Елизабет Лоуел
Седемте гряха (2)

Втора глава

Малкото Маями

Два дни по-късно

Джейми „Сегуро“ Хименес де лос Сантос разбра, че това е щастливият му ден, когато вратата на заложната му къща се отвори и към него се приближи платинена блондинка с огромни гърди и прилепнала по тялото рокля. Обувките на висока платформа добавяха десет сантиметра към ръста й и караха дупето й да се полюшва предизвикателно. Съжали единствено, че роклята стигаше чак до врата и прикриваше разкошната й снага.

После се вгледа по-внимателно и забеляза, че бюстът е всъщност първокласен и скъп сутиен с подплънки, каквито носят травеститите. Но пък роклята почти компенсираше това. Беше толкова къса, че направо можеше да се види дупето на жената. Или по-вероятно на мъжа.

Няма значение. Сегуро харесваше и двата пола, стига той да е мъжът.

Вратата се затвори и приглуши шума от клаксоните на изнервени шофьори, миризмата от ауспусите и надвикващите се на испански минувачи от поне шест различни нации. През замъглените от прахоляка и жегата прозорци се виждаха посърнали палми, полюшващи се над старите и посивели сгради от двете страни на улицата.

Силен парфюм с аромат на цветя обгърна Сегуро като облак, когато жената се наведе и се облегна на тезгяха. Гримът й бе също толкова крещящ, както и облеклото. Очите й бяха сини като ясно небе, което бе рядкост в задуха на Флорида.

— Buen dia, senorita — любезно поздрави Сегуро и я огледа похотливо, както изискваше неговата култура и нейното облекло. — Como le puedo ayudar?^[1]

— На английски, ако може, por favor — отвърна тя, произнасяйки двете испански думички, сякаш бяха на английски. Имаше пресипнал, почти дрезгав глас. — Испанският ми никак не е добър.

— Си, с какво да ви помогна?

— Казаха ми, че давате най-добра цена за единични камъни.

Той се поколеба.

— Нали се сещате — поясни тя, скъпоценни камъни, които не са инкрустирани. Разбирате ли?

— Си, да, разбирам. Кой ви го каза?

— Един човек в Лос Анджелис. Гаджето ми е оттам. Негов приятел му обяснил, че вие имате братовчед, който пък има братовчед, дето… — Тя сви рамене и разлюля цялото си тяло от главата до петите. — Гаджето ми не се казва Сантос, но е прекарал известно време с един от фамилията, ако разбирате какво имам предвид.

Сегуро кимна ухилено, приемайки обяснението й. Повечето връзки и познати, от които човек се нуждаеше, за да преуспее в живота, вече бяха част от голямото му семейство. С останалите можеше да се запознае в затвора.

— Си, разбирам… Запознавал съм се с някои хора по този начин.

— Много е полезно — съгласи се тя. Вдигна с две ръце голямата си платнена чанта и я тръшна на тезгяха. — Имам нещо, което ще ви хареса.

Сегуро изсумтя неопределено и разсеяно се зачуди дали тя наистина не е той. Нямаше никакви следи от брада, но и това беше трудно да се прецени под целия този грим. А и много от травеститите се подлагаха на трайно обезкосмяване на лицето.

Непознатата затършува в чантата си и измъкна шишенце за хапчета против киселини в стомаха. Преди Сегуро да го вземе, тя постла протъркано парче тъмен плат върху тезгяха. После отвори шишенцето и изсипа съдържанието му върху плата. Вместо купчината дребни камъчета, които бе очаквал, върху тезгяха подскочи голям колкото нокътя на палеца правоъгълен камък в наситено син цвят. Сегуро си пое дълбоко въздух. И застина…

— Искам петдесет хиляди — твърдо изрече тя.

Мъжът рязко вдигна глава и срещна погледа й. Сините очи, които се взираха в него, бяха малко по-бледи от камъка, но също толкова студени.

— Ясно — каза той, без да добавя каквото и да било.

— Сапфирът струва много повече от петдесет хилядарки.

— За някого може би… Но аз не мисля така. — Той бавно повдигна рамене. — Ясно.

Блондинката нетърпеливо потропа по тезгяха с дългите си яркочервени изкуствени нокти.

— Разбрах, че ти е ясно, но побързай! — рече тя, изоставяйки учтивата форма на общуване. — Трябва да хвана самолета. Чака ме дълга ваканция в Аруба с гаджето.

— О, чувам, че там било хубаво.

— Ще ти изпратя картичка.

Сегуро измъкна една бижутерска лупа и започна да оглежда големия син камък. Само нервно потропващите изкуствени нокти на клиентката нарушаваха тишината в заложната къща.

— Е? — попита тя, когато той най-сетне вдигна поглед.

— Искам един приятел да го погледне.

Непознатата опря ръце на тесния си ханш нетърпеливо, но същевременно и предизвикателно.

— Както вече казах, бързам.

— Съжалявам, но… — Той отново сви рамене.

— Колко можеш да ми дадеш веднага?

— Две хиляди.

— Трийсет.

— Две хиляди и сто.

— Глупости! Камъкът струва поне двеста хиляди.

— Тогава си го вземи и го продай за толкова.

— Петнайсет хиляди.

— Две хиляди сто и петдесет — търпеливо изрече Сегуро. — Съжалявам, сеньор, хм, сеньорита, но не съм експерт. Вече предложих двойно повече от това, което възнамерявах, само защото си добър човек, който познава братовчед на братовчед ми от затвора. Не мога да дам повече. Много съжалявам.

— Мамка му! Тогава искам парите в брой, веднага!

— Ама, разбира се. Изчакай ме тук, става ли?

— Само побързай. Защото това не е единствената заложна къща в Малкото Маями.

Сегуро влезе в задната стаичка, заключи вратата зад себе си и отиде до сейфа. Бързо натрупа стотачките на една пачка, после добави и банкнота от петдесет долара. Когато отвори вратата към предната част на магазина си, жената още бе там.

Блондинката протегна демонстративно шепата си.

Мъжът преброи парите, докато ги слагаше в дланта й, а после изчака тя да ги преброи отново.

— Страхотна сделка направи — горчиво въздъхна жената. — Истински обир!

Сегуро се ухили.

— Изобщо не се съмнявам. Всичко хубаво.

Вратата на заложната къща едва хлопна след блондинката, когато той хукна и заключи. Обърна табелката с надпис „затворено“ и смъкна щорите зад железните решетки на прозорците.

После застана на едно място и се разтрепери. Не се съмняваше, че сапфирът е истински.

Истински като смъртта.

Трябваше много, много внимателно да прецени как ще действа оттук нататък. Иначе щеше да се окаже също толкова мъртъв, колкото несъмнено бе предишният му собственик.

Божичко!

За това съкровище му трябваха връзки. И то от онези, за които хората само шепнеха, защото да произнесеш имената гласно, означаваше да си прережеш сам гърлото. Изреди наум няколко имена и ги отхвърли. После стигна до едно, което го накара да се замисли.

Едуардо.

Зетят на братовчеда на жена му живееше в Лос Анджелис. Беше в бизнеса с бижута. Щеше да му помогне. Имаше от онези връзки, за които не се говореше гласно. Можеше да продаде камъка, без да го хванат.

Без да го убият.