Елизабет Лоуел
Седемте гряха (48)

Четиридесет и осма глава

Скотсдейл

Събота, 4 ч. сутринта

Сам се събуди от звъна на телефона в хотела. Погледна часовника на нощното шкафче, после и към другото легло, но то беше празно. Колтън сигурно бе нощна смяна.

Сам грабна слушалката.

— Много се извинявам, сър — бързо се обади служителят от нощната смяна на рецепцията. — Току-що дойде факс за вас. В придружителното писмо се казва, че е много спешен.

— Веднага слизам.

Той затвори, потърка наболата си брада и си каза, че трябва да издържи мъжки още няколко години, след което щеше да захвърли самобръсначката си в коша и повече да не я погледне. Отиде до банята, напръска лицето си със студена вода и грабна джинсите, които бе захвърлил на пода. Късно снощи приключи със съставянето на диаграми за това кой какво знае и кога го е научил — по отношение на различните куриери и пратки. После ги бе прегледал отново и му се бе приискало да удари с глава стената.

Имаше достатъчно заподозрени. Но четири часа сън не му стигаха. Вече съм прекалено стар за тези неща, помисли си уморено той.

Но все пак не за всичко. Усмихна се, когато си спомни как бе прекарал по-голямата част от нощта с Кейт. Тя харесваше всичко, което му допадаше и на него. Искаше го силно и бързо, бавно и зашеметяващо съблазнително, изплъзваше се и се извърташе, огъваше се и накрая в дробовете му не оставаше друг дъх, освен нейния…

Плисна още няколко пъти вода на лицето си и пренастрои таймера на автоматичната хотелска кафеварка да се включи веднага, а не в седем сутринта.

Сам още закопчаваше ризата, която не си бе дал труд да затъкне в джинсите, косата му изглеждаше разрошена, а ремъкът на кобура му висеше свободно от раменете, когато се качи в асансьора, за да слезе до фоайето.

Служителят на рецепцията го огледа озадачено, когато Сам се насочи към него, и нервно погледна към човека от охраната.

Сам извади значката от задния си джоб и се представи:

— Специален агент Гроувс. Имате факс за мен.

Охраната и човекът от рецепцията видимо си отдъхнаха.

— Да, сър. Подпишете се тук… — Служителят подаде на Сам някаква бланка и химикал.

Той се подписа, че е получил факса, зачуди се дали таксата от десет долара на страница включва специалния плик с логото на хотела и се качи с документите в стаята си. Посрещна го приятната миризма на кафе. Метна плика на леглото, наля си една чаша, изпи я и си наля още. С това изчерпа лимита от безплатно кафе, което сервираха в хотела. Ако искаше още, трябваше да почака, докато камериерката дойде след около девет часа и напълни отново кафеварката, или да си поръча от рум сървиса и да гледа как кръвното на Дъг скача до небесата при вида на сметката за разходите.

Сам посегна към телефона.

— Обаждам се от двеста и дванадесета стая. Искам кана кафе. Черно.

Окачи кобура си на един стол и отиде до леглото. Отпивайки от силната черна течност, той отвори плика. Първата страница го информираше, че съдържанието вътре е поверителна информация, която не бива да се чете от лица, които не са оторизирани от ФБР.

— Дано да е нещо сериозно, Меклин — измърмори Сам, — иначе още утре ще ти се обадя в четири сутринта и ще ти изпея химна до последния куплет.

Сам потърка лицето си, заглуши една прозявка и отгърна първата страница. Тя се изплъзна от пръстите му, полетя и се приземи в другия край на стаята.

Той не й обърна внимание.

На първата рисунка имаше сексапилна женска фигура със светли очи, коса и гърди като на Доли Партън. Бяла жена, ако можеше да се вярва на изображението, което художникът бе направил по описанието на някой нещастен гражданин, който е трябвало да си спомни нещо случило се преди пет месеца.

Втората рисунка показваше същата надарена женска фигура, но с тъмна коса и тъмни очи, както бе помолил Сам. Той я разгледа внимателно в продължение на няколко минути, но не можа да разгадае защо му се струва някак позната. Бяла или от латиноамерикански произход — и двата варианта бяха възможни. Което означаваше, че по-голямата част от женското население на Съединените щати на възраст между двайсет и петдесет години можеше да отговаря на описанието.

Нищо чудно, че му изглеждаше позната.

