оня тип с превръзката — провикна се Лестър отзад, — съмнявам се, че ще е необходимо.

— Със сигурност няма да забравим за него.

— Нямам предвид, че трябва да го направите. Само казвам, че боровите гори сами намират начин да се погрижат за такива като него.

Джон му хвърли бърз поглед и улови намигането му. Какво ли бе намислил възрастният човек?

Въпросът му получи отговор няколко минути по-късно, когато стигнаха поляната и намериха Змията с лице в една голяма локва.

Джери изтича до него с вдигнато оръжие, но бе очевидно, че отдавна е мъртъв.

Джери и Мат Мулинър с мъка го вдигнаха, защото лицето на Змията бе дълбоко забито в калта, чак до дъното на локвата. Най-накрая излезе със съскане и пукане, като от вакуум. Дали и самият наркокартел щеше някога да бъде видян в това положение?

— Трябва да се е спънал и паднал доста силно — каза Кени и погледна строго Лестър.

Джон се запита дали Кени бе забелязал калта по ръцете на Левон или следите от борба и съпротива по ръцете и краката на Змията…

Но Лестър остана невъзмутим:

— Както ви казах и по-рано, боровите гори сами намират начин да се справят с такива като него.

И тогава внезапно Джон осъзна, че смъртта на Змията бе затворила цикъла.

Свърши се — помисли си и отново започна да отпада. Наложи се да се облегне на Кени с малко повече сила, докато стигнат до колата и го сложат на задната седалка на роудмастъра.

Вече губеше съзнание и чувстваше силната болка от преместването, но намери сили да остане буден, защото Декър настани Кейти до него. Джон я прегърна със здравата си ръка и я притисна към себе си.

Най-накрая, най-накрая, най-накрая бе в безопасност, там, където й бе мястото. Целуна студеното й чело и се почувства така, сякаш всеки момент щеше да избухне от благодарност. Декър, Кени, Мулинър, дори Апълтън, но най-вече…

Видя как Люк се настаняваше на предната седалка на пикапа, като все още държеше увитото тяло на Попи. Сякаш нямаше сили да я пусне.

Благодаря ти, Попи Мулинър — каза й мислено Джон, със сърце и душа, изпълнени с признание. — Където и да си, благодаря ти.

Когато Декър, Джери и Мат вдигнаха тялото на Змията, Джон чу брадатият измежду братята Мулинър да им казва да го хвърлят отзад в пикапа „… с останалия боклук“.

— Кейти, Кейти, Кейти — шепнеше Джон и я притискаше силно към себе си, като едва сдържаше сълзите си. — Толкова е хубаво, че отново си при мен.

Тя вдигна поглед към него. Сега изглеждаше по-добре. Дари го с лека усмивка, после отново затвори очи. Прошепна една-единствена дума.

— Попи.

На Джон му се искаше да бе казала „татко“, но и „Попи“ ставаше… каквото и да е. Достатъчно му беше просто да чува гласа й.