Елизабет Лоуел
Седемте гряха (8)

Осма глава

Скотсдейл

Вторник, 10:03 ч. сутринта

Официалната щабквартира на оперативната група на ФБР се намираше в един автобус, оборудван с апаратура за милиони долари, който беше спрял в края на служебния паркинг на хотел „Скотсдейл Роял“. А неофициалната — в апартамента на Тед Сайзмор в „Роял“. Или в някой от другите хотелски апартаменти, в които той отсядаше във всеки град, където се провеждаше достатъчно голямо изложение на скъпоценни камъни, привличащо търговците и дебнещите ги крадци.

Когато Сам прекрачи прага на апартамента, забеляза, че вратата в отсрещния край на стаята е затворена. Схвана намека и остави своя отговорен надзираващ агент и Сайзмор насаме, за да се наприказват за доброто старо време. Патрик Кенеди и Сайзмор се познаваха от дълги години. Трийсет и три, по-точно.

Сам си сипа чаша кафе от голямата кана, донесена от служителите на хотела. После извади пакетче бисквити със сирене и фъстъчено масло от джоба на спортното си сако. Не беше кой знае каква закуска, но само с това разполагаше. Сайзмор може и да черпеше оперативните агенти с кафе, но представата му за храна бе бира и чипс. В апартамента влезе слаб мъж малко над двайсетте.

— Здрасти, Сам, какво става?

— Все същото. А при теб?

— И при мен. — Марио се прозя и разкърши плещи. И той ходеше с всекидневни цивилни дрехи, но за разлика от Сам бе лейтенант от полицията във Финикс. — Всички телефонни разговори, които прихващаме, бяха все на тема обяд в местните ресторанти. За малко да заспя, а твоят специален отговорен агент беше в щаба с мен.

— Лошо! — Сам поклати глава. — Дъг много държи да се стои буден по време на дежурство. Приема хъркането като лична обида. — Вдигна леко чашата си. — Пийни си кафе.

— Отвратително ли е?

Сам отпи глътка.

— Колкото можеш да си го представиш.

— Сигурно затова Легендата Сайзмор пие бира.

В отговор Сам леко присви рамене. Човек, който пие бира с всяко ядене, бе много далеч от представата му за легендарност.

— Кой е на слушалките в момента?

— Бейли. Трябва да го чуеш само как се оплаква. Един лейтенант от Ню Йорк е прекалено квалифициран за такава тъпа задача. Само го питай.

— Не, благодаря.

— Голям досадник е. — Марио грабна шепа картофен чипс и пренебрегна кофата с изстудена бира. Извади кутийка „Пепси“ от джоба на сакото си, отвори я и изпръска всичко наоколо с кафява пяна. После се доближи до Сам и тихо каза: — Подслушахме и още обаждания на испански.

— Сайзмор много ще се зарадва да го чуе.

— Някои от камериерките имат мобилни телефони. — Марио намигна и направи многозначително движение с ръка. — Голямо търкане пада.

Сам се ухили. Знаеше достатъчно спенглиш — смесицата от испански и английски, която говореха в граничните райони, — за да схване намека за камериерките, които заработваха малко допълнителни пари в чаршафите, преди да ги сменят.

Още мъже и две жени влязоха в апартамента. Първата бе умна — едва навършила трийсетте, и вече бе лейтенант от полицията в Ню Йорк. Но бракът й се бе разпаднал заради професионалните й ангажименти. Това беше много тъжно, защото горе-долу трима на всеки четирима служители на закона имаха подобна съдба. Втората бе дъщерята на Легендата — Шарън Сайзмор, бивш специален агент от ФБР. Беше уволнена заради връзка със специалния отговорен агент. Това бе стара история, но клюката неизменно се споменаваше, когато станеше дума за щерката. След напускането на Бюрото тя бе започнала работа в охранителната компания на баща си.

Мъжете, които дойдоха след нея, бяха между двайсет и пет и четиридесет и пет годишни. Приличаха на членове на някое братство — късо подстригани, гладко избръснати, в еднакво обикновени дрехи. Различаваха се само в краката — един носеше маратонки „Найк“, друг бе със сандали, трети с каубойски ботуши. Започнаха да говорят помежду си и да се здрависват с всички в стаята.

