Франсис Пол Уилсън
Отвличане (78)

2

— Но аз искам да си ида вкъщи! Искам да видя татко!

Долната устна на Кейти увисна. Изглежда всеки момент щеше да заплаче. Попи не можеше да понесе мисълта, че й причиняваше това.

— Ще го видиш, мила — опита се да я успокои и я прегърна с една ръка. — Нали ти казах какво стана — ти заспа миналата нощ и не исках да те будя. Но знаеш ли какво? Днес пак ще му се обадим и ще говориш с него. Става ли?

Кейти кимна.

— Добре.

— Чудесно. Сега как се чувстваш?

— Добре.

Малката имаше главоболие от валиума тази сутрин. Добре че бе упоена миналата нощ, защото след като Попи си бе легнала, бе мислила много за Поли и бе плакала. Той бе най-хубавото нещо, което някога й се бе случвало. А сега бе мъртъв. И вината бе нейна, защото тя го бе накарала да наруши правилата на Мак. Ако си бе държала проклетата уста затворена…

Но тогава какво щеше да се случи с Кейти?

Защо животът бе толкова сложен?

Да, всичко можеше да бе много по-просто, ако не се бяха забъркали с Мак.

Бе стояла до Кейти цялата нощ. Попи не знаеше как щеше да изкара тази нощ без нея.

Утрото бе сиво и облачно, но и двете се бяха поободрили, след като бяха хапнали сандвичи в заведението отсреща. Сега, обратно в стаята, на Попи й се искаше да разсее Кейти по някакъв начин, но по телевизията нямаше нищо подходящо. Или говореха за наркотиците, или разсъждаваха защо президентът е в болница. Сякаш на някого му пукаше.

— Защо ръцете ти са червени? — попита Кейти.

Попи погледна ръцете си. Черен маникюр и червени пръсти. Наистина изглеждаха странно.

Стана и отиде до прозореца.

— Ела, ще ти покажа. — Дръпна пердето. — Виж камиона.

Кейти допря лице до прозореца.

— Червен е!

— Да. Сама го боядисах миналата нощ.

Бе паркирала камиона зад мотела, до някакъв склад. Тук, скрита от поглед, бе изсипвала кутия след кутия боя. Пръстите още я боляха от отварянето им. Камионът не бе станал кой знае колко хубав, но всеки претърсващ пътищата за бял камион вероятно щеше да пропусне този. Или поне така се надяваше.

Попи пусна пердето и се обърна към стаята. Не можеха да останат тук. Бе използвала кредитната карта на Мак, като бе смятала, че е мъртъв. Но Мак не беше мъртъв. Ами ако имаше начин да я проследи чрез кредитната карта?

Трябваше да се махнат оттук.

Но първо трябваше да направят някои промени.

— Добре — каза Попи. — Хайде да изиграем една игра. — Престори се, че мисли. — Знам ли… какво ще кажеш да се преструваме?

Кейти веднага се разведри.

— На какви ще се преструваме?

— Да видим… защо не се престорим на момчета? Няма ли да е забавно?

— На момчета ли? — На Кейти явно не й допадна тази идея. — Но как ще го направим?

— Лесно е. Ще си сменим прическите и дрехите и няма да говорим. Нали знаеш… — Попи направи гримаса.

Кейти се разсмя:

— Да! Лесно е!

— Но трябва да изглеждаме като момчета.

Кейти се усмихна още по-широко.

— И ще облечем момчешки дрехи?

— Точно така. И ще си отрежем косите.

Усмивката на Кейти изчезна.

— Да си отрежа косата? О, не…

— Да, ще я отрежем, ще я боядисаме, ще ти направим друга прическа. Ще е много, много забавно!

Кейти все още не бе сигурна.

Трябва да се съгласи — мислеше си Попи. — Пребоядисах камиона, ще сменя номера му, ще сменим мотела. Но за да проработи всичко това, трябва да променим и себе си.

Бе купила всичко необходимо. Сега оставаше да убеди Кейти.

— Виж — каза й и грабна ножиците. — Аз първа ще го направя.

Грабна кичур от косата си и започна да реже.