Франсис Пол Уилсън
Отвличане (4)

4

Трафикът по Масачузетс авеню бе по-натоварен от обикновено и Джон имаше достатъчно време, за да изслуша всички възможни мнения, които бяха изразени по радиото в ранните токшоута по повод снощното обръщение на Том към нацията. Поигра си с настройката на радиото и почти веднага чу гласа на Том:

— … вече четвърт век безуспешно се опитваме да се преборим с този проблем като използвахме цялата мощ на правителствените органи, отговорни за прилагането на закона, и на местните полицейски управления. И докъде ни доведе това? Похарчихме суми, възлизащи на трилиони долари, пратихме в затвора стотици хиляди хора, но решихме ли проблема? Не. Стана дори по-лошо. Направиха ли тези стотици милиарди долари улиците ни по-безопасни? Не. Не ги направиха. В такъв случай какво е решението? Да продължаваме по същия начин, или…

Джон продължи да сменя станциите, като спираше всеки път, когато попаднеше на гневен глас. А това се случваше често.

Всички бяха шокирани, но не всички бяха ядосани. Хауърд Стърн намираше идеята за страхотна, дори за доста позакъсняла. Имъс по-скоро не знаеше какво да мисли.

Но като цяло обажданията групово осъждаха изказването от всички части на политическия спектър — десни, леви и умерени.

— Томи, Томи — промълви меко Джон. — Какво направи?

Докато бавно си пробиваше път към центъра на града, съзнанието на Джон се понесе и забрави за радиото. Мислите му се върнаха назад към детството и към всичките години, прекарани заедно с момчето от съседната ферма. От началното училище във Фриймантъл до щатската управа на Джорджия, той и Том бяха неразделни.

Нещата, които бяха вършили… Боже, какъв късмет, че бяха оцелели.

И двамата се бяха държали напълно безразсъдно, бяха приели като повечето деца, че са безсмъртни и сериозните наранявания се случват само на другите деца, които не бяха така съобразителни и пъргави като тях. Но сякаш Том винаги бе бил по-смелия и припрян от двамата. Най-безумните идеи бяха все негово дело.

Джон си спомни как откри, че може да кара колата си по стените на пясъчната яма извън града. Те бяха почти отвесни и доста стръмни. Една нощ той се опитваше да открие колко близо до ръба може да се приближи със старата си бричка, която беше готова за боклука, и отиде твърде далеч. Колата започна да се плъзга по склона. За негов късмет, стените бяха меки и забавяха движението. Стигна до дъното отведнъж и успя да изкачи колата от другата страна. Взе Том и почти му изкара ума като караше нагоре-надолу по склона.

И така, на Том му хрумна страхотна идея.

На следващата вечер взеха Еди Хенеси — най-големия възможен пъзльо, за когото се сетиха — и го настаниха на задната седалка. После започнаха да обикалят из гората, като се правеха, че търсят кого да уплашат. През това време Том се оплакваше как Бони Литълфийлд го зарязала заради друг и как вече не виждал смисъл да продължава да живее. Той организирал разказа си по такъв начин, че кулминацията му настъпила, когато били навлезли много навътре в гората и се приближили до пясъчната яма. После извикал: „По дяволите! Не мога да живея без нея!“. Внезапно извъртял волана и се понесъл към ръба на дупката.

Разбира се, Еди Хенеси се побъркал от ужас на задната седалка. Той се хвърлил напред и обвил ръце около лицето и врата на Том, като повтарял, че не иска да умре, и викал „Мамо! Мамо!“.

На Джон му станало толкова смешно, че почти се подмокрил и въобще не забелязал, че Том не вижда нищо пред себе си заради ръцете на Еди върху очите му. Загубил контрол върху колата, тя поднесла и се преобърнала. Претърколила се три пъти преди да спре на дъното на ямата.

Никой от тях не бил със закопчал колан, но някак си успели да се измъкнат само с драскотини.

Джон поклати глава. Да… бяха истински късметлии за това, че бяха оцелели.

След колежа се разделиха. Том замина да учи право в Дюк, а Джон записа медицина в Тъфтс. Точно бе приключил специализацията си и бе започнал работа като интернист, когато Том му се обади:

— Мисля да се кандидатирам за Конгреса. Искаш ли да ми помогнеш?

Оттогава насам Джон бе взел участие във всички кампании на Том. Разпадането на брака му съвпадна с началото на мандата на Уинстън. Когато Том му предложи пост в Министерството на здравеопазването, Джон реши да се възползва от шанса си.

И ето го сега, промъкващ се през трафика около Дюпонт Съркъл. Движението понамаля чак на Кънектикът авеню, но вместо да се отправи към работата си, Джон продължи към центъра. Трябваше да се яви в Белия дом.