Франсис Пол Уилсън
Отвличане (1)

1

— … и знаеш ли какво направи Джими тогава?

Джон Вандайн се мъчеше да следи разказа на шестгодишната си дъщеря за най-непослушното момче в нейната детска градина. Не му беше никак лесно. Погледът му упорито се връщаше на ядосаното лице от екрана на малкия телевизор върху барплота в кухнята.

— Не, Кейти — вяло отвърна той. — Какво направи?

Кейти шумно изсърба пълна лъжица от закуската си и преглътна възможно най-бързо, за да може да продължи.

Сутрин тук, в кухнята, проникваше най-много светлина. Но дори сега, когато пролетното слънце се изливаше през прозорците, си оставаше сравнително здрачено. Обзавеждането бе в стила на седемдесетте — шкафове и мебели от байцван дъб и позлатени домакински уреди. Ако някога изобщо се решеше да купи това място, със сигурност щеше да го посъживи. Всяка година обаче той отлагаше и продължаваше да плаща наема.

Наблюдаваше как Кейти преглъща конвулсивно. Тя наистина се вълнуваше от разказа си. Ясните й сини очи искряха от възбуда.

Това са моите очи — помисли си той. Кръглият овал на лицето, чистата кожа и дългата, тъмна, лъскава коса беше наследила от майка си, а също така щеше да има и дребна фигура като Марни. Но това със сигурност бяха очите на Вандайн.

Тя продължи:

— И така, той взе молива си и…

Джон дочу думите „расист“ и „геноцид“, и не се сдържа да не погледне отново към екрана на телевизора, който в този момент показваше ядосан чернокож конгресмен с трепереща от гняв челюст — той ожесточено критикуваше президента на САЩ.

Джон познаваше този човек. Или поне беше чувал за него — Флойд Джизъп.

Беше демократ от Ню Йорк. Тази информация моментално изникна в съзнанието му. Усмихна се на бързия си рефлекс, придобит в резултат на краткия му престой във Вашингтон.

Реакцията на Джизъп не бе никак изненадваща. Миналата вечер президентът бе направил официално изявление. И ето че по-малко от дванадесет часа по-късно, конгресменът вече изливаше потоци лошо настроение в предаването Добро утро, Америка. Екипът му не си бе губил времето.

— … и като си помисля, че ние подкрепихме този човек! Че помогнахме на Томас Уинстън да влезе в Белия дом! А какво прави той? Забива нож в гърба на и без това измъчената афроамериканска общност!

Джон върна вниманието си на разказа на Кейти и разбра, че е изпуснал обяснението й относно това какво е направило лошото момче Джими Клифтън. Опита се да скрие това от нея.

— Олеле! Значи той си докара големи неприятности, така ли?

— И още как! — енергично закима Кейти, а доволната й усмивка разкри дупка на горната челюст. Тя бе загубила първия си зъб едва миналата седмица. Сега горният й десен резец принадлежеше на Феята на зъбите. — Накараха го да слезе на долния етаж и го изпратиха при сестра Луси.

— Това много ли е лошо?

Кейти го изгледа така, сякаш имаше две глави.

— Тя е директорката, татко!

— А, да, вярно. Сестра Луси. Разбира се.

Въпреки че самият бе отгледан и възпитан като баптист, Джон бе предпочел да даде на Кейти католическо образование. Бе я записал в началното училище на Светото семейство в Бетесда, репутацията на което бе като за едно от най-добрите в Белтуей и дори имаше списък с чакащи на желаещите да го посещават.

Джон изпитваше истинска гордост от доброто представяне на Кейти в училище. В началото й бе трудно докато се адаптира — нещо напълно разбираемо, като се има предвид какво бе преживяла — но сега всяка сутрин с нетърпение очакваше пристигането на училищния автобус, за да види по-скоро приятелите си. Струваше си усилията, които бе положил, и конците, които бе дръпнал, за да я запише там.

Да дърпаш конците… така се наричаше играта тук. Като практикуващ лекар в Атланта той не бе имал и най-малка представа какво значи това. Но бе усвоил урока доста бързо. Две години като заместник-министър по въпросите на здравеопазването му бяха дали необходимите умения, за да може да се справя с това по блестящ начин.

Погледна часовника си.

— Опа! Ще изпуснеш автобуса.

Тя се изкикоти в отговор:

— И тогава ще съм лошата Кейти.

— Точно така. Взе ли си хапчето?

