Елизабет Лоуел
Седемте гряха (42)

Четиридесет и втора глава

Скотсдейл

Петък, 6:30 ч. следобед

— Това ли е най-доброто, на което си способна? — изръмжа Сайзмор, докато отваряше поредната бира. Хубава бира, в стилна, добре охладена бутилка. С едно движение на палеца и показалеца той изпрати капачката в коша за боклук. Тя падна вътре и изтрополи върху други празни бутилки и кутии.

Денят се беше оказал твърде дълъг. Пренебрегвайки собствените си здраво опънати нерви, Шарън си пое дълбоко дъх и опита още веднъж.

— Ако намалиш малко бирата и…

— Ако ти изпълняваше каквото ти е казано, вместо да ми се правиш на много умна, това нямаше да се случи! — рязко я прекъсна той.

Тя сложи ръце на кръста си, докато се опитваше да прецени нивото на алкохол в кръвта му и степента на яда му.

Ако се съдеше по цвета на лицето му, и двете бяха доста високи. Беше разхлабил яката и вратовръзката си, но иначе бе облечен като всеки друг ден, откакто бе постъпил на работа в Бюрото.

Може би Шарън трябваше да си събере багажа и да отлети към онзи тропически остров, оставяйки милия си баща сам да се оправя със собствената си каша.

Скоро, обеща си тя. Много, много скоро. Но дотогава…

— Куриерът — започна тя с пределно ясен глас — е в съзнание и се възстановява прекрасно. Браво на него.

— И аз щях да се присъединя, ако глупакът бе видял нещо.

— За да бъдем справедливи — подхвана тя, — трябва да отбележим, че е бил притеснен от спуканата гума и от факта, че закъснява. Затова е изтичал в хотела, за да ни каже, че е тук, и да получи ескорт до…

— Да бе! — прекъсна я Сайзмор. — После глупакът се сеща, че не е заключил колата, и се връща на паркинга. — Той изсумтя отвратено и преполови бутилката бира. — И това ми било куриер.

— Въпросът е, че… — започна пак Шарън.

— Въпросът е, че изглеждаме като селски идиоти! — избухна Сайзмор. — Куриерът не заключва колата. Крадецът използва дистанционно, за да отвори багажника, само че така го заключва, защото той вече си е бил отключен. Голям смях! Ха-ха. Така че крадецът решава, че ключът му не струва, и се заема да разбие багажника с лост.

— Ние…

Сайзмор й направи знак да млъкне, отпи от бирата и продължи:

— Куриерът се появява тичешком, за да заключи багажника, който междувременно е заключен благодарение на крадеца. Втори път голям смях! Крадецът улучва куриера с пистолет със заглушител. Тогава проклетият специален агент Гроувс се притичва на помощ и стреля след отдалечаващия се джип, което е против правилата на Бюрото, за бога! — Шарън зачака баща й да изчерпи своята злъч. Или поне бирата. — Агентите изскачат от щабквартирата си като прилепи от пъкъла — продължи Сайзмор, отпивайки солидни глътки от бирата. — И къде в цялата история се намира „Сайзмор Секюрити Консултинг“? Чоплим си носовете, ето какво правим. Единственият път, в който ще ни споменат в новините, е когато пуснат „смях в залата“ в края на шоуто.

— Значи затова отбягваш репортерите! — не му остана длъжна Шарън.

Той не й обърна внимание, отпи отново, оригна се и хвърли празната бутилка в коша за боклук. Тя се приземи вътре със силен трясък. Той отиде до коша и го ритна чак в другия край на стаята, при което вдигна голям шум. Бутилки и капачки се разпиляха по скъпия килим на хотела.

— И ти си един офис мениджър — изръмжа той към Шарън. — Трябваше да го разбереш…

— Откъде мога да разбера нещо, което цялото ФБР не може да разгадае? — сопна се тя.

— Работата ти е да знаеш! По дяволите, питай Джейсън. Той знае всяка дребна подробност от света на търговията със скъпоценни камъни и няма търпение да ги сподели с теб. Трябваше да го изритам още миналата година, когато поиска второто си повишение на заплатата за десет месеца.

Шарън не можеше да реши кое е по-лошо, главоболието й или гневът, който я разяждаше отвътре. Понякога беше полезно да се опълчи на баща си, защото той уважаваше единствено това. Но не и когато бе полупиян.

— Въпросът е — настоя тя, — че пратката е доставена непокътната от „Сайзмор Секюрити Консултинг“ на „Брансън и синове“. Това е по-важно от няколко секунди в новините на местната телевизия.

— Така ли?

— Ако бяхме изгубили още една пратка на паркинга пред хотела, това щеше да е равносилно на катастрофа за реномето ни. Което ни довежда до следващия ми въпрос.

