Франсис Пол Уилсън
Отвличане (124)

19

Змията изтича до мястото, където лежеше Попи и я обърна по гръб. Клекна до нея и допря дулото на пистолета до челюстта й. Как му се искаше да натисне спусъка сега! По дяволите, колко искаше да натисне този спусък! Но не още. Стисна зъби и се въздържа.

— Касетата! — извика. — Къде е касетата? Кажи ми и ще оставя детето живо!

Това не беше истина. Дори не се доближаваше до истината. Но какво от това?

Тя не отговори. Яростта му се надигна. Но когато вдигна лявата си ръка, за да я удари през лицето с опаката й част, светкавица раздра небето и освети чертите й. Те бяха застинали, ризата й бе цялата в кръв, а от ъгъла на устата й се процеждаше тънка червена струя.

Мамка му!

Не му бе провървяло. Винаги се бе намирал за посредствен стрелец, а сега, когато бе имал нужда само да я рани, бе успял да я убие.

Сложи пистолета на колана си и започна да претърсва джобовете й. Вече бе проверил онази дупка, в която я бе открил, и която минаваше за стая.

Бяха празни. У нея нямаше нищо. Нищо!

Змията скочи на крака. Детето! Бе тичала наоколо без детето. Което означаваше, че го бе оставила някъде наблизо.

Може би и касетата беше у него.

Огледа се и се опита да си спомни откъде бе дошъл първият вик за помощ…

Не беше ли някъде оттам?

Змията се отправи в тази посока.