Елизабет Лоуел
Седемте гряха (68)

Шестдесет и осма глава

Скотсдейл

Понеделник, 8:30 ч. сутринта

Сайзмор отвори вратата с бира в едната ръка. Целият бе настръхнал като таралеж.

— Сигурен ли си, че нямам нужда от адвоката си? — каза той с едва прикрит подигравателен тон.

— Ако искаш, извикай го — отвърна Сам, докато минаваше покрай него. — Ще почакаме вътре.

Кейт го последва в апартамента.

Сайзмор изрита вратата, която се затръшна толкова силно, че рамката й се разтърси. После се обърна към Сам.

— Не ми трябва адвокат, за да се оправя с негодник като теб. Не струваш двеста долара на час.

— Нито пък адвокатът ти.

Кейт застана между двамата мъже, като погледна Сайзмор право в очите.

— Преди да се хванете за гушите и да започнете да си скубете косите — каза тя, — нека си изясним някои неща. Ти не харесваш Сам. Сам не харесва теб. Голяма работа! Хората непрекъснато правят бизнес с други, които презират. Като оставим това настрани, има ли някакъв проблем да говориш с нас?

Сайзмор изглеждаше изненадан. Погледна към Сам:

— Момичетата в днешно време да не би да ходят в специално училище, където ги учат да са толкова нахакани?

— Добрите се раждат такива — отвърна Сам.

— Е, дано поне и в леглото е толкова добра, колкото и в приказките. Аз лично никога не съм имал такъв късмет. — Сам не можа да се сдържи и погледна Кейт. Тя му се усмихна в отговор. Сайзмор поклати уморено глава. — Никога няма да разбера жените. Нито пък мъжете, които ги разбират. Някой иска ли бира?

— Аз не — отвърна Кейт.

— Аз също ще откажа — рече Сам.

Сайзмор се настани в любимото си кресло:

— Ваша работа, както предпочитате.

Сам предложи стол на Кейт, но той самият не седна.

— Ако приемем, че изтичането на информация е от вашата компания — започна Сам — и че ти не си източникът, тогава кой е?

— По дяволите, имам двайсет служители и доста куриери, които работят по отделни поръчки. — Сайзмор отпи от бирата си. — Може да е всеки от тях.

Сам се вгледа в тъмните кръгове под кървясалите очи на възрастния човек.

— Това ли е най-доброто, което можа да измислиш след безсънната нощ, или си прекарал цялото време в пиене? — Сайзмор почервеня и видимо направи усилие да преглътне онова, което искаше да каже. — Колко души от компанията имат достъп до всеки файл в главния компютър? — попита Сам.

— Четирима — мрачно отвърна Сайзмор. — Аз, Шарън, Джейсън и госпожица Тибъл.

— От тези четирима кой има достъп до средите на бившите военни?

— Знаете отговора по-добре и от мен.

Сам изчака.

— Единствено аз! — каза Сайзмор и захвърли празната бутилка в близкия кош. Тази сутрин отрано бе започнал с високоалкохолната бира. — Единствено аз, но не съм го направил.

Сам незабелязано даде знак на Кейт. Време бе да се обади „доброто ченге“.

— Знаеш ли, че Джак Кърби е работил за Пейтън Хол? — попита тя.

Сайзмор бавно вдигна побелялата си глава.

— Какво?

— Според информацията, която имаме — каза Кейт. — Пейтън е използвал Кърби, за да проверява определена информация за „Дол Джуълри Интернешънъл“.

— Кърби не ми го е споменавал — замисли се Сайзмор. — Но пък и защо да го прави? Виждали сме се само няколко пъти след приключването на работата на оперативната група.

— Ами Пейтън Хол? — попита Сам.

— Той е глупак.

— Няма да спорим — обади се Кейт, като имаше предвид репутацията му пред жените. — Мислиш ли, че разговорите в леглото между него и Шарън може да са били делови? Свързани с бизнеса на „Сайзмор Секюрити Консултинг“?

— Шарън много добре знае, че не бива да говори за работата си — рязко отвърна Сайзмор. — Е, може и да е изтървала нещо, но тя не е глупава.

