Франсис Пол Уилсън
Отвличане (42)

8

Даниел Кийн наблюдаваше как внука му се люлее на катерушките и усети безпокойство. Но не защото се страхуваше, че може да падне. На тази елитна площадка в Маклийн, Вирджиния, подът под уредите беше омекотен и тапициран. Дани бе паднал вече два пъти, но веднага бе скочил обратно на крака.

Малкият Дани бе кръстен на дядо си. Той бе на пет години и непрекъснато кипеше от енергия. Катереше се като истинска малка маймуна. Но мислите за Дани и колко го обичаха всички негови близки го наведе и на друга мисъл — за малкото момиче на Вандайн. Затова почувства безпокойство и гадене.

Знаеше името й… Кейти. Знаеше всичко за нея и за баща й. И бе предал цялата тази информация на Карлос Салинас.

Който на свой ред я бе използвал, за да я отвлече.

Дан не знаеше със сигурност дали това наистина се бе случило, но вчера бе проверил и разбрал, че Вандайн е напуснал офиса си почти веднага след пристигането си и оттогава няма вести от него. Дан имаше доста добро и доста обезпокоително в същото време обяснение за неговото изчезване.

Горкият човек. Какво ли преживяваше в този момент.

Дан се опита да си представи какво би изпитал ако разбереше, че някой е отвлякъл Дани. Умът му не го побираше.

Ами малкото момиче… какъв ли ужас е за него да бъде отвлечено от улицата, или откъдето е станало, и да бъде държано като затворник от някакви напълно непознати хора.

Потисна зловещата тръпка, която го прониза.

Надяваше се, че се отнасят добре към нея, че няма да я наранят и ще я пуснат да си върви невредима, когато всичко това приключи.

Но той нямаше никаква власт над това. Просто бе дал информацията на онази отрепка Салинас, и това беше всичко. Бе му подхвърлил и някои идеи как най-добре да се възползва от тази информация, но последната дума беше на Салинас.

Опита се да съсредоточи мислите си обратно върху Дани. За него това беше нещо като прощална разходка из този парк. Кармела щеше да отведе дъщеря им и внуците във Флорида за две седмици. Дан с радост би ги придружил, би се припичал под пречистващите лъчи на слънцето в опит да забрави какво се случваше тук. Но се налагаше да остане. Особено сега, когато Уинстън се канеше да пусне своята легализационна бомба.

И сега, когато машината бе вече задвижена и нищо не бе в състояние да я спре, той се запита дали ако можеше да върне времето назад и да съживи последните няколко месеца, би постъпил по същия начин.

Да. Не вярваше, че би променил нещо. Защото твърде много бе поставено на карта. Много повече, отколкото значеше съдбата на едно малко момиче. От това зависеше благополучието на цяла една нация, цяла нация от малки момичета като Кейти Вандайн… и малки момчета като Дани.

— Вината не е моя — прошепна той на себе си.

Вината бе на онова глупаво безгръбначно подобие на президент. И без това страната бе набутана в тоалетната, тази работа с легализацията щеше направо да пусне водата. Том Уинстън не можеше да бъде убеден да се откаже от тази лудост — господ знае колко хора бяха опитали — така че се налагаше да бъде отстранен.

Дори с цената на съюз с хора, които Дан презираше повече и от самия президент. Това си беше съвсем буквално сделка с дявола, и ако Дан щеше да гори в Ада заради нея, нека бъдеше така. Все някой трябваше да спре Уинстън.

Даниел Кийн се помоли, но не за себе си, а за онова малко момиче. Молеше се тази откачена и зловеща игра да завърши без никой да пострада…

Освен президента.