Сам въздъхна. Време за парти. Жалко, че не си падаше по подобни сбирки. Но добре познаваше правилата на играта, така че се зае да обикаля из стаята и да се здрависва с агентите от ФБР, с полицейските служители от Лос Анджелис, Ню Йорк, Лас Вегас… Когато обаче стигна до Раул Мендоса, усмивката му стана искрена. Мендоса беше агент от Бюрото за граждански и емиграционни услуги, представител в оперативната група на Департамента по вътрешна сигурност. Базиран във Флорида, неговата специалност бяха южноамериканските банди. В Лос Анжелис бе преследвал нелегални имигранти, които пренасяха наркотици, за да платят на човека, прекарал ги през границата. Но сетне много бързо се преориентира към скъпоценните камъни. Имаше добър усет за политическите игри, беше внимателен с медиите, устремен към върха.

Все качества, които липсваха на Сам. Но освен всичко Мендоса бе и отличен следовател, а това Сам ценеше най-много у него. Поздрави го с повдигане на чашата си. Агентът от емиграционните служби се усмихна широко и му отвърна със същия жест.

Шумните разговори леко позаглъхнаха, когато влезе специален отговорен агент Дъг Смит. Той огледа събралите се и се запъти към кафето.

— Здрасти, шефе — поздрави го Сам и му наля от черната течност. — Чух, че си хъркал на телефонното дежурство.

— Глупости, това беше Марио. — Дъг се прозя и взе голямата чаша. Изгледа я гневно, прокара длан през светлата си коса, която ставаше все по-бяла и по-рядка с всяка година, и въздъхна. Отпи голяма глътка и се намръщи.

— Тройните смени ще те довършат — поднесе го с усмивка Сам.

— Спал съм четири часа. Нещо ново?

Преди Сам да успее да спомене за крадлата без документи за самоличност, вътрешната врата се отвори и в стаята влязоха двама мъже.

Първият беше Тед Сайзмор. Вървеше с такава самоувереност, сякаш се перчеше. На шейсет и три години и с две успешни кариери зад гърба си, си бе заслужил това право. За разлика от всички останали беше с костюм. Тъмносиният плат бе с толкова тънки райета, че едва се забелязваха. Ризата му беше бяла и колосана, а вратовръзката — в тъмно червено-кафяво с леко загатнати диагонални тъмносини райета. Обувките му бяха така добре излъскани, че човек можеше да се избръсне, оглеждайки се в тях. Легендата вече не носеше значката на ФБР, но не бе забравил за старата си униформа.

Вторият беше специален надзорен агент Патрик Кенеди. По-млад от Сайзмор с десетина години, той бе един от най-големите му почитатели. Фактът, че бе работил с Легендата в Бюрото близо двайсет лета, сигурно имаше нещо общо с това. А може би по-важното бе, че Сайзмор умееше да привлече вниманието на медиите само с едно щракване на пръсти. Успешните публични изяви бяха също толкова важни за повишението, колкото следователските и бюрократичните умения. Следващото стъпало в кариерата на Кенеди зависеше от резултатите, постигнати от оперативната група, която ръководеше. Подкрепата на Сайзмор бе голямо преимущество, макар и негласно заявена. Точно както и Бюрото бе солидно преимущество за охранителния бизнес на Легендата.

Сам пийна още малко от кафето си и се зачуди дали на някой от двамата понякога му дотежаваше да четка другия? Сдъвка последната си бисквитка с фъстъчено масло и сирене, преглътна я с още кафе и зачака някой да си отвори устата и да започне събранието. А то си бе чисто губене на време.

Мразеше оперативките.

Сайзмор си отвори бутилка бира, напълни шепата си с картофен чипс и се настани в най-удобния стол в апартамента, който случайно се оказа близо до чипса и бирата. Любовта му към храната и бирата си личеше по шкембето и брадичката му. Още не бе станала тройна, но беше на път да си я заформи.

— Здрасти, Тед, радвам се да те видя — обади се Дъг. — Чух, че си имал тежък полет от Лос Анджелис.

— Вече не правят самолетите както едно време — въздъхна Сайзмор, намествайки се по-удобно на мекия стол. — А и не знаят да ги управляват както някога. — Отпи от бирата си и надигна рамене. — Кацнахме с колесника надолу. В наше време човек може да се надява само на толкова.