Тя огледа покривката около чинията си с овесени ядки.

— Не, аз точно…

— Ето го.

Джон вдигна поглед, когато майка му се приближи към тях откъм другия край на кухнята. Носеше малко шише с кехлибарен цвят.

— Благодаря, бабо — отвърна Кейти и протегна ръка.

Връстниците й все още я помнеха като Хелга, а някога беше и „Мамо“ за Джон. Стана „Бабо“ за семейството от момента, в който Кейти проговори. Не минаваше и ден без Джон да й благодари, че се бе преместила при тях, във Вашингтон. Той и Кейти нямаше да могат да се справят без нея.

Възрастната жена изсипа малко розово-червено хапче в протегнатата длан на внучката си.

Джон задържа погледа си върху нея и си даде сметка колко се бе състарила тя през последните няколко години. Беше на седемдесет и пет и й личеше всяка минута от тях. Само преди две или три години, със същата побеляла коса, тя бе изглеждала на не повече от шестдесет и пет. Сега бе живо доказателство за това, че стреса състарява хората.

Но тя вероятно бе успяла да забави и дори спре този процес откакто бе започнала да се занимава с йога миналата есен. От няколко месеца насам в походката й се забелязваше повече енергичност.

Фигурата й бе висока и стройна, както и на бащата на Джон. И въпреки че бе започнала да се прегърбва, тя все още полагаше грижи да изглежда добре. Изтъняващата й коса бе накъдрена и дори в този ранен час тя носеше бледорозово червило. Естествено светлата й кожа подчертаваше синия цвят на очите й.

В гардероба й нямаше много дрехи, но тя си купуваше само качествено облекло и го носеше до скъсване. Никакви пеньоари, никакъв полиестер и нито веднъж не се бе появила в дрехи, които не й отиват. Тази сутрин носеше бежов вълнен панталон и поло в синьо и бежово.

Кейти постави хапчето в устата си и го погълна с помощта на голяма глътка портокалов сок. Таблетките можеха и да се сдъвчат, но тя никога не бе харесвала вкуса им, така че свикна да ги поглъща целите.

По една таблетка два пъти на ден, всеки ден, в продължение на… колко дълго? Щеше му се да знае отговора. Добре знаеше обаче какво щеше да се случи ако тя изпуснеше доза или две.

Усети как гърлото му се свива и инстинктивно протегна ръка, за да докосне меката й, тъмна и лъскава коса. Беше толкова нежна — бебешки нежна. Всяка сутрин баба й я разресваше и я връзваше на две опашки. Кейти повече харесваше косата си на единична и не толкова стегната опашка — като тези, които носеха по-големите момичета — но баба й смяташе, че така не изглежда достатъчно спретната. Тя обичаше всичко да е прибрано и спретнато.

Кейти го погледна въпросително:

— Какво има, тате?

— Нищо, защо?

— Изглеждаш странно.

Той изкриви очите си, за да я разсмее:

— Така по-добре ли е?

— Не — изкикоти се тя, — сега изглеждаш глупаво!

Разбира се, и щеше да изглежда още по-глупаво, ако тя си изпуснеше автобуса и се наложеше да я кара до училище.

Джон хвърли поглед на часовника си и скочи на крака.

— Не можем да допуснем да закъснееш. Имам среща с Том тази сутрин.

— Относно онази бъркотия, която предизвика ли? — попита майка му и посочи към телевизора.

— Не. Просто обичайната проверка.

— Е, този път Томи наистина оплете конците — кимна тя загрижено и стисна устни.

— Така е, мамо. Така е — съгласи се той.

Джон закопча морскосинята униформа на Кейти, която тя бе облякла върху пуловер на шотландско каре. Униформата беше още един аргумент за него в полза на началното училище на Светото семейство. Тя правеше излишни всекидневните спорове какво да облече, дискусиите на тема какво носят другите деца и разправиите от сорта на „защо и аз да не мога да нося това“. Всички момичета носеха напълно еднакви сиво-сини карирани пуловери върху бели блузи със спретнати бели яки в стил Питър Пан, сини чорапи до коляното и цветни обувки. Момчетата пък носеха якета, същия десен, със сини панталони. Това беше всичко.

Обаче нямаше правила относно шапките, така че на Кейти й се позволяваше да носи своята любима червена барета. След като грижливо я нагласи на главата си, преди да тръгне, започнаха обичайния си разговор, превърнал се в ритуал:

— Взе ли кутията с обяда си? — попита той.

