Франсис Пол Уилсън
Отвличане (36)

2

— Поли! Поооооолиииии!

Докато се измъкваше от леглото, единия крак на Поли се заплете в чаршафите и той се приземи тежко на пода. Беше замаян и му отне малко време да се окопити и съвземе. Огледа се. Не знаеше къде се намира. Знаеше само, че Попи крещи името му така, сякаш я гони разярен бик и заплашва да я промуши всеки момент. Но не беше в стаята. Беше някъде другаде из къщата.

Коя къща? А, да — във Фолс Чърч.

Попи отново извика и Поли скочи на крака. Втурна се във всекидневната. Беше празна. Затича се към стаята за гости я откри, застанала над леглото на пакета. Плачеше и се тръшкаше.

Видя го и се хвърли към него.

— Тя получи пристъп, Поли. Какво става?

Поли се втренчи в детето. Ръцете й все още бяха завързани за рамката на леглото, както я бяха оставили предната вечер, но останалата част от тялото й се мяташе като риба на сухо. Дъхът й излизаше със свистене през стиснатите й зъби, а очите й бяха обърнати и се виждаше само бялото им. Никога не бе виждал подобно нещо.

— Накарай я да спре, Поли! — повтаряше Попи, а гласът й преминаваше от плач в истеричен вик. — Моля те, накарай я да престане!

И после се случи нещо, което приличаше на сцена от филма „Заклинателят“ — детето издаде пронизителен звук, нещо средно между стон и вик, и се изви нагоре като дъга, докато само петите и задната част на главата му докосваха леглото. Остана в това положение господ знае колко време, докато Поли накрая не започна да се притеснява, че или ще отлети нанякъде, или ще се счупи на две.

И тогава внезапно тя се свлече долу и остана неподвижна.

— О, господи! — прошепна Попи. — О, господи, Поли, мъртва ли е?

Тя наистина приличаше на мъртвец — беше бледа като призрак, не помръдваше, дори не дишаше. Страхуваше се да я доближи, но някой трябваше да го направи и да провери дали е жива.

Пристъпи напред, но бе избутан настрана от Попи, която се свлече на колене до леглото. Размахваше ръце във въздуха като свещеник на проповед. Изглежда се страхуваше да я докосне.

Най-накрая тя свали ръцете си и докосна Кейти. Сграбчи я за раменете и я разтърси.

— Кейти! Кейти! Събуди се! — После заудря с ръце по гръдния й кош: — Дишай, по дяволите!

Детето потрепери, закашля се и накрая си пое дъх.

— Благодаря ти, Господи! — възкликна Попи. — Хайде. Помогни ми да я развържем — наведе се над детето, после спря и се засуети. — О, боже. Подмокрила се е.

Поли отвърза едната й китка, а Попи — другата. Кожата й се бе наранила и изподрала от силното мятане. Попи разтри китката й, след като я отвърза.

— Какво се случи, Кейти? Добре ли си?

Но детето не отговори, само се взираше в Попи с празен поглед. Изглеждаше така, сякаш бе загубило разсъдъка си.

Попи погледна към Поли:

— Няма да започне пак, нали, Поли? Кажи ми, че няма да започне пак!

Поли я гледаше зашеметен. Никога не я бе виждал такава. Обикновено беше много спокойна, освен когато се ядосаше. Но сега… о, човече, приличаше на луда.

— Спокойно, Попи — заговори й той бавно и нежно. — Само се успокой. Тя ще се оправи.

— Откъде знаеш? — попита тя с нарастваща истерична нотка в гласа. — Какво му е на това дете, Поли? Мак каза ли ти нещо?

Господи, хапчетата! Почувства се като пълен идиот.

— Да — отвърна Поли. — Всъщност затова ме извика вчера. За да взема лекарството. Болна е от епилепсия.

— Какво? — Тя скочи на крака и се озова очи в очи с него. Лицето й бе бяло, като на детето. Очите й бяха разширени… и много странни. — Тя е болна от епилепсия, а ти не ми каза нищо?