Сайзмор отвори още една бутилка бира и се обърна с гръб към дъщеря си.

Тя бе свикнала. Продължи да говори, като мислено се подготвяше за реакцията, която щяха да предизвикат думите й. Истината бе, че част от нея го очакваше с нетърпение.

Можеше да прати всичко по дяволите, да отвърне на виковете му и да забрави за подробности от рода на дългосрочните планове и достатъчно пари в банката, за да не се притеснява за сметките до края на живота си.

— Знам, че не искаш да го чуеш — ясно изрече тя, — но трябва да ти го кажа. Някъде има изтичане на информация…

— Пълни глупости.

— Трябва да спрем това — заяви Шарън.

— Ти провери куриерите и охраната хиляди пъти. Аз — също. — Сайзмор метна капачката на бирената бутилка в посоката, където би трябвало да се намира обърнатият кош. — Проверила си кредитните и дебитните им карти, както и банковите сметки. Всички са примерни и съвестни граждани, до последния. Щом в сметките им няма подозрителни постъпления, значи не си струва да ровим за нищо. Изтичането не е при нас.

— Ако не е при нас, тогава е при ФБР.

Сайзмор понечи да избухне, после се замисли.

Шарън внезапно осъзна, че той не е и наполовина толкова пиян, колкото си даваше вид. Също като нея и като всеки добър агент, той можеше да се включи в играта, когато залогът си струваше.

— Да, права си — каза той. — Сигурно е Гроувс.

Кестенявите й вежди се извиха в почуда.

— Интересно. Имаш ли някаква специална причина да го кажеш, или това бе първото име, което ти хрумна?

— Недей да ми се правиш на остроумна — сряза я Сайзмор. — Не си прекалено голяма, че да не бъдеш напляскана, а и аз не съм прекалено стар, че да не го направя. Дадох ти работа, когато никой не искаше и с пръст да те докосне, така че не го забравяй.

Как бих могла? Напомняш ми го по два пъти на ден. Но това беше стара история, затова на глас тя каза само:

— Защо смяташ, че Гроувс издава информация?

— Това вълнува ли те?

— Не можем да си позволим да се излагаме с повече грешки — каза тя. — Имахме късмет, че не загубихме втората пратка на „Брансън и синове“. Ако съм изпуснала нещо, искам да го знам.

— Гроувс е бил на паркинга.

— Съвпадение е.

— Така ли? — Сайзмор отпи голяма глътка. — Гроувс има поверителен информатор и не споделя с никого, включително и с Кенеди. После се появява на паркинга тъкмо навреме, за да предотврати обира и да стане герой. Съвпадение, ама друг път! Има връзка с бандите, с каквато ние не разполагаме. Искам да се добера до поверителния му информатор, преди да се случи още нещо, което да ни направи още повече за смях.

Шарън замълча за миг. После кимна.

— Добре. Какво предлагаш?

— Обзалагам се, че поверителният информатор е Натали Харисън Катър.

— Жената, която беше хванал да подменя камъни ли?

— Да.

— Мислиш, че й е предложил да му стане информатор, за да отърве ареста, така ли?

— Времето съвпада. — Сайзмор бръкна във вътрешния джоб на сакото си и подаде на Шарън една снимка. — Това е снето от охранителните камери.

Тя я разгледа внимателно.

— Госпожица Катър?

— Така твърди Гроувс. Само че няма човек, регистриран с това име в хотела или за изложението.

— Смяташ, че е фалшиво ли?

— Така предполагам. Не се намери съвпадение с него и в базата данни на ФБР.

— Ами в досиетата на полицията в Аризона? — попита Шарън.

— Нищичко.

— Някой видял ли е цивилната, която е била на паркинга с Гроувс?

— Специалният надзорен агент каза, че жената била просната на земята по лице. Бяла или латиноамериканка, под петдесетте.

Шарън потропа с нокът по снимката:

— От това, което чух, жената, с която Гроувс е бил в хотела, е била червенокоса, със зелени очи, около трийсетте. Освен възрастта, останалото не важи за Катър.

— Била е с перука. Не знам за очите.

— Перука? Откъде си сигурен?

— Кенеди ми каза, че намерили червена перука на паркинга близо до мястото, където е лежала.

— Значи търся жена, бяла или латиноамериканка, около трийсетте, очите й може да са зелени, а може би не — лесно е да сложиш цветни лещи. Ами височината? Или тегло?

— Около метър и седемдесет. Към шейсет килограма. Не е някоя клечка.

— Браво на нея — каза Шарън. — Нещо друго?

— По дяволите, да не искаш да ти снеса всичко наготово?

— Добре. Ще покажа снимката наоколо — веднага щом приключа с документите…

— Дай ми проклетата снимка! — сопна се Сайзмор, грабвайки я от ръката й. — Сам ще се погрижа за всичко.