Франсис Пол Уилсън
Отвличане (45)

11

На Поли му отне повече време да намери мястото, отколкото бе предполагал. Все пак изобщо не познаваше Арлингтън, Вирджиния, но хората бяха доста дружелюбни и услужливи, когато ги питаше за посоката, така че се загуби само два пъти. Мина покрай един железарски магазин, откъдето си купи здрава градинарска ножица, а нежното създание на щанда го упъти за правилната посока към последната отсечка от пътя му — погребалното бюро Линч-Макдъгал.

Две погребения течаха в момента. Поли отбеляза мислено, че бе облечен съвсем подходящо за случая — целия в черно. Помота се вътре, като се постара да изглежда печален, и провери системата за сигурност.

Чувстваше се в свои води, докато се оглеждаше за камери, детектори за движение и магнити по прозорците. Обирите с взлом бяха неговото средство за препитание преди да бе започнал да работи за Мак. Тези умения все още му вършеха работа, когато парите му свършеха между две отвличания. Беше чиста работа. Промъкваш се, когато няма никой, взимаш каквото видиш, и се измиташ. Просто влизаш и излизаш. Без шум, без усложнения. Влизаш без нищо, излизаш с пари и бижута.

Този път обаче щеше да си тръгне с палец.

Щеше да е доста странно.

Откри главното табло близо до задния вход. Цялата охранителна система бе много проста — обезопасени бяха прозорците и вратите. Нищо нямаше да може да му се опре, ако сега с него бе комплектът му с инструменти, но той бе останал в Бруклин. Щеше да му потрябва острие.

Провери името във вестника, който му бе дала Попи. Едуард Хедли, на седем години. Според текста на некролога малкия Еди трябваше да е тук, починал в резултат на множество рани, получени при автомобилна катастрофа.

Съжалявам, момче. Дано не са прегазили стъпалата ти.

Видя името Хедли и пристъпи по-близо, за да разгледа набързо. Лоша работа. Имаше доста плачещи родители и объркани ученици. Мина бързо покрай ковчега. Малкият Еди изглеждаше добре, или поне тази част от него, която се виждаше.

Отиде до един от прозорците и го провери. Единствената предохранителна мярка беше жица на перваза. Щеше да му е нужно само острие за стъкло и точен разрез и щеше да е вътре. Огледа паркинга. Не. Беше твърде светло и наоколо имаше твърде много сгради. Щеше да е изложен на показ за прекалено дълго. А той искаше да свърши цялата работа без никой да го види.

Върна се обратно в преддверието, където мъж в костюм и с едро червендалесто ирландско лице упътваше хората за церемонията. Това даде идея на Поли. Пристъпи към човека и прочете името на табелката на ревера му — Майкъл Л. Макдъгал. Значи беше единия от собствениците и щеше да може да отговори на въпросите на Поли.

— Чудесно си вършите работата — каза Поли.

— Благодаря. Стараем се. Но е много трудно, когато са толкова млади.

— Мога да си представя.

— Хората умират толкова млади в наши дни. — Майкъл Макдъгал поклати глава. — Само преди часове пристигна още един случай. Момичето е било почти тийнейджърка. Всички те са толкова млади. Накъде върви света?

— Ще ми се да знаех. — Ще ми се да можех да кажа нещо и аз. — Между другото, къде е мъжката тоалетна?

Макдъгал посочи мястото.

— Веднага вляво и точно на края на стълбите.

— Надолу по стълбите? — каза Поли, като вече се отдалечаваше. Прекрасно!

Мина покрай някаква жена с конска физиономия, вълнен костюм и блуза с много волани. Нейната табелка гласеше Айлийн Линч. Тя беше другият собственик. Той се зачуди дали бяха съпруг и съпруга. Или пък може би бяха брат и сестра. Кой би се оженил за такава жена?

Побърза надолу по стълбите и стигна до малка облицована стая с две износени канапета. Половин дузина хора се бяха настанили там и пушеха. На тавана имаше вентилатор, който изсмукваше пушека.

Това беше салон за пушачи. Колко предвидливо.

Отпред имаше още три стаи — две тоалетни и една, на която пишеше СЛУЖЕБЕН ВХОД. Той влезе в мъжката тоалетна и видя, че е сам вътре. Над тоалетната чиния имаше малък прозорец, който изглежда не бе свързан към охранителната система. Беше на нивото на очите и гледаше към просторния заден паркинг.

Само колко предвидливи бяха.

Махна резето и натисна дръжката. Тя поддаде леко, но после заяде. Явно не бе отварян с години, но пък не виждаше нищо, което да му пречи да се отвори. Имаше нужда само да му се приложи малко мускулна сила от другата страна и щеше да се получи.

Сложи парче тоалетна хартия на резето, така че да остане в отворено положение. После си изми ръцете на мивката. Усмихна се на себе си в огледалото.

Оказа се фасулска работа.

След това обаче се намръщи, защото се сети, че Попи е сама с детето в къщата. Надяваше се, че на Мак няма да му хрумне да намине лично, за да провери как вървят нещата с палеца.

Това можеше да се превърне в голям проблем.