Елизабет Лоуел
Седемте гряха (34)

Тридесет и четвърта глава

Скотсдейл

Петък, 1:30 ч. на обед

„Уърлдуайд Холсейл Естейт Джемс“ имаше щанд в същата зала, където доскоро бяха заемали мястото си и семейство Пърсел. Сега всичко бе разместено, така че да прикрие празнината, останала след прибирането на щанда им. УХЕД бяха дали приноса си, излагайки още една витрина със „старинни“ скъпоценности.

— Голям син сапфир ли? — попита Том Стафорд, приведен над масивното стъкло на витрината в щанда си. — Колко голям?

Сам прибра значката си в задния джоб на панталона и извади една от снимките, които Кейт бе направила на синия сапфир с форма на изумруд. Остави лъскавата фотография на витрината.

— Около четиридесет карата, грубо казано.

Стафорд тихичко подсвирна.

— Ако тази снимка предава точно цвета му, този камък е превъзходен!

— Виждал ли сте такъв камък наскоро? — Стафорд изглеждаше притеснен. Сякаш се колебаеше дали да отговори. Сам се зачуди дали да не тикне значката си под носа му, за да го накара да сътрудничи на ФБР. Тъкмо бе в подходящо настроение. Кейт се бе оказала права: никой не искаше да разговаря със служител на Бюрото, дори и след кървавото убийство, в отрупаната им със скъпоценности зала. — Помислете добре, господин Стафорд — подкани го Сам. — Други вече разпознаха камъка на тази снимка. Би било малко странно, ако вие, търговец, който заема щанда точно до Пърсел, изобщо не сте го забелязал.

Човекът пристъпи от крак на крак, опипа вратовръзката си и забарабани с пръсти по стъклото.

— Семейство Пърсел имаха камък, който може би изглеждаше почти като този — каза той накрая. — Но не мога да съм сигурен, че е същият.

— О, значи сте виждали много камъни като този, така ли? — усмихна се Сам.

Усмивката му би накарала всеки благоразумен човек да се огледа за най-близкия изход.

Стафорд се изкашля и отново приглади вратовръзката си.

— Ами не, не много… Разбира се, че не. Но съм чувал слухове за синтетичен камък, който прилича на този от вашата снимка.

— Какви слухове?

Стафорд се размърда притеснено и погледна към един щанд близо до вратата.

— Не знам. Нали разбирате, когато човек се движи в средите на търговци на скъпоценности, просто чува разни неща.

Сам проследи погледа на мъжа. Не бе очаквал услужливата дама с побелялата коса да запази такава пикантна тайна, но би било хубаво.

— А дали сте виждал или чувал за някой от двата камъка след убийството? — попита той.

— Не. — Изразът по лицето на Стафорд, както и тонът му не предразполагаха към по-нататъшни въпроси.

— Но ако беше така, щяхте да ни кажете — саркастично отбеляза Сам, докато прибираше снимката.

— Разбира се. Ужасно е, наистина ужасно.

— Камъкът ли? — нарочно попита Сам.

— Убийствата — отвърна Стафорд, като се стараеше да си придаде вид на пастор или на гробар. — Истинска трагедия. Чух, че всичко било оплискано с кръв. Вие бяхте ли там, видяхте ли ги?

Господи, поредният лешояд!, кипна Сам, но се овладя:

— Благодаря ви за съдействието, господин Стафорд. — Агентът извади визитна картичка с емблемата на ФБР в тъмносиньо и златно. — Ако се сетите за нещо или чуете нещо, по което и да било време, моля, обадете се на този номер.

— Разбира се. Знам гражданския си дълг.

Сам се усмихна студено.

— Уверен съм, че е така. — Понечи да тръгне, после се обърна, сякаш се бе сетил за нещо в последния момент. — Камък като този сапфир необичайна гледка ли е?

Стафорд бързо премисли вариантите и реши, че няма да му навреди, ако каже истината.

— Ако не е бил третиран камъкът, би бил изключителна рядкост.

— А иначе?

— Ами формата е необичайна за син сапфир, но големите третирани сини сапфири не са чак толкова уникални, ако разбирате какво имам предвид. В УХЕД всеки месец виждаме стотици големи цветни камъни, особено след последните размирици в Средния изток, Пакистан, Афганистан, Русия… Тези страни са родно място на някои от най-богатите хора в света. Когато настъпят тежки времена, бижутата на баба отиват на пазара. Обковът им от благороден метал няма голяма стойност, но камъните ни вършат добра работа.

