Елизабет Лоуел
Седемте гряха (54)

Петдесет и четвърта глава

Скотсдейл

Събота, 5:15 ч. следобед

Кърби седеше в заключената си хотелска стая и се взираше в дланта си.

Насреща му се блещеше камъкът като синьо око.

„Само да можеше да говориш — промърмори той. — Определено ми се ще да разбера защо Гласът искаше Пърсел да бъде убит, а ти да бъдеш нарязан“.

Светлината се пречупваше и камъкът просветваше, сякаш бе жив и дишащ. Синьо върху синьо, по-дълбоко от самото време, бездънен кладенец, хипнотичен.

Кърби бе продал на Пейтън останалата част от стоката на Пърсел, но не и това бижу. Все си мислеше, че може да го използва, за да изнудва Гласа. Ако ли не, какво пък, щеше да го продаде за много пари на някои пазари, за които се сещаше. В Саудитска Арабия например.

„Бих те продал и бих се отправил към Рио или Аруба — говореше той на камъка, — но си мисля, че така ще си купя билет за ада, ако Гласът започне да ме притиска. Сигурно струваш много повече от парите, нали? Определено не искам Гласът да ме преследва и след пенсионирането ми.“

Или да поръча на някой наемник да ме убие, мина му през ум.

Но това не бе нещо, което Кърби би изрекъл гласно, дори и заключен сам в стаята си. Помръдна длан и уникатът проблесна като синя светкавица.

„Знаеш ли какво си мисля?“

Каквото и да бе мнението на безценното бижу, то си остана само за него.

От нощното шкафче звънна мобилният телефон. Кърби стисна плячката в лявата си длан и грабна телефона с дясната.

Неизвестен номер.

Косъмчетата по врата му настръхнаха: Дали Гласът знае, че се каня да го преметна?

— Да? — каза той в слушалката.

Отвърна му приправен глас с механично звучене:

— Имам нужда от човек в Лос Анджелис.

— Защо?

— Няколко отрепки от бандата на Де Сантос са настъпили не когото трябва.

— Е, и?

— Наричат се Хосе де Сантос и Едуардо де Сантос. Хосе пере колумбийски пари в бизнеса с бижута. Едуардо взема гореща стока от Пейтън Хол и преработва камъните в безопасни малки скъпоценности.

— Откъде знаеш? — попита Кърби.

— Какво значение има за теб?

— Никакво — бързо отвърна Кърби.

— Очисти двамата Де Сантос. Хосе да получи „вратовръзка“. С другия прави каквото искаш. Крадат не от когото трябва.

— Какво ще получа за това? — заинтересува се Кърби.

— Колкото си вземеш от поръчката.

— Не искаш ли дял?

— Аз ще си получа своето от другата страна — отвърна Гласът.

Кърби се зачуди какво ли означава това, но нямаше намерение да задава подобен въпрос.

— Имаш ли молив? — попита Гласът.

— Разбира се — отвърна той. Пъхна камъка в джоба си, грабна бележника и молива от нощното шкафче и бързо започна да записва адресите, докато Гласът диктуваше. — Актуални ли са?

— Едуардо не се е местил от десет години. Хосе може да се окаже по-голям проблем. Може би Едуардо ще ти помогне. Само гледай да ги очистиш по-скоро.

— Друго?

— Кейт Чандлър, Финикс.

Кърби бързо записа адреса.

— Постарай се да изглежда като убийство при изнасилване — нареди Гласът.

Това не се понрави на Кърби.

— Изнасилване ли? Прекалено рисковано е да останат някакви следи.

— Сложи си презерватив.

— Но…

— Ще получиш сто хилядарки в сметката си в Аруба.

— Сто хиляди ли? — повтори Кърби.

— Чу ме. Ако не ти става, че да я изнасилиш, използвай пръта на метлата. Само се постарай да не изглежда като поръчково убийство.

Кърби опипа камъка в джоба си и се запита дали не е време да се оттегли от играта.

— Искам тези сто хиляди в сметката си още тази нощ.

— Ще ги получиш, когато видя трупа й по телевизията.

Той се поколеба. Три убийства — бум, бум, бум. А и двамата Пърсел преди това. Както и куриерът. Вече доста смърт замърсяваше онова, което отначало бе относително чиста игра.

Нещо май се бе объркало някъде.

— Най-напред парите или си търси друг човек — заяви твърдо Кърби.

Тишината се проточи много дълго. Кърби се уплаши, че е прекалил. Усети пот под мишниците си.

— Готово. Свърши си работата за двайсет и четири часа и ще получиш петдесет отгоре.

Гласът прекъсна връзката.

Кърби извади сапфира от джоба си. Много дълго остана да седи с него в една ръка и телефона в другата.

Време е за пенсия, каза си той.

Но първо имаше малко работа.

Набра един номер. Отговориха му бързо. На заден фон гърмеше латино музика. Някаква жена с дрезгав от цигарите глас пригласяше на испански.

Кърби би искал да свърши и двете задачи сам, но просто нямаше да успее да вземе и премията, независимо колко чести бяха полетите между Лос Анджелис и Финикс. Затова смяташе да даде поръчката за Лос Анджелис на Текс Уайт. Така, ако имаше някакво отмъщение от страна на колумбийците за смъртта на любимия дилър, който пере парите им, Уайт щеше да опере пешкира.

— Какво става? — попита Уайт, още преди да каже здрасти.

Кърби разбра по звученето на гласа му, че мъжът от другата страна на линията е дрогиран с кокаин. Или пък е на метадон. Както и да е, беше без значение. Уайт никога нямаше да разполага с достатъчно пари, че да излезе от играта. Всичко отиваше в ноздрите му. Беше се превърнал от войник на правдата в съвсем обикновена отрепка.

Но това не бе проблем на Кърби. След този случай повече нямаше да използва Уайт. Изобщо нямаше да използва никого. Щеше да замине на юг.

— Нова поръчка — каза той. — Интересува ли те?

— Колко са мангизите?

— Двайсет.

— Двайсет? Че кой е този куриер, който носи толкова евтина стока, дори и по цени на едро? За ръчни часовници ли става дума?

— Не е куриер. Две отрепки от Лос Анджелис. Едуардо де Сантос и братовчед му, Хосе де Сантос. Старият Хосе трябва да получи „вратовръзка“. Другия го очисти както искаш.

— Дай ми адресите.

— Запомни. Хосе да получи „вратовръзка“.

— Да, да. Чух те. Дай ми проклетите адреси.

Кърби му ги продиктува, после прекъсна връзката и се замисли за предстоящата си задача. Докато умуваше, извади сапфира и го завъртя внимателно в дланта си. Синьото проблясваше и грееше, проблясваше и грееше, немигащо смъртоносно око, което наблюдава всички с еднаква яснота.

Доста по-късно той прибра плячката си в специалния джоб, който бе пришил на бельото си. Прекалено много сейфове бе разбил, за да прибере нещо ценно там, а този камък бе най-ценното, което някога бе притежавал.

Подозираше, че освен това е и най-смъртоносното.