— Освен по отношение на мъжете? — подсказа внимателно Кейт.

Настана продължителна тишина. После Сайзмор скочи рязко.

— Повечето пъти, като видя Пейтън, той се е надвесил над нея и зяпа екрана на компютъра й, докато тя работи. Много информация може да изкопчи по този начин. По дяволите, може дори да е научил кода й за достъп. А Кърби е точно човекът, който му е нужен, за да наеме банда негодници да свършат черната работа.

Сайзмор грабна телефона и набра номера на стаята на Шарън.

Никакъв отговор. Изчака достатъчно дълго, докато накрая се включи операторът на хотела, и тогава затвори, без да остави съобщение.

— Шарън не е в стаята си — каза той.

— Къде би могла да е? — попита Сам.

— Би трябвало да е тук. Знае, че след малко тръгваме. Или поне се канехме — горчиво добави Сайзмор. — Не знам дали ще ме пуснат близо до летище, докато не приключи тази история.

— Щом Кенеди не те е арестувал досега, значи едва ли ще го направи — отбеляза Сам.

Сайзмор вдигна ръкава на ризата и тикна китката си под носа на Сам.

— Под домашен арест съм. Или по-точно хотелски арест.

Сам погледна „гривната“, която носеше Сайзмор. Това бе последната дума на техниката — да знаеш къде се намира някой, без да го пъхаш зад решетките. Сайзмор не можеше да избяга, дори и да иска. Лентата на ръката му позволяваше на Бюрото да го открие, където и да било на света.

Червенината по лицето на легендата говореше, че се чувства унизен от гривната, но все пак бе за предпочитане пред това да му вземат отпечатъци и да стои в затвора.

— Кенеди много умее да си пази гърба — вметна Сам.

Сайзмор присви устни.

— Пейтън Хол още ли е тук? — бързо се намеси Кейт.

— Шарън щеше да закусва с този негодник — отвърна Сайзмор. — Не каза, че ще си тръгва по-рано от тази вечер. И последният от клиентите ни ще е потеглил дотогава. — Той погледна часовника си. — Закъснява. Вече трябваше да е тук.

На вратата се почука леко, после бравата се завъртя и в стаята влезе Шарън.

— Татко? Мислих много. Не ми е лесно да го кажа, но… — започна тя, но замръзна, когато забеляза Сам. — Какво правиш тук, злорадстваш ли?

— Дойдоха да си поговорим за това кой друг би могъл да има достъп до информацията на „Сайзмор Секюрити Консултинг“ — отговори баща й.

Шарън си пое дълбоко дъх, сякаш я бяха ударили. В насълзените й очи проблясваше страх. Стисна юмруци до бедрата си.

— И аз се питах за това — предизвикателно заяви тя. — Будувах цяла нощ. Размишлявах за връзките, за това кой би могъл и кой — не… — Тя положи видимо усилие да се овладее. Отне й няколко секунди, но успя. Преглътна тежко и каза: — Аз… Пейтън. Много съжалявам, татко. Пейтън е. Негодникът ме е използвал през всички тези години.

Сам присви очи изпитателно:

— Какво те кара да мислиш така?

— Закусвахме заедно. Искаше от мен да изоставя баща си. — Тя си пое дъх на пресекулки и погледна към Сайзмор, а не към Сам. — Бях… разстроена. Отидох да си взема таблетки против киселини в стомаха от куфарчето на компютъра му — винаги ги държи там, защото… О, по дяволите, това няма значение. Грабнах флакончето, изсипах няколко в дланта си и ето…

Тя протегна дясната си ръка и я отвори. Искрящ син овален камък проблесна върху треперещата й длан. Кейт затаи дъх.

— Това ли е? — напрегнато попита Сам.

— Да. — Кейт погледна Шарън. — Имаше ли и други?

— Имаше, по дяволите! Не знаех какво да правя. Бях… бях с него през всички тези години. — Тя преглътна и нетърпеливо избърса очите си. — Оставих другите камъни там, където ги намерих, и дойдох да кажа на баща си. — Тя изправи рамене и погледна към Сам. — Сега всичко ще се оправи, нали?

Сам не отвърна. Беше прекалено зает да говори по мобилния си телефон.