— Налице! — вдигна я тя и му я показа.

— Сутрешна закуска?

— Налице!

— Кутията с моливите?

— Двайсет и пет цента за всеки случай? — Тя бръкна в джоба на якето си. — Налице!

— Тогава можеш да тръгваш. Кажи „довиждане“ на баба си.

Той застана отстрани, за да наблюдава как майка му и дъщеря му си разменят бърза прегръдка и целувка. После взе малката ръка на Кейти в своята и я поведе към вратата.

Беше хладна априлска утрин. Пролетта бе вече тук, но зимата още не си бе отишла. Една от онези сутрини, когато самият факт, че си жив, те прави щастлив.

За Джон това беше любимото време от деня, когато се чувстваше най-близо до Кейти. Той копнееше за тази близост и отчаяно се нуждаеше от нея. Бе работил упорито, за да й осигури всичко, за да се почувства обичана и закриляна и за да е сигурен, че никой никога няма да се опита да я нарани отново.

Когато стигнаха ъгъла, спряха и зачакаха пристигането на автобуса.

— Мислиш ли, че Джими Клифтън пак ще се забърка в неприятности днес? — попита той.

Тя сви рамене:

— Може би. Надявам се, че няма да го изритат.

— Охо — подразни я той и я побутна леко с бедро. — Май някой, когото познавам, харесва Джими Клифтън.

— Не го харесвам! — отвърна тя. — Просто мисля, че е смешен.

Май дамата протестира твърде много — помисли си той, но реши да не я притиска повече. Тя изглеждаше истински загрижена, че момчето може да бъде изхвърлено.

Джон не вярваше това да се случи на Джими, тъй като момчето бе син на сенатор Клифтън. Но знае ли човек. Тези монахини не се впечатляваха лесно. Освен това в списъка им чакаха петдесет деца, желаещи да заемат мястото на Джими.

— Ако той наистина е смешен — каза Джон, — може би сестра Луси ще реши да го задържи, за да ви разсмива.

— Не е чак толкова смешен — тросна му се Кейти.

Джон се разсмя. В този момент жълтият училищен автобус се появи иззад ъгъла в далечината и започна бавно да се приближава към тях.

Той клекна до нея, притегли я към себе си и силно я прегърна.

— Татко обича Кейти.

Тя го прегърна през врата със свободната си ръка и му отговори:

— И Кейти обича татко.

Той я задържа до себе си и се наслади на момента. Само след няколко години тя щеше да е достатъчно голяма, за да не толерира такива публични прояви на обич и да намира подобна размяна на думи за смущаваща. Но сега тя се чувстваше добре в прегръдките на баща си.

Той я пусна, когато автобуса спря до бордюра. Остави я сама да изтича към отворената врата. След няколко секунди тя му махаше и се усмихваше от прозореца. Когато жълтият автобус и червената барета се скриха от погледа му, той се отправи обратно към къщата.

Не е лоша тази къща, помисли си, докато вървеше към нея. Двайсетгодишна стара фамилна къща в квартал с новодошли като него и други стари фамилни къщи на малки залесени поляни. Атмосферата в този квартал просто крещеше, че това е Вашингтон. Но баба, или по-точно майка му, казваше, че разположението е безнадеждно остаряло и няма място за гости.

Но кога ли той изобщо бе имал гости?

Ако я купеше, щеше да се наложи основен ремонт. Ако я купеше. Когато бе дошъл във Вашингтон, не бе имал представа дали тук ще му хареса. Все още не бе сигурен дали наистина му харесва.

Приятелят му от детството, Том Уинстън, го бе поканил със себе си, когато бе станал президент на САЩ. Беше казал, че иска да се обгради във Вашингтон и с момчета от Джорджия. И тъй като Джон и без това от дълго време се бе грижил за високото му кръвно, било редно да продължи да го прави. Но Джон предполагаше, че истинската причина е друга. Смяташе, че Том е разбрал колко дълбоко страда приятеля му, как животът му се е разпаднал, и му бе предложил отдушник.

Джон бе дошъл във Вашингтон в търсене на нещо повече от смяна на обстановката. Бе дошъл с надеждата наистина да започне живота си наново.

Не знаеше дали бе успял да постигне това. Но със сигурност бе намерил някакъв вътрешен мир, а това бе добро начало. Едно наистина добро начало.