Елизабет Лоуел
Седемте гряха (11)

Единадесета глава

Скотсдейл

Вторник, 1:05 ч. следобед

Сам забеляза сексапилната мошеничка да се вмъква бързо в асансьора, чиято врата тъкмо се бе отворила. Понечи да я последва, но после реши да не го прави. Вместо това запомни името на плешивия господин, което бе изписано на картата му от конференцията, и мислено си отбеляза да го проучи. Сладката Натали изглеждаше достатъчно изнервена, че да се скрие вдън земя, ако започне да разпитва приятелчетата й. Не искаше това да става, поне докато не разбере повече за нея. Толкова, че поне да може да я намери.

Погледна мобилния си телефон — нямаше никакви пропуснати обаждания, нито съобщения.

Хайде, момчета и момичета. Колко време е нужно да се провери име като Натали Харисън Катър в базата данни?

— Проблеми ли имаш? — попита Марио иззад гърба му.

— Бави се отговорът от архива — отвърна Сам.

— Да не би да проучваш онази жена — Натали ли, как й беше името?

— Да, но реших първо да проверя нашата база данни.

— Искаш ли да пусна името й и в базата данни на щата Аризона?

— Благодаря, но докато не разбера откъде е или додето Кенеди не я превърне от мое наказание в ценен свидетел, не искам да губя времето и на другите.

— Дай му на Сайзмор да губи времето на хората!

Сам смръщи вежди.

— Ти го каза, не аз.

— Сайзмор не работи за полицейското управление във Финикс. — Марио се усмихна и така заприлича на тийнейджър.

— Не си насилвай късмета — тихо каза Сам, оглеждайки фоайето. — Сайзмор е истински член на клуба на важните клечки сред федералните.

Марио небрежно сви рамене.

— Във всяко полицейско управление има подобен клуб. Ченгетата не се пенсионират, а продължават да се мотаят заедно и да си разменят клюки за работата. По дяволите, дори не твърдя, че Сайзмор не е прав. Преглеждал съм досиетата на латиноамериканските бандити. Били са наистина много лоши момчета.

— Но почеркът на действие не е еднакъв при всички обири на куриери.

— Просто действат различни банди.

— Така казва Сайзмор. И всички са латиноамерикански.

Марио измери Сам с поглед.

— Тефлоновата банда ли? Потърсих името, но не открих нищо.

— Така е, защото само аз ги наричам така. Тъй като моите „безпочвени спекулации“ не са стигнали по-далеч от отговорния ми агент или специалния надзорен агент, не са били записани в никое досие. Ето защо не си чувал за името. Научихте ли нещо интересно от камериерките и пиколата?

— Нищо.

— Какво ти подсказва инстинктът?

— Помощният персонал не обича да си приказва с ченгетата, защото никой не иска да бъде депортиран на юг, ако се открие нелегалното им пребиваване в страната. Затова са изнервени. Не е голяма изненада. Никой от тези, които аз съм разпитвал, не идва от Колумбия, Перу или Еквадор. Има неколцина гватемалци. И много мексиканци.

— А при Мендоса как е?

— Ако е разбрал нещо, не го е споделил — отвърна Марио.

— Е, той не ламти за слава.

— А ти какво научи за нашата мошеничка, която разменя скъпоценните камъни, като оставя скъпите и взема евтините дрънкулки? Сигурен ли си, че не е блондинка?

— Ти не си ли чул, че вицовете за блондинки вече са забранени? — загадъчно попита Сам. — Унизителни били за организации от рода на „Блондинки за един по-толерантен свят“.

Марио примигна колебливо:

— Няма такава организация.

— Докажи го, де!

Полицаят се изсмя гръмогласно и клатейки глава, се запъти към бюрото на надзирателя на пиколата в хотела.

Сам отново провери мобилния си телефон и видя краткото съобщение: „Няма съвпадения“. Изруга под мустак. Нямаше бяла жена на възраст между двайсет и пет и четиридесет, която да използва името Натали Харисън Катър под какъвто и да било вариант на изписване. И която да е била арестувана, да са й вземани отпечатъци или изобщо да е била вписана в базата данни на ФБР.

