Франсис Пол Уилсън
Отвличане (76)

24

— Ето го — каза Кени.

Боб Декър погледна часовника си. Беше един и двадесет и осем. Надигна се на седалката, за да раздвижи схванатите си от седенето стави, докато наблюдаваше Вандайн да обикаля рампата пред Мериленд Хаус. Изглеждаше като съвсем различен човек, от този, който бе дошъл тук преди пет часа.

— Горкият нещастник — каза Боб.

— Да. Да ти кажа, радвам се, че не аз съм горе. Не знам дали щях да издържа толкова часове в чакане на обаждане, което така и не идва. Направо ми се къса сърцето.

Боб се втренчи в него.

— Идентифицираш се с него ли, Кени?

— А как иначе? Ако аз бях на негово място и чаках Марта… — поклати глава. — Знаеш ли кое е най-лошото в случая? Че май ние сме причината да не получи дъщеря си.

Боб кимна. И той си бе помислил същото.

— Смяташ, че са ни изработили ли?

— Възможно е. Който и да е щял да върне детето, сигурно е видял нещо подозрително и е офейкал.

— Или е решил да отмени акцията.

Кени не отговори веднага. Двамата видяха как колата на Вандайн потегля от паркинга на юг по Деветдесет и пета улица.

— Това е добро предположение — каза Кени. — Ще си го повтарям. Отново и отново. Скоро може и да го повярвам.

Боб се чувстваше по същия начин. През последния час се бе опитвал да се убеди, че тази вечер бяха спасили живота на Вандайн.

Тогава защо се чувстваше като пълен глупак?