Дъг и Сайзмор си размениха спомени за различни премеждия по време на полет. А опитните в политическите маневри агенти около тях се смееха на разказите им и споделяха своите ужасни преживявания. Сам не вярваше, че това да живееш в евтин хотел — макар собственият ти апартамент да е само на половин час път от мястото на действието, — се брои за ужасно преживяване. Кенеди искаше всички да пътуват, да спят и да работят заедно. Щом той желаеше нещо — получаваше го.

Добре че си нямам любим талисман, помисли си Сам. Със сигурност ще се окаже, че е против разпоредбите на ФБР.

Зачуди се дали стомахът му може да понесе още кафе, след като вече червата му пареха. Може би Сайзмор съвсем удачно бе предпочел бирата. Ако не друго, то поне бе по-евтина от бутилираната вода, която хотелът предвидливо предлагаше с етикет около гърлото на бутилката, на който беше изписана цената й от шест долара.

Водата от чешмата бе топла и ужасна на вкус, но поне беше безплатна. Сам се запъти към банята да изпие една чаша, но когато се върна, Кенеди вече бе извадил бележника си, готов да се заеме сериозно със задачите. Застанала на метър-два зад Сайзмор, Шарън си водеше бележки, като, шепнеше в малко микрофонче, скрито в гъстата й и дълга до брадичката кестенява коса. Малкото записващо устройство бе невидимо зад ухото й. Тя носеше делови костюм и обувки с нисък ток, за да не подчертава женствеността си. Кестенява коса, кафяви очи, кафяв костюм, средна на ръст — лесно бе човек да пропусне да я забележи, дори ако стаята не е претъпкана.

Но пък притежава най-новите шпионски играчки, помисли си Сам. По дяволите, ще ми се и аз да имах такива, вместо тези, с които ни снабдява Чичо Сам. Ще ми трябва хипарска прическа, за да скрия микрофоните, които използваме.

— Мендоса, кажи на хората си да патрулират по-сериозно по границата — говореше Кенеди. — Мръсниците, които търсим, не използват паспорти и асфалтирани пътища.

— Ами летищата? — попита Мендоса.

— „Скай Харбър“ ще бъде следено, макар да не очакваме много. Раздайте снимки на известните членове на бандите и наблюдавайте всички полети, които идват от юг.

— Заемам се. — Мендоса кимна, сякаш бе чул нещо изключително важно.

Сам погледна към топлата вода в чашата си и попита:

— Ами второстепенното летище в Скотсдейл?

— Да не би да си предлагаш услугите за него? — заинтересува се Кенеди.

— Ако ме искате точно там.

— Не ме изкушавай. — Сам изпи останалата вода и се замисли дали да не иде за още. Кенеди го изгледа ядно и продължи: — Добре, искам всички да помните, че си имаме работа с отлично организирана и много подвижна група от южноамериканци. Те са бивши военни, някои от които са били обучавани от различни специални части на САЩ за борба с наркобароните, но са решили, че им е по-изгодно да нападат куриери на бижута в САЩ и да ограбват стоката. Редовите изпълнители в тази банда се менят всяка седмица и всеки месец, но не и главатарите. Искаме да се доберем до върха, а не да се занимаваме с дребните риби. Става въпрос за строго затворено общество, така че внедряването на агент под прикритие няма да свърши работа. Ако не сте били в специалните военни части заедно с тези типове, никога няма да ви допуснат до най-вътрешните кръгове на бандата.

Сайзмор закима в съгласие:

— Колумбийската банда, която аз разбих, беше съставена от бивши военни, познаващи новите технологии. Бяха жестоки като варвари! Най-коравите типове, на които съм попадал през всичките ми…

… над трийсет години в Бюрото, довърши Сам наум, изпреварвайки думите на Сайзмор. Нищо не се е променило, откакто основах собствената си охранителна фирма. Казвам ви, не подценявайте тези негодници. Ще бъдете…

— … мъртви, преди да разберете какво става — довърши Легендата. И за повече тежест удари по масата с празната си бутилка.

Сам беше жаден, но знаеше, че ако отново влезе в банята, докато старецът говори, Кенеди ще му го върне тъпкано.