Или беше невинна, или използваше псевдоним. Общо взето той залагаше на псевдонима, което означаваше, че деликатните методи на разследване нямаше да са му от полза в случая.

Отиде до рецепцията, показа значката си и поиска да говори с управителя на смяната. Много скоро се озова в един кабинет зад затворена врата, защото хотелите никак не обичаха да притесняват клиентите си, бъбрейки с ченгетата.

— С какво мога да ви помогна? — хладно попита управителката на дневната смяна. — Нали няма някакви неприятности със сигурността на изложението на скъпоценни камъни?

Сам се усмихна приветливо. Жената насреща беше руса и елегантна и съвсем не бе глупава. Ако „Блондинки за един по-толерантен свят“ бъдеше създадена някога като организация, тя щеше да е сред учредителите и неин пръв председател.

— Вашите служители много ни помагат — каза той, надявайки се, че истината е такава. — Искаме само да знаем дали тук има регистрирана жена на име Натали Катър.

Използва множественото число, с което да означи цялото Бюро, защото така бе по-внушително. Никой не даваше пет пари какво иска Сам Гроувс, но хората се респектираха от ФБР.

— Как точно се изписва името на Натали?

— Проверете всички варианти — прекъсна я Сам. — Същото важи и за фамилията й.

Изящните вежди на управителката се повдигнаха въпросително, но тя започна да набира името на компютъра си. След няколко мига се намръщи и взе пак да пише. После отново.

Сам чакаше, биваше го в това. Според него успехът в разследването беше резултат от шейсет процента търпение, трийсет процента късмет и десет процента мозък.

А ако си късметлия, направо можеше да се откажеш от мозъка и търпението.

— Съжалявам, сър — рече накрая управителката. — Нямаме гост с това име, регистриран в момента, както и през последните няколко седмици. Липсва и резервация за някоя от конференциите през следващия месец.

— Може би е в някой друг хотел.

Или което е по-вероятно, ме е излъгала. И в единия, и в другия случай не се притесняваше особено. Понякога лъжите на хората говореха повече, отколкото истината.

— Да, вероятно е в друг хотел. — Жената се ободри при мисълта, че някой, който е попаднал в полезрението на ФБР, не е сред гостите в нейния списък. — Сигурна съм, че случаят е точно такъв. Нещо друго?

— Гавин М. Грийнфилд. Нормално изписване и на двете имена. Ако това не свърши работа, проявете въображение.

Пръстите й затанцуваха над клавиатурата.

— И нормалното изписване свърши работа. Той е от участниците в събранието на мебелистите. Стая десет-трийсет и три. Искате ли да му позвъня?

— Не, благодаря. Мога ли да поговоря с началника на дневната ви охрана?

— Разбира се.

Сам отиде в кабинета на шефа на охраната, здрависа се с мъжа, показа значката си и прекара там цял час. Накрая излезе с десет копия на снимка на „Натали Катър“, свалена от охранителната камера във фоайето. Върна се в кабинета на управителя.

— Благодаря — каза Сам на жената. — Бихте ли позвънили в стая десет-трийсет и три? Ако господин Грийнфилд вдигне телефона, кажете му, че човек от рецепцията ще му донесе спешен факс.

— А ако не отговори? — попита управителката.

— Тогава затворете, ще опитам по-късно. — И щеше да го направи лично.

Жената набра номера на стаята. Телефонът звънна няколко пъти.

— Съжалявам, сър — каза тя накрая. — Никой не отговаря.

Сам й благодари и се запъти към автобуса, който бе подвижната централа на оперативната група и техен втори дом. Докато вървеше, непрекъснато поглеждаше към снимката, чудейки се дали от нея ще има по-голяма полза, отколкото от името. Не беше особено добър портрет на „Натали“, но Сам смяташе, че плешивият мъж, който я прегръщаше, ще може бързо да я разпознае.

Колкото до Кенеди и Сайзмор, те можеха да използват лупа за своите копия, а после да вървят по дяволите.