Елизабет Лоуел
Седемте гряха (7)

Седма глава

Скотсдейл

Вторник, 9:40 ч. сутринта

Сам Гроувс откъсна жертвата си от щанда на Пърсел и я изведе във фоайето на хотела.

— Пусни ме — тихо и със сдържан гняв процеди Кейт.

— Или какво, ще викаш ли? — попита той без всякакъв интерес.

Тя млъкна объркана.

— Да, така си и мислех — кимна мъжът. — Не искаш да привличаш внимание към себе си, нали?

— Но, господин…

— Гроувс. Сам Гроувс. — Замъкна я до един от огромните декоративни храсти и извади карта за самоличност от задния си джоб. Значката му проблесна в златисто. — Специален агент, ФБР. Някакви въпроси?

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

— Това трябва да те попитам аз. — Обърна дланта й нагоре — тази, която все още стискаше в хватката си. Докосна с пръст малката бучица восък или лепило, задържало камъка скрит в ръкава й, докато дойде време за размяната. — Леко тръсване, камъкът пада и бива разменен, преди жертвата да усети какво става. — Кейт го изгледа смаяно. — Отвори пръсти — нареди й той, — иначе ще те заболи.

— Вече ме боли! — Изохка тихичко тя.

— О, направо ще ме разплачеш. — Мъжът я стисна още по-силно и заповеднически повтори! — Отвори.

— Как ли пък не! — изсъска жената, борейки се отчаяно с хватката му.

Тъмнокафявите й очи измериха гневно непознатия, който я беше пленил. Той не показваше с нищо дали тя го притеснява, привлича или отблъсква по някакъв начин. Но изражението му ясно говореше, че няма да се остави да го впечатли малко гола плът. Донякъде дори изглеждаше отегчен.

Но не и невнимателен. Пръстите й бяха побелели, защото скритият камък се впиваше в тях заради силната му хватка.

Той прибра картата си и премести обратно ръката си върху китката й, без да й даде шанс да избяга.

— Отвори!

Изведнъж тя се усмихна странно и разтвори пръсти. Върху дланта й проблесна четиридесеткаратов син сапфир, срязан като изумруд.

— Я виж ти, изненада! — промърмори Сам. — Нещо май е залепнало за нежните ти пръсти. На кого се каниш да го продадеш?

— На никого.

— Така ли? Значи просто разменяш камъни заради тръпката?

— Нещо такова…

— Сигурно си мислиш, че съм глупак като Пърсел.

Кейт посрещна открито студените му сини очи. Този мъж можеше да бе всякакъв, но не и глупав. Винаги я бе привличала интелигентността, съчетана с откровената, първична мъжка сила. Но не и днес. Сега й се искаше никога да не е срещала този проклетник.

— Убедена съм, че си много умен като за федерален робот — каза тя. — Но това не значи, че си прав. Не съм крадла.

Тъмните вежди на Сам се надигнаха в неприкрито изумление. И по-рано бе срещал самоуверени мошеници, но тази жена беше нещо различно.

Федерален робот, значи…

Едва не се изсмя. Само ако знаеше тя колко далеч беше от истината.

— Не си крадла, така ли? — спокойно каза той. — Но този син камък в ръката ти говори, че лъжеш.

— Защото предполагаш, че е достатъчно ценен, за да си струва кражбата.

— Сигурен съм.

— Единствената реална стойност на един камък е времето, което бижутерът е отделил за него.

— О, да, ясно — измърмори той, без да си даде труд да прикрие нетърпението си.

Кейт го погледна самоуверено. Колкото повече се успокояваше, след като я бяха хванали, толкова повече започваше да се ядосва на мъжа.

— Мога да го докажа.

— Как?

— Избери си търговец, който и да е. Покажи му камъка и да видим какво ще рече той.

Сам дълго се взира в странната си пленничка. Лицето й бе с класически черти и можеше да накара всеки мъж да пожелае да й угоди. Тъмните й очи изглеждаха прями. Имаше деликатни кости, гъста черна коса и апетитни женствени форми, които широките й дрехи не можеха да скрият. Излъчваше непринуденост, деловитост и интелигентност. Беше пъргава жена в прекия и преносния смисъл — ако не бе видял как извършва размяната, щеше да повярва на преструвките й, че е невинна.