Хвърли рисунката на неоправеното легло. Третата и четвъртата рисунка го изненадаха. На всяка от тях бе същият човек, без грима и перуката, с мъжка прическа и риза. Резултатът бе: леко женствен на вид мъж, строен и съвсем обикновен. Третата рисунка бе на рус мъж със светли очи. Четвъртата — тъмна коса и тъмни очи.

Сам тихо подсвирна. Чудно дали Лий Мандел е приличал на някоя от тези рисунки.

Само Кейт би могла да му каже, а бе прекалено рано да я буди. Нещата щяха да се улеснят, ако сега бе в леглото с нея…

Не мисли за това. Ще разбърка и малкото останало от здравия ти разум. Сам подреди рисунките в една редица в долния край на леглото и отново посегна към плика. Останалите две страници бяха резюме на двата разговора със Сегуро Хименес.

Когато свърши с четенето, Сам метна страниците на леглото и посегна към мобилния си телефон. Наложи се да поговори с трима души и да бъде много настоятелен, но най-накрая го свързаха с Меклин.

— Нещата пристигнаха — каза Сам.

— Събуди ме, за да ми кажеш само това ли?

— Извинявай, мислех, че ще си буден, след като току-що си ми изпратил факса. — Отговорът на Меклин бе неразбираемо мърморене. — Само исках да сверим някои факти с теб — каза Сам. — Сегуро мисли ли, че човекът, който се е опитвал да му продаде сапфира, е бил травестит?

— Ако си чел резюмето от разговорите ми с него, знаеш, че не може да каже със сигурност.

— Ти си бил там — настоя Сам. — Ти как мислиш?

— Сегуро Хименес изобщо не подбира. За него няма значение от какъв пол е този в леглото му, стига той да не е пасивната страна. Определено му е харесало видяното, независимо дали е било мъж или жена. Така че сега трябва да проверяваме сред цялото население — мъже, жени, травестити.

— Сегуро спомена ли нещо, което да те накара да мислиш, че този мъж или жена не се е чувствал удобно в костюма си, сякаш това е било само временно дегизиране? — попита Сам.

— Не. Всъщност той смята, че гърдите са били стандартна стока, скъп аксесоар и за травестит, и за мъж, който не иска да си прави инжекции с естроген и да си слага импланти, за да привлича хетеросексуални типове. Затова и роклята е била с високо деколте — подплънките могат да се сложат в сутиен, но е трудно да се имитира истинско деколте, когато гърдите са открити и ги гледаш отблизо.

— Същото важи и за останалите атрибути — отбеляза Сам.

Меклин се изсмя.

— Да, можеш ли да си представиш нещастника, който очаква да намери „котенце“ между краката на гаджето си и вместо това попада на топки?

— Не искам да си представям, благодаря. Сегуро призна ли си, че е купил камъка?

— Този примерен гражданин ли? Не, по дяволите, та той е истинско сладурче! Изпратил разкошното едрогърдо чудо с камъка да си върви по живо по здраво. Странното е, че когато му показахме снимката на камъка, която бях разпечатал, очите му светнаха. Позна го. Ще го покажа утре и на другите, но се обзалагам, че Сегуро го е взел.

— Добре. Разкажи ми повече за роднините му.

— Всички са сводници, измамници, крадци и дребни мошеници.

— Звучи ми като част от всяка имигрантска група, за която съм чувал, включително и моите предци. Друго нещо?

— Засега още разследваме връзките му, но в момента мога да кажа, че има братовчеди, които са близки на бандата Сантос.

— Еквадорците ли?

— Да. Но те са като китайците. Имат свои хора във всички големи градове в Съединените щати. Нищо официално. Просто приятели на приятели на роднини. Ако не познаваш някой вътрешен човек, не те пускат при тях.

С кисело изражение Сам се запита дали Меклин не е говорил със Сайзмор.

— Смяташ ли, че е било дело на бандата от самото начало?

Меклин помълча, колкото да запали цигара и да издуха облаче дим в слушалката.

— Не. По-рано работех в Лос Анджелис. Прочетох досието на Мандел, след като получих искането ти. Методът на действие е съвсем различен.

— Слава богу. Някой, който да разбира от неща като метод на действие — измърмори Сам.

— Какво каза?

— Нищо. Ако Сегуро е взел камъка, къде би го пласирал? В Маями ли?

