Франсис Пол Уилсън
Отвличане (123)

18

Точно когато Попи си мислеше, че бурята не може да стане по-ужасна, събитията я опровергаха. Гръмотевиците бяха толкова силни, че в един момент тя бе сигурна, че къщата ще се срине от силните звукови вълни.

Така че когато вратата се отвори с трясък и пусна вятъра и воя на урагана вътре в малката стая, тя си помисли, че това бе дело на бурята.

Но когато в следващия миг светкавица освети помещението, тя видя, че някой стои на прага. В първия момент реши, че това е чудовището на Франкенщайн, само че с лепенка на окото. Но тогава то се усмихна и тя го разпозна.

Изкрещя, защото това бе Мак, който пристъпи в стаята.

— Здравей, Поп…

Но не успя да довърши. Лестър се изправи пред него:

— Ей! Какво си мислиш, че правиш, по дяволите?

Ръката на Мак светкавично се вдигна и Попи съзря пистолет в стиснатия му юмрук. Лестър го сграбчи и оръжието произведе изстрел, който отекна като експлозия. На тавана се появи нова дупка и от нея се изсипа порой вода.

Попи беше гушнала Кейти, която виеше от ужас, докато наблюдаваха как двамата мъже се борят за оръжието. Лестър се справяше добре, но Попи не смяташе да остави развръзката на случайността. Огледа се за нещо, с което да удари Мак и видя каната за ракия на Лестър, която бе оставена точно до стената. Започна да пълзи бавно към нея и тогава нов изстрел разтърси стаята. Почувства как куршумът изсвистя покрай ухото й. Мина точно между главата й и тази на Кейти. Кейти се бе свила на пода със затворени очи, бе покрила уши с ръцете си и пищеше.

Без колебание Попи вдигна каната и се затича към отворената врата. Трябваше да изведе Кейти оттук. Следващият изстрел можеше да нарани и двете им. После щеше да се върне да помогне на Лестър.

Бе носила Кейти на ръце около двадесет стъпки без да вижда почти нищо от поройния дъжд, когато чу трети изстрел и как някой извика от болка. Попи зави покрай ъгъла на къщата, после спря и надзърна иззад него, с надеждата че Лестър щеше да е този, който щеше да се появи на вратата. Мина доста време, но накрая някой се показа навън и се огледа.

Беше Мак.

Извика леко от уплаха, спъна се и се стрелна към храстите зад къщата. Дали я бе видял? Може би щеше да тръгне на другата страна.

Все още държеше Кейти на ръце, докато се промъкваше през шубраците. Направи около дузина стъпки, после се обърна и клекна зад едно дърво. Беше останала без дъх. Двете с Кейти бяха прогизнали. Нямаше къде да се скрият от дъжда, а вятърът ги атакуваше от всички посоки. Кейти трепереше и се притискаше към Попи. Започна да плаче.

— Искам да си ида вкъщи! Искам при татко!

— Тихо, мила — прошепна й нервно Попи и нежно притисна ръка към устата й. — Ако този човек ни чуе, ще ни намери.

Люлееше Кейти, за да я успокои. С помощта на тъмнината, дъжда и шума от гръмотевиците може би щяха да успеят да оцелеят, ако се спотайваха тук тихо, докато останалите Апълтън се върнеха от варенето на ракията.

Кейти точно се бе поуспокоила, когато гръм удари дърво на десет стъпки вляво от тях и направо ги повали на земята.

Тогава Кейти зави от ужас, продължително и високо, дори след като гръмотевицата бе отминала. И Попи знаеше, че Мак бе чул. Как можеше да не чуе това?

— Кейти — каза тя, като с мъка отдели от себе си вкопченото дете, — отивам да потърся помощ. Стой тук и не вдигай шум. Веднага се връщам.

Или поне така се надявам — помисли си.

Кейти отново започна да вие и отказваше да я пусне:

— Не! Не ме оставяй!

— Трябва, мила — отговори й Попи и за пореден път се опита да се откъсне от нея. — Няма друг начин. Само стой тук и не издавай звук.

Попи бързо я целуна по челото и едва удържа силното си желание да я прегърне. Ако го направеше, сигурно никога нямаше да има сили да я пусне. После се обърна и се запромъква през храстите.

Чувстваше се ужасно затова, че я оставяше на студено, влажно, плачеща и ужасена до смърт. Но това беше единственият им шанс. Така поне Кейти щеше да оцелее.

Съжалението й бързо бе изместено от страх. Наведе се и започна да тича из храстите, като се стараеше да вдига възможно най-много шум.

— Помощ! — тичаше и викаше. — Помощ! Убиец! Чува ли ме някой! Помощ!

Дали бе вдигнала достатъчно шум? Искаше да отклони вниманието на Мак, но и със сигурност не искаше да я открие.

Отдясно бе къщата на Апълтън. Някои от прозорците — а те не бяха много — светеха, но повечето бяха тъмни и си личеше, че няма никой. Стори й се, че видя някакво раздвижване, но не бе сигурна. Всички ли деца и жени се бяха скрили? От бурята ли се бяха уплашили, или от изстрелите?

Къде беше Левон, сега, когато наистина имаше нужда от него? Беше толкова едър, че можеше да се справи с Мак с една ръка.

Сърцето й препускаше. Продължаваше да тича из храстите далеч от Кейти и да вика с цяло гърло. Нямаше начин Мак да не я чуе.

В паузата между две гръмотевици спря и се огледа. Заслуша се. Чуваше дъжда, собственото си затруднено дишане… и още нещо.

Пукане на клони, чупене на пръчки… все по-близо… идваше право към нея.

О, боже, планът й бе успял. Бе отклонила Мак от Кейти, но сега трябваше да намери начин да спаси себе си, докато дойдеше помощ. Не трябваше да спира.

Но накъде трябваше да тръгне? Къде бе той? От коя посока бе дошъл шумът? Всички звуци се смесваха с падащия дъжд и сякаш идваха от нищото. Точно както дъжда.

Внезапно чу силно изпукване на клон от дясната си страна. Беше толкова близо!

Попи се втурна наляво, като тичаше с всички сили. Храстите бяха много гъсти тук и се налагаше да се движи настрани. Това беше едно предимство пред Мак — трудният терен щеше да го забави.

Почти падна, защото изведнъж храстите оредяха и излезе на малка поляна. Сега вече можеше да се движи по-бързо.

Спря рязко, когато видя на десет стъпки пред себе си някаква сянка. Не виждаше лицето му, но разпозна гласа му дори от единствената дума, която произнесе:

— Кучко!

Попи изпищя и се обърна, за да избяга откъдето беше дошла, но видя огън и чу изстрел.

Не уцели!

Клекна и запълзя наляво. Пред себе си видя къщата.

Моля те, нека успея да стигна дотам!

Ако успееше да постави къщата между себе си и Мак и задържеше това положение, може би щеше да се окаже с късмет.

Последва нов изстрел и сякаш я удари камион. Почувства ужасна, разкъсваща болка в гърба, която раздра гърдите й и я изхвърли напред. Стовари се върху земята с цялата си тежест, калта и бодлите на боровете се забиха в лицето й. След това вече не чувстваше нищо.

Последната й мисъл, преди тъмнината да я погълне, беше ужас… Кейти… сам-сама… без никой да я защити…

Кейти… толкова съжалявам!