— Хей, и аз разбрах за това едва вчера след обяд. И Змията не е знаел до вчера. Но всичко е наред. Лекарството е у мен.

— Защо не ми каза? — говореше през зъби. — Защо не й даде от него?

— Е, нали знаеш как беше снощи. Дойдох си, ядохме, пихме, после си легнахме и забравих.

Попи затвори очи. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да експлодира.

— Дай ми ги! Донеси ми ги веднага, идиот! Задник мръсен! Лайно с лайно!

— Ей, слушай…

— Сега!

Поли бързо отиде до всекидневната и потърси якето си. Знаеше, че е загазил. Нямаше как да се оправдае. По никакъв начин. Бе объркал нещата тотално. Достатъчно лошо беше, че Попи му беше бясна, но ако Мак разбереше…

Намери шишето и й го занесе. После наблюдава как лицето й сменя цвета си от бял на червен, докато четеше упътването.

— Пише по една таблетка два пъти на ден, Поли! Трябвало е да вземе една снощи, по дяволите! — Тя скочи внезапно върху него и започна да го удря с юмруци. Биеше го по гърдите като африкански барабанист. — Копеле такова! Проклет кучи син! Скапан…

Той стисна китките й и я погледна в очите:

— Успокой се, Попи! Държиш се като луда! Какво ти става, по дяволите?

Тя се освободи от хватката му и се върна при детето.

— Тя може да започне пак. И отново, и отново и изобщо да не спре! И после да умре! И всичко това, само защото ти си един проклет тъпанар!

— Хей, виж. Аз не предполагах, че…

— Трябва да й дадем едно сега.

— Ами добре. Хайде, да го направим.

Тя го погледна и кимна. Изглежда бе възвърнала разума си. Поне засега.

Оказа се, че хапчетата могат да се дъвчат, но какво от това? Детето беше в безсъзнание. Нямаше да може да сдъвче нищо.

Попи занесе шишето в кухнята и се опита да стрие хапчето на прах с тъпата страна на ножа за масло, но ръцете й трепереха твърде силно.

— Дай на мен — предложи Поли, след третия й неуспешен опит.

Успя от първия път и я погледна с надеждата, че поне ще се усмихне леко или ще кимне одобрително. Но погледът й бе все още леден, без следа от промяна.

— Стрий още едно — каза тя.

— На шишето пише, че трябва да взима по едно.

— Това е хапчето, което е трябвало да вземе снощи.

По дяволите. Стри и второто. Попи напълни до половината чаша с вода и разтвори прахта вътре.

Сега обаче трябваше да измислят как да я накарат да го изпие. Тя не се събуждаше.

Накрая положиха главата й в скута на Попи. Поли държеше устата й отворена, а Поли изсипа течността вътре. Детето се задави и закашля, но Попи държа главата й, докато я погълне и преглътне.

Поли въздъхна с облекчение.

— Добре. Сега вече всичко е наред. Нищо лошо не е станало.

Попи го погледна с ледено изражение.

— Няма как да знаеш това.

— Защо? Взе си лекарството…

— Махай се — пресече го Попи. — Остави ме с нея. Говедо!

Поли искаше да възрази, да й каже, че не може да му говори така, но тя не го забелязваше. Сякаш въобще не беше там, като че ли беше облак дим. Бе взела Кейти в скута си и я люлееше. Шепнеше успокоителни думи в ухото й като на бебе. Изглеждаше така, сякаш се бе пренесла в свой собствен свят с Кейти.

Той започна да снове из всекидневната. Всичко това беше много странно. Не можеше да изпусне Попи от контрол по средата на работата. Трябваше да се помирят, поне докато всичко свършеше.

Върна се в спалнята. Не разбирам — мислеше си той, докато се взираше в Попи, която пееше на детето. — Винаги е твърдяла, че мрази децата, а сега се държи все едно е майка на това.