Франсис Пол Уилсън
Отвличане (83)

1

— На нищо не приличаш — промърмори Змията, докато стоеше пред огледалото в банята на мотела и превързваше раните си. — Но си жив.

Това си беше истинско чудо.

По-голямата част от съботния ден все още му бе като неясно петно. Смътно си спомняше как бе дошъл в съзнание в празната къща. Поли лежеше до него, но не му пукаше. Изправи се на крака без да може да вижда с дясното си око. Най-ясно си спомняше болката, тази пулсираща болка в окото и дясната част на главата. Както и кръвта. Тя се бе стичала по главата, врата и ризата му. Най-накрая бе открил хавлия, с която бе превързал главата си.

Някак бе успял да намери ключовете. Бе ги грабнал заедно с пистолета си и бе стигнал до джипа със залитане. По някакъв начин бе успял да се измъкне оттам, преди да дойдат ченгетата.

През цялото време пейджърът му бе звънял, като всяко позвъняване се бе забивало в мозъка му като копие.

Не му се бе искало да се връща вкъщи, но онази кучка бе откраднала портфейла и якето му, а той се нуждаеше от пари в брой. При това много. Познаваше един човек в града, чието разрешително бе отнето, защото обичал да продава лекарства, разрешени само с рецепта, както и рецепти за тях. Но това не бе спряло бизнеса му. Така че ако имаш рана, за която не искаш да се разбере — отиди при доктор Мойлер.

Но при него се плащаше само в брой.

Докторът бе зашил огромната рана, започваща от ъгъла на дясното му око, през слепоочието, чак до над дясното му ухо, и му бе казал, че е голям късметлия понеже главната му артерия само е била одраскана. Също така намести счупеният му нос. Дотук обаче бяха добрите новини. Нямаше какво да се направи за дясното му око. То беше простреляно. Куршумът бе минал през него, като бе причинил вътреочен кръвоизлив, барутът го бе обгорил и вече не ставаше за нищо.

Може би някой офталмолог щеше да е в състояние да го спаси, макар че докторът се съмняваше в това.

Освен всичко една такава операция щеше да отнеме много време и да изисква престой в болница, а доктор Мойлер не се сещаше за офталмолог, който да се съгласи да не докладва за огнестрелна рана.

Така че с дясното му око беше свършено.

Наричайте ме Мъртвото око.

Кървенето бе спряло, но болката не изчезваше. Беше истинска симфония на агонията — дълбоки басове в черепа му, придружени от стягане и бучене от скалпа и носа, и подсилени от пробождания като от стъкло в очната ябълка. Обезболяващите, които взимаше, не намаляваха изобщо болката.

Изстиска малко количество антибиотична паста в малка марля и я притисна към аления ужас, който някога представляваше окото му. След това започна да навива два инча широк бинт около главата си.

Тогава изведнъж изпусна бинта и се хвана за мивката, защото банята започна да се върти около него. От два дни насам му се случваше подобно нещо. Доктор Мойлер го бе предупредил да е подготвен за подобни неща. Наричало се синдром на постмозъчно сътресение или нещо подобно. Както и да се наричаше, важното бе, че плашеше Мак. Не искаше да му се случи докато шофира например.

Днес щеше да му се наложи да шофира. Трябваше да се махне от този квартал и да намери телефон. Бе спрял на първия мотел, който изникна пред него, след като си тръгна от доктор Мойлер. Беше някъде по Роуд Айлънд авеню. Вероятно бе единственият бял мъж в радиус от две мили. Със сигурност не възнамеряваше да звъни от тази стая. Щеше доста да обикаля докато намери работещ телефон или такъв, пред който не виси някой пласьор на дрога.

Кризата премина и той се изправи. Свърши с навиването на чистия бинт и огледа произведението си. Бинтът опасваше цялото му чело, спускаше се над дясното му око и покриваше цялата дясна част от главата му, включително ухото. Е, не беше професионална превръзка, като тези, които прави докторът, но щеше да свърши работа.

Сети се за Попи и го връхлетя пристъп на дива ярост, който поне за малко заглуши болката. Тя беше виновна за всичко това. Какво си мислеше, че прави? Бе го простреляла и избягала с детето. Какво ли ставаше в ненормалния й мозък? Когато се добереше до нея…

Все още виждаше погледа й, преди да бе дръпнала спусъка. Тази кучка бе полудяла. И почти го бе убила. Проклета жена, бе го надвила. Как бе позволил това да се случи, по дяволите? Вярно че бе все още замаян от удара по главата, но въпреки това не искаше да си спомня за провала си. Едва се гледаше в огледалото от срам.

И Поли. Змията недоумяваше какво бе станало с него. Бе му дал толкова проста задача — да отреже палеца, да го увие и да го изпрати на бащата. Какъв беше проклетият проблем? Защо просто не бе направил това, което му бе наредил?

И защо се бе изпречил на пътя му, когато бе подгонил пакета? В това нямаше никаква логика. Изобщо не приличаше на Поли.

Имаше само едно обяснение — Попи. Беше направила нещо с главата на Поли. Вероятно се бе правила на майка на пакета. Змията си спомни как бе защитила детето, когато той го бе погнал. Да. Това трябваше да е. И бе заразила и Поли.

Толкова глупаво!

Вината беше на Попи. Всичко бе станало заради нея.

В съседната стая пейджърът му отново иззвъня. Мамка му, Салинас никога ли не се отказваше?

Е, добре. Не можеше да отлага повече. Щеше да се наложи да се обади.

За щастие, нещата не изглеждаха толкова зле, колкото бяха в действителност. Беше малко вероятно Салинас да знае каквото и да било за събитията в къщата във Фолс Чърч. По новините съобщаваха за убийството, но нищо не го свързваше с отвличането. И никой не бе споменал името на Поли.

Освен това президентът все още беше в Бетесда. Салинас трябваше да е доволен.

Точно така. Трябваше да убеди Салинас, че детето е още при него и всичко е под контрол. Можеха да продължат да разиграват Вандайн, докато Уинстън умре.

А междувременно Змията щеше да претърси цялата проклета страна за Попи и онова хлапе.

И когато я докопаше… о, да, когато я докопаше…

Щеше да си помечтае по-късно. Сега трябваше да потърси телефон.