Елизабет Лоуел
Седемте гряха (9)

Девета глава

Лос Анджелис

По обед, вторник

Едуардо Педро Селва де лос Сантос крачеше напред-назад по тесните пътеки на „Отдела за рязане и обработка на вносни скъпоценни камъни“. Въпреки натруфеното си име отделът се намираше в мазето на „Хол Джуълри Интернешънъл“, заедно с отоплителната система, охлаждащите уреди и канализацията. Едуардо сякаш не забелязваше пронизителния писък на машините за срязване и приведените гърбове на работниците от Еквадор, които се грижеха за остарялото си оборудване така, както някога — за реколтата си.

Мръсният въздух миришеше на каменен прах, но той не го забелязваше, също както имигрантите на автобусните спирки не забелязваха колко бяха състарени, преди да им е дошло времето. Ni modo. Няма значение. Важни бяха парите, които можеха да спечелят, богатството, което нямаше как да се намери в джунглите и планините на Еквадор.

Дори и след четиридесет години в Щатите, Едуардо още пращаше половината си заплата на семейството си зад граница — на майка си, жена си, сестрите и дъщерите си. Докато мъжете работеха в „златния“ Север, жените отглеждаха децата, които бяха резултат от коледните посещения на мъжете. Това бе много самотен начин да гледаш семейство, но беше по-добре, отколкото да си беден като църковна мишка поколение след поколение. С идващите от север чудодейни американски долари жените купуваха пилета и вълнена прежда, телета и семена, та дори и най-ценното от всичко — земя.

— Ола, Манолито — усмихна се Едуардо. — Как си?

Един тийнейджър, който спокойно можеше да му бъде внук, вдигна очи от машината. Тя шумно и неумолимо стържеше, за да придаде нова, по-красива форма на скъпоценния камък, която да замени старата. Или да превърне бижу, което може да бъде разпознато, в анонимна скъпоценност.

Младежът се усмихна и закима оживено, но не каза нищо. Едуардо беше Ел Патрон, Ел Хефе, човекът, който с едно махване на ръката можеше да реши съдбата на имигрантите. Голямото семейство на Манолито беше пестило последните си петачета цели три години, за да плати на контрабандиста, довел го в Съединените щати. Да го върнат у дома, би било истинска катастрофа за цялото му семейство.

С опитно око Едуардо погледна настройките на машината, измери ъгъла, под който режеха камъка, и одобрително потупа момчето по рамото.

— Буено, чико. Буено.

После остави момчето, което сега се усмихваше облекчено, и отиде при един мъж, наглеждащ няколко шлифоващи машини. Каза му нещо кратко, приятелски го потупа по рамото и продължи нататък.

Мобилният телефон в джоба му започна да вибрира. Ел Патрон се отдалечи в едно относително по-тихо кътче в подобното на хамбар помещение и заговори на английски, тъй че и да го чуеха работниците, нямаше да разберат нищо.

— Ало, Едуардо е на телефона.

— Има една пратка, която тръгва от Лонг Бийч Харбър. Приготви се да я смесиш с онази от миналата седмица.

— Разбира се, сеньор — отвърна той, познал гласа на Пейтън Хол, собственика на „Хол Джуълри Интернешънъл“.

— И не ставай алчен, чико.

— Никога, сеньор.

Едуардо тайничко се надяваше, че поне в едната пратка ще има две-три хубави камъчета, чиято липса нямаше да се забележи. Именно оттук идваше истинската му печалба — от присвояването на стока, която не бе описана подробно по документи. Кой можеше да каже дали десеткаратов камък е бил преработен в един или в три камъка, или дори е бил напълно съсипан при срязването и вече не струва нищо? За това беше наясно само Едуардо, но нямаше намерение да се издава.

Имаше и скъпоценни камъни, които попадаха у него чрез сънародниците му и той никога не задаваше въпроси за произхода им. Беше печеливш бизнес, много печеливш. Беше хубаво човек да има роднини, от които другите се страхуваха, семейство, което не би го предало дори и за сапфир, голям колкото нокътя на палеца му.

Едуардо неволно се усмихна.

Беше се потил цели две седмици, преди да реши, че просто не може да поеме риска да унищожи камъка, докато го преработва. Беше го показал на един търговец, когото познаваше само по име. Човекът дълго го гледа, а накрая даде на Едуардо десет хиляди американски долара, без да задава никакви въпроси.

Той остана толкова доволен, че изпрати пари да направят нов олтар на църквата в селото.

Затананика си тихичко и се размечта за следващата пратка. Още три, само толкоз. След това щеше да прибере съкровището си и да се оттегли в Еквадор, където щеше да си седи и да пуши пури, наслаждавайки се на топлото слънце.