— Прекалено е близо. — Меклин въздъхна тежко. — Никой от роднините му тук няма подходящите връзки. Но той има съпруга, чието моминско име е било Де Сантос.

— Де Сантос и Де лос Сантос едно и също ли е?

— Да. Колкото по-дълго си тук, толкова по-малко вероятно е да запазиш цялото име. Най-напред отпада „лос“. След това „де“. Имаме много Сантос.

— Тези, за които говорим, от Еквадор ли са?

— Да, и то от същия провинциален град. Де Сантос са докарали тук всички, освен селския идиот. Не мога да го докажа, но инстинктът ми подсказва, че Сегуро Хименес е изпратил камъка на роднините на жена си.

— На кого по-точно?

Меклин отново издиша дим в слушалката.

— Най-вероятно на Хосе де Сантос, който се занимава с бижута и пере пари от наркотици, купувайки злато. Може да е и на Едуардо де Сантос, който работи като бижутер за „Хол Джуълри Интернешънъл“ и ако се вярва на слуховете, си докарва прилични пари, като преработва крадени скъпоценности, които му дават роднините.

— Колко голям е бизнесът му?

— Нищо особено — някоя и друга кражба, някоя и друга преработка. Повече като хоби, отколкото като професия. Това е неговият начин да стане уважаван „патрон“ в малкото си село в Еквадор.

— Днес сигурно е щастливият ми ден — отбеляза Сам. — Най-накрая.

— Защо?

— Познаваш ли наистина бандите в Лос Анджелис?

— Работил съм с отдела за борба с наркотиците в Южна Калифорния като част от оперативна група и с някои от момчетата от имиграционните власти още по времето, когато се наричаха Национална имиграционна служба. Играчите са същите, само стоката е друга.

Сам се поколеба.

— Твоето име не е в досието на Мандел, но с него се е занимавал офисът ни в Маями.

— Преместиха ме преди два месеца.

— От Лос Анджелис в Маями! — Сам се постара да не показва завистта си. Той бе преминал от Лос Анджелис в Сиатъл и после във Финикс. Определено низходяща посока. — Антитероризъм, нали така?

— Да.

— Бързо се издигаш към върха.

— Кажи го на жена ми — отвърна Меклин. — Тя ненавижда Бюрото.

— Някога срещал ли си съпруга, която да не го мрази? Същото важи и за мъжете на агентките. — Меклин измърмори нещо неясно. Сам отново се поколеба. — Имам нужда от човек като теб, но трябва още сега да те предупредя, че единственото място, закъдето съм се запътил, е Фарго. Изписано е с големи букви на всяка от междинните спирки. Интересуваш ли се още?

— Слушам те.

Не иска да се обвързва, отбеляза Сам. Но не го обвиняваше. Никой не започваше работа в Бюрото, за да свърши кариерата си в Северна Дакота.

— Ако се обадя в Лос Анджелис и поискам да проучат клана Де Сантос — започна Сам, — това може и да стане през този век, а може и да не стане. И то независимо колко печата „важно“ сложа на искането си.

— Кого си разсърдил в Лос Анджелис?

— Хърли.

— Исусе! — Меклин едва не се задави. — Ще го пратя по вътрешните канали и ще видя какво мога да направя.

— Благодаря.

— Но нищо не обещавам — предупреди Меклин. — Там са много заети да охраняват джамиите и да си пазят задниците, когато нещо хвръкне във въздуха. А това ще стане.

— Независимо от резултата, кажи ми какво се е случило.

— Добре. И освен това искам да ти благодаря, че ме изпрати на тържеството за рождения ден на детето ми. Когато ме видя, грейна в усмивка, дето никога няма да забравя. Така останалата мръсотия, в която се ровя всеки ден, не изглежда чак толкова грозна, ако разбираш какво имам предвид…

Сам за втори път му завидя. Той дори си нямаше жена, която да му вдига скандал, щом се прибере късно у дома. А какво оставаше за дете, което да се засмее щастливо, че вижда баща си.

— Ако изскочи нещо, ще гледам да не замесвам името ти — рече Сам.

— Направи го. — Меклин отново въздъхна. — Как можа от всички хора да се скараш точно с Хърли. Нали знаеш, че той ще е новият директор след няколко години?

— Да, наясно съм с това.

— Е, ще ти пиша във Фарго.