После си спомни колко струват свидетелските показания — почти нищо. Трима очевидци съвсем честно и откровено ще ти кажат, че въпросният човек е висок, нисък, среден на ръст, слаб, дебел, добре сложен, с гъста коса, плешив, нормален на вид или пък, че изглежда точно като теб.

Погледна към часовника си. Срещата на оперативната група започваше едва след двайсет минути. Каквато и да бе тази жена, тя бе много по-интригуваща от страниците на каталога, който прелистваше от отварянето на залата в девет часа. Пък и ухаеше по-приятно.

А и винаги съществуваше вероятността, ако я притисне достатъчно, тя да сподели някои интересни сведения за бизнеса с крадени скъпоценности. Досега оперативната група само харчеше парите на данъкоплатците, разследвайки различни улики, които не водеха доникъде.

— Добре, госпожице…

— Натали — бързо отвърна Кейт, като се надяваше, че майка й няма да има нищо против, задето използва нейното име.

— Имаш ли презиме и фамилия?

Вече бе преценила, че Смит или Джоунс ще прозвучат прекалено измислено. Затова се спря на първото, което й хрумна: професията й и моминското име на майка й.

— Катър^[1]. Презимето ми е Харисън.

— Добре, госпожице Натали Харисън Катър. Имаш ли някакви документи за самоличност?

Бе готова и за този въпрос.

— Горе в стаята ми са. Но няма да влизаш там.

Сам реши засега да остави нещата така. Без да отпуска хватката си, той откопчи камъка от ръката й.

— Сега ще се върнем в конферентната зала и ще видим какво мислят някои търговци за този камък.

— Пусни ме — примоли се тихо тя и се задърпа да се освободи.

— Не, освен ако не предпочиташ да носиш белезници. Видях колко си бърза и умела, миличка.

Кейт стисна зъби, за да задържи гнева си, който напираше да се излее в язвителна тирада от устата й.

— Миличка ли ме нарече? Снизхождение, типично за ФБР!

Сам се усмихна иронично.

— Познаваш много от нас, федералните досадници, така ли?

— Да кажем, че тази порода ми е позната.

— И тя предизвиква презрението ти? — Мъжът се засмя, улавяйки красноречивия й поглед. — Харесва ми стилът ти.

— Тогава ще го сменя.

— Тръгвай с мен, госпожице Натали, след като си без документи за самоличност. Да видим колко голям е куражът ти.

— Ако бях мъж, нямаше да говориш така.

— Ако беше мъж, Пърсел нямаше да се зазяпа в гърдите ти и да изтърве от поглед най-важното — скъпоценностите. Каквото повикало, такова се обадило, миличка.

Тя го изгледа ядно, но като видя, че нарочно я дразни, стисна устни.

След това тръгна с него. Нямаше друг избор, ако не искаше да я влачат като някое хленчещо хлапе.

Сам избра втория щанд отляво, далеч от Пърсел. Жената зад плота бе спретнато облечена в сако и черни панталони в стила на Югозапада. Побелялата й коса бе късо подстригана. Във витрината бяха изложени пъстри скъпоценни камъни. Макар и да не бяха особено оригинални като дизайн, все пак многоцветната дъга бе поразително красива.

— Добро утро, госпожо — поздрави Сам. — Много красива колекция.

Поласкана, жената се усмихна доволно. А и фактът, че думите идваха от чаровен мъж с гъвкаво тяло, съвсем не бе за пренебрегване. Можеше и да е достатъчно възрастна, за да му бъде майка, но зрението й си беше наред.

— Благодаря — отвърна тя. — Опитваме се да угодим на клиента.

Кейт прехапа устни, за да не прихне. Сам омайваше жената по същия начин, както тя — Пърсел.

Само че на него не му се налагаше да разкопчае дори и едно копче.

Не е честно, ядно си помисли тя. Защо и той не е гаден и мазен като Пърсел? За жалост беше стопроцентов мъж, при това агент от ФБР. Гладко избръснат, самоуверен, снизходителен.

Голям късмет имам, няма що!, промърмори си наум Кейт.

Сам се усмихна на жената.

— Ако не сте прекалено заета — поде учтиво той, — бих искал да чуя мнението ви по един въпрос.

— Е, щом зад вас стане опашка, ще ви изгоня — пошегува се тя. — А дотогава, с какво мога да ви бъда полезна?