Нямаше да е за пръв път. Задържеше ли се достатъчно дълго в Бюрото, накрая Сам щеше да се озове във Фарго, Северна Дакота — специалното място за заточение на служители, които са настъпили по мазола своите специални отговорни агенти. Но вече бяха минали шестнайсет от двайсетте му години и смяташе, че ако се стигне дотам, все ще изкара някак последните четири и във Фарго. Какво пък, хората оцеляват по-дълго дори в затвора…

— Някой от различните полицейски управления има ли нещо за докладване? — попита Кенеди, оглеждайки стаята с бледите си сини очи.

— Засега нищо — отвърна Марио. — Една заложна къща и един денонощен магазин са били обрани от латиноамериканци, но никоя от пратките със скъпоценни камъни, които пристигат за изложението, не е била докосната. Или поне се надявам, че пристигат, нали? — Той погледна към Сайзмор за потвърждение.

— По няколко пъти на ден — отвърна Сайзмор. — Нали така, Шарън?

— Следващата, която очакваме, трябва да кацне този следобед на летище „Скай Харбър“, доставена от „Мандел Инк“, куриерска служба — с ясен глас отговори дъщеря му. — Самоличността на куриера, както и полетът, който използва, не са разкрити по съображения за сигурност, но ако е нужно, ще посъветваме „Мандел Инк“ да съдействат на ФБР.

— Точно така — изпъшка Сайзмор, защото в този момент се присягаше за още една бира. — Тези латиноамериканци имат шпиони и информатори навсякъде. Най-коравите, най-хитрите негодници…

Сам престана да го слуша. Надяваше се единствено мислите му да не са изписани на челото му, макар че се съмняваше и в това. Вече три месеца слушаше как Сайзмор се връща в доброто старо време, когато се бе превърнал в Легендата, като ръководещ агент на оперативната група, разбила три латиноамерикански банди, действащи в Маями, Манхатън и Чикаго. Бандите вършели всичко — от убийства и метежи до обири и изнасилвания — и Сайзмор с удоволствие разказваше за всичко това с часове. Трудно бе да се прости човек със славните си дни.

— Да не би да искаш да ми кажеш нещо? — предизвикателно се обърна той към Сам.

— Разбиването на онези банди несъмнено е голям удар и чудесен пример за отлично извършено разследване — отвърна Сам. Знаеше, че трябва да спре дотук, но не го направи. — Ала това е било преди петнайсет години. Оттогава светът се е променил.

— Престъпниците са си същите. — Сайзмор го прикова със студените си кафяви очи. — Бяха си мръсници и тогава, както и сега.

— Вярно — спокойно рече Сам. — Променят се само имената и държавите, от които идват големите играчи. Трябва да избираме между стотици националности. Ако се съсредоточим само върху латиноамериканците, тогава рискуваме да недогледаме…

— О, Исусе! — намеси се Кенеди. — Нали не намекваш пак за откачената ти теория за Тефлоновата банда?

— Наричам ги „Тефлоновата банда“, защото нищо не им се лепи, дори и кръв — безизразно поясни Сам. — Достатъчно хладнокръвни са, за да убиват, и достатъчно хитри, че да не попаднат в полезрението ни.

— Глупости! — грубо възрази Сайзмор. — Никой не е чувал нищо за нова банда, която се занимава само с куриери, а всички сме чували много за латиноамериканците.

— Броят на обирите рязко се е повишил през последните няколко години, но ударите, които се приписват на латиноамериканците са горе-долу същите — изтъкна Сам. — Освен това са били нападнати куриери, пренасящи уникални стоки. Затова мисля, че това е работа на нова банда. Когато се заех да сравнявам…

— Сякаш човек може да вярва, че негодяите по улиците ще му кажат истината — отбеляза саркастично Кенеди. — Престани да пилееш парите на данъкоплатците. Имам нужда от повече доказателства, а не от клюки и агент с развинтено въображение.

— Ако не започнем да търсим, никога няма да намерим повече доказателства — обясни спокойно Сам.

— Не търсим такива — обади се и Сайзмор, — защото няма какво да намерим, освен разбойниците от Южна Америка.

Дъг улови погледа на Сам, който вече обмисляше възможностите за кариера във Фарго, Северна Дакота. Кенеди се върна към дневния ред.

— Дъг ще ви даде задачите. През следващата седмица повечето от вас ще проверяват хотелите за известни гангстери и ще обърнем специално внимание на „Роял“. Марио и Мендоса ще разпитат служителите в хотела — от управителите на етажите до последната чистачка.