— Каква форма са имали сините сапфири над четиридесет карата, които сте виждал?

Мъжът отново се притесни.

— Не съм сигурен, че разбирам въпроса ви. — Сам се усмихна. Стафорд още повече се заплете. — Хм, имате предвид дали съм виждал някакви други камъни с форма на изумруд…

— С каквато и да била форма. Всякакви, над четиридесет карата.

— Различни форми… Над четиридесет.

Сам зачака.

Стафорд приличаше по-скоро на човек, който в следващия миг ще стъпи върху мина, отколкото на гражданин, изпълняващ дълга си.

— Говорим за четиридесет карата — услужливо се обади Сам. — Това е горе-долу колкото палеца ви, до първата става.

— Каратът е мярка за тегло, а не за размер. Някои камъни са по-тежки от други, така че четиридесет карата от по-тежък камък няма да са толкова големи, колкото същите карати от, да кажем, фелдшпат. Всъщност…

— Всъщност става дума за сини сапфири — безцеремонно го прекъсна Сам. — С форма на изумруд, на брилянт, овални, сърцевидни, крушовидни, квадратни и всякакви други форми, каквито можете да си представите. Над четиридесет карата. Сетихте ли се вече за нещо?

— Ами момент да помисля…

— Някога да сте чувал за „Седемте гряха“?

— Имате предвид леността, лакомията и…

— Имам предвид това. — Сам показа снимка на седемте сини сапфира и забеляза как очите на Стафорд щяха да изскочат от орбитите.

— Господи! Господи, господи. — Човекът преглътна с мъка. — Истински ли са?

— Виждал ли сте такива камъни?

Стафорд посегна към снимката, но Сам я дръпна към себе си.

— Всички ли са били у Пърсел? — изумено попита Стафорд. — Боже мой, откъде ги е взел? Защо не ги е…

— Никой не е казал, че са били на Пърсел. Това ли твърдите вие?

— Не, не, не. Само защото единият беше у него, затова предположих, че е притежавал и останалите.

— Така ли са предполагали всички? — попита Сам.

— Не знам. — Стафорд тръсна глава, сякаш за да се освободи от шока. — Знаех само за онзи камък с формата на изумруд. Той ми показа само него. Не мога да повярвам, че е запазил в тайна останалите. Обичаше да ни показва онзи камък, да ни гледа как го желаем. Още не мога да разбера защо поначало е бил предложен на него вместо на… — Той млъкна.

— Вместо на вас ли? — Човекът изглеждаше като хванат в капан. — Вие сте главният експерт в покупките на УХЕД, нали? — попита Сам.

— Да — едва промълви мъжът.

— Пърсел имаше ли славата на човек, който дава най-висока цена?

Стафорд неволно прихна.

— Та той едва се съгласяваше да даде минималната!

— И въпреки това е получил голямата награда. Защо?

Сам зачака.

Стафорд започна да се поти. Агентът от ФБР продължи да чака.

— Вижте — забързано проговори Стафорд. — Не мога да ви помогна, съжалявам. Очевидно Майк Пърсел е имал връзки, каквито аз нямам. И благодаря на бога за това. Не искам да свърша като него — с език, провиснал от гърлото, за бога!

Сам замръзна.

— Кой ви каза това?

— Не знам, просто го чух отнякъде. Нали разбирате, когато човек се движи из средите на търговците…

— … чува разни неща — прекъсна го Сам, защото почваше да му писва. — Какво друго сте чул?

— Нищо — отчаяно се обади Стафорд. — Вижте, аз съм честен бизнесмен. Не мога да ви помогна, а вие ми съсипвате репутацията, като стоите тук.

— Защо един агент на ФБР отблъсква клиентите на честен бизнесмен?

Стафорд изстена.

Сам реши, че има и по-важни неща за вършене от това да гледа как мъжът пред него се пържи на бавен огън. Поне се надяваше да е така. Може би щеше да успее да изкопчи нещо от Стафорд, ако прекараше остатъка от деня с него в някоя заключена стая. Или пък и това нямаше да даде резултат. Всичко, което знаеше засега, бе, че някой споделя информация не с когото трябва.

„Колумбийската вратовръзка“ не бе сред фактите, огласени пред пресата.