Мъжът протегна дланта си към нея. Сапфирът заблестя като огромно синьо око, откраднато от езически идол. Жената шумно си пое дъх, явно заинтригувана.

— Аз казвам, че това струва много пари. — Сам кимна към пленничката си. — Но гаджето ми не мисли така. Можете ли да решите спора ни?

— Прилича на камъка, с който се хвалеше Пърсел.

— Пърсел ли? — бързо се намеси Кейт. — Не сме го взели от него. Моят… хм, приятел го спечели снощи на покер.

— Да, тя здраво ме насоли, задето се прибрах късно — добави Сам.

— Ако беше се прибрал с печалба — с убийствено сериозен тон възрази Кейт, — нямаше да ме е грижа кога си се върнал.

— Но петдесет и осем хилядарки за такъв камък си е печалба.

— Може ли да го разгледам? — попита жената, като придърпа към себе си една подложка от черно кадифе и посегна за лупа и пинсети.

— Разбира се.

Тя задържа лупата пред очите си с една ръка. Стиснала пинсети в другата, вдигна камъка и го нагласи на фокус. Известно време го разглежда съсредоточено. Сетне премести една от настолните лампи, така че да осветява по-добре повърхността, и отново се вгледа.

— Какво се опитвате да откриете? — попита Сам.

— Крушовидни мехурчета или закривени линии на растежа — разсеяно отвърна тя. — Това са сигурни признаци за синтетичен камък.

— А виждате ли такива?

— Още не.

Мъжът изгледа изпод око пленничката си като истински хищник. Жената зад щанда свали лупата.

— Имам и спектроскоп на плота зад мен…

— Разбира се, използвайте го — съгласи се Сам. — Искам да съм напълно сигурен. Освен ако това няма да навреди на камъка.

— Никой от тестовете, които прилагам, не вредят на скъпоценностите.

— Имате ли и микроскоп? — попита Кейт.

— Разбира се.

— Тогава минете направо към същината — предложи тя. — Ако камъкът е синтетичен „Чатъм“, спектроскопът ще покаже черната линия на четиристотин и петдесет също както при естествените камъни.

Жената замислено изгледа Кейт и подмина спектроскопа, като се запъти направо към бинокулярния микроскоп. Постави го на плота, нагласи сапфира върху стъклото и се наведе над окуляра.

— Какво ще покаже това? — попита Сам пленничката си.

— Ако използва този микроскоп много внимателно…

— Имам сертификат от ГИА — кротко се обади жената. — Знам как се използва микроскоп. — После погледна към Кейт. — Какво ще видя?

— Шестоъгълни или триъгълни пластинки от платина — кратко отвърна тя.

Жената зад щанда се обърна към Сам.

— Защо ми губите времето? Приятелката ви знае повече за сапфирите, отколкото всички хора в тази зала.

— Той не ми вярва — отговори Кейт. — Затова не сме женени. Само сме гаджета.

Сам потисна смеха си. Проклет да е, ако не харесваше малката остроумна мошеничка.

По-възрастната жена се обърна отново към микроскопа. Огледа добре камъка, преди най-накрая да се изправи.

— Опасявам се, че вашата приятелка е права. Камъкът не струва парите, които сте платили за него.

— Така ли? И защо? — разочаровано попита Сам. — На мен си ми изглежда съвсем добре.

— А разбирате ли нещо от цветни скъпоценни камъни?

— Не.

— Точно както ти казах, съкровище — намеси се Кейт. — Хубав е, но не си струва да се изпоти човек заради него.

— Няма проблем — спокойно отвърна той. — Винаги съм готов да науча нещо ново. И да се поизпотя.

Кейт демонстративно вдигна очи към тавана, а жената се усмихна.

— Камъкът е синтетичен „Чатъм“. Но, слава богу, че е необичаен. Всички други синтетични камъни не издържат на теста със спектроскопа.

— Искате да кажете, че това не е сапфир? — учуди се Сам.

— О, това безспорно е син сапфир. — Жената забеляза изражението му и въздъхна. — Явно ви е трудно да повярвате в преценката на една жена. Има много специалисти мъже, които могат да направят формална оценка на този камък, но това ще отнеме от няколко дни до седмици. И ще ви струва стотици долари.

— Помогнете ми — намръщи се Сам. — Наистина ли е сапфир?