— Не споменавайте пред тях думите „имиграционен статут“ — обади се лейтенантът от Лос Анджелис. — Ако всички нелегални имигранти побегнат, в Скотсдейл няма да остане нито една камериерка или градинар.

Кенеди едва надвика всеобщия смях:

— И всички прегледайте добре информацията, донесена от Тед. Колкото повече знаете за големите търговци на скъпоценности и техните служители, толкова по-бързо ще разпознаете някой, който не е от тяхната среда, който не се вписва.

— Като онази жена, която Сам беше хванал точно преди събранието ли? — попита Бил Колтън.

Сам погледна към агента от своя офис във Финикс: по дяволите, щеше да е доволен, ако можеше да не мрази този тип. За да се издигне в службата, Колтън се подмазваше на шефовете, вместо да се старае в оперативната работа. Проблемът бе, че успяваше.

— Фалшива тревога — каза Сам.

— За какво става дума? — попита Кенеди.

Колтън се ухили угоднически и използва възможността да подлее вода на колегата си.

— На нашия безстрашен специален агент явно му е станало скучно да подпира стената в конферентната зала със скъпоценностите. Намери си една страхотна мацка и я повлече навън във фоайето за малък разговор насаме. Хубави дрешки, хубаво тяло, черна коса и тъмни очи, които могат да пробият дупка, дори в неговата дебела кожа. Каквото и да е предлагала за продан, тази жена определено не беше купувачка.

— Латиноамериканка ли бе? — попита Кенеди.

— Защо не съм бил уведомен? — гневно попита Сайзмор.

Сам се загледа в една точка между двамата и обясни:

— Преди около половин час забелязах бяла жена, вероятно малко над трийсетте, добре облечена, да влиза в конферентната зала, точно встрани от фоайето. Вероятно беше наета от някои второстепенни търговци на скъпоценности. Въпреки дрехите и самоувереността й нещо в нея не беше съвсем наред. Заех позиция близо до щанда на Пърсел, където тя го бе увлякла в делови разговор, който можеше да се определи и като флиртуване.

— Никой не би флиртувал с онзи мазник, освен ако не става дума за много пари — отбеляза Сайзмор.

— И моето впечатление бе такова, затова се заех да я наблюдавам — безизразно продължи Сам. — Жената разголи малко гръд, Пърсел се разконцентрира и тя подмени един от скъпоценните му камъни.

— Голямо чудо — възкликна Сайзмор. — Изложенията на скъпоценни камъни привличат ловки измамници, също както сметището — мухите. Разбра ли поне как се казва?

— Натали Харисън Катър. Нямаше документи за самоличност, които да потвърдят това, но и аз нямах правомощия да я задържа. Последния път, когато проверявах, подмяната на ценни вещи не беше федерално престъпление.

— Предаде ли я на местните власти? — заинтересува се Кенеди.

— Камъкът, с който я хванах, беше лабораторен продукт — каза Сам. — Нямах време да установя дали синият сапфир, който тя остави при Пърсел, е истински или не.

— Прекалено рано си я хванал! — Колтън поклати глава с престорено съчувствие заради грешката на Сам. — Още не е била направила размяната. Колко пъти трябва да ти напомням, че е нужно търпение, момко?

Сам погледна към Кенеди и хладнокръвно заяви:

— Тя направи подмяната. Мога да го заявя под клетва в съда.

Кенеди замълча. Знаеше, че колкото и да го дразнеше, специален агент Сам Гроувс е един от най-добрите чисти следователи в Бюрото. Страхотни очи, невероятни инстинкти… И прекалено умен, за съжаление.

Сайзмор потупваше брадичката си с показалец и демонстративно рееше поглед в пространството. После погледна Кенеди.

— Такова странно поведение трябва да бъде разследвано. Всичките ми хора са заети с осигуряване на охраната на изложението.

— О, боже! — измърмори Кенеди. — Поредният шут. Защо нямам повече истински карти в ръката си? — Сетне посочи към Сам. — Проучи я и докладвай на Сайзмор какво си открил. Ако нещата все така не пасват, продължавай да я разследваш.

По изражението на специалния агент не личеше какво мисли за задачата си. Нямаше защо да го показва.

Всички в стаята знаеха, че Сам е получил по-скоро шамар, отколкото задача.