Кейт предпазливо провери колко здраво е хванал китката й. Никаква промяна, не бе възможно да избяга тайничко.

По дяволите!, изруга мислено тя.

— Да, син сапфир е — отвърна жената зад щанда. — Сапфирите могат да бъдат всякакви на цвят, освен червени.

Сам кимна одобрително.

— Когато сапфирите са червени — продължи жената, — се наричат рубини. И сапфирите, и рубините имат едно и също специфично тегло и същия химически състав. Разбира се, като оставим настрани примесите, които придават цвета.

Сам успя да си придаде едновременно интелигентен и объркан вид. Това бе едно от най-добрите му оръжия при разпити.

— А защо тогава този… син сапфир не струва нищо?

— Синтетичен е — търпеливо отвърна жената. — Направен е от човешка ръка. Когато си купувате скъпоценност, търсите цвят, рядкост и блясък. Синтетичните имат само две от трите качества.

— Което не е достатъчно, за да струват много пари — довърши той.

— Точно така. Макар че този е направен изключително умело — додаде жената, докато връщаше камъка. — Срязванията са невероятни. Необичайно е да се види такава съвестна обработка на синтетична стока. Повечето са срязани на машина и са полирани според някоя компютърна програма, за да се извлече максималната печалба.

Разбира се, че е направен перфектно, помисли си Кейт. Сама съм го срязвала.

Но точно този факт не би споделила, освен ако не я принудят.

Сам въздъхна и измърмори нещо, което прозвуча по-скоро гальовно, отколкото заплашително. Сетне пъхна камъка дълбоко в джоба на джинсите си.

— Защо някой би положил толкова усилия за един фалшификат?

— Синтетичен камък — незабавно го поправи жената.

— Е, все тая…

— Има няколко възможности — колебливо рече жената.

— Например? — подкани я той.

— Най-вероятното обяснение е, че собственикът на подобен голям естествен син сапфир може да пожелае да му направят копие от синтетичен камък, за да носи него, вместо скъпото естествено бижу. Така се намалява цената на застраховката му. — Сам кимна разбиращо. — Освен това е и начин да се защитят ценни камъни от крадци — продължи жената. — Повечето гангстери, особено латиноамериканските, не могат да различат стъклените бижута от синтетичните или естествените.

Мъжът едва се сдържа да не изругае при споменаването на латиноамериканските банди. Достатъчно слушаше за тях от надзорния си специален агент и от Тед Сайзмор.

Човек ще рече, че на цялата проклета планета има банди само от една-единствена националност, помисли си той, преди да възкликне:

— Така ли? Не предполагах, че крадците на скъпоценни камъни са толкова глупави.

— Има неколцина наистина хитри мошеници — със съжаление отвърна жената. — Чувала съм да разправят, че някои търговци правят фалшиви пратки, за да подлъжат тези обирджии, когато трябва да защитят някои много ценни бижута. Може би вашият чудесно обработен камък е служил за такава фалшива примамка.

— Благодарим ви, че ни отделихте от времето си — каза Сам учтиво и се обърна да си тръгне.

Кейт го последва, защото нямаше друг избор. Изгледа го с присвити очи, докато правеше по-големи крачки, за да не изостава.

— Е, съкровище, какво ще правим сега? — попита язвително тя.

Усмивката, която той й отправи, съвсем не бе толкова чаровна, колкото онази, предназначена за жената зад щанда.

— Ще идем на някое тихо местенце и ще си поприказваме.

— Не!

Той я стрелна с ироничен поглед:

— И защо?

— Аз не желая, а ти не можеш да ме насилиш.

— Какво те кара да мислиш така?

— Защото действаш под прикритие и не искаш то да бъде провалено заради задържането на незначителен играч като мен. — Кейт му се усмихна ослепително. — Нали, съкровище?

Той се замисли мрачно.

— Близо си до истината. Но засега.

— Единствено настоящето е важно.

Тя дръпна рязко китката си.

Сам я задържа само колкото да й покаже, че я пуска по своя воля. После се загледа подире й с ленивия интерес на хищник, който не е особено гладен в момента. Каквато и игра да играеше тя, не беше сред причините, довели го в Скотсдейл. Непознатата щеше да си остане извън полезрението му, докато успее да хване, изкорми и пъхне в тигана няколко много едри риби.