Елизабет Лоуел
Седемте гряха (21)

Двадесет и първа глава

Глендейл

Сряда вечерта

Защо не се обажда? А ако е казал на шефа си за мен и сега не иска да ме види?

Кейт нервно крачеше из работната си стая, размишлявайки дали не бе подписала смъртната си присъда, доверявайки се на специален агент Сам Гроувс.

Не ставай глупава. Никой не се е обаждал да те заплашва. Може би защото този път няма да те предупреждават, а просто ще те убият и всичко ще се приключи!, нареждаше мислено тя, поглеждайки към резетата, които заключваха вратите на домашното й ателие. Слава богу, те още бяха на мястото си… Лампичките на охранителната система светеха в зелено. Искаше й се това да я накара да се чувства по-спокойна, но не беше така. Бе достатъчно умна, за да знае, че никое резе или аларма на света не са достатъчни, за да спрат някого, който е твърдо решен да влезе.

Почукване на входната врата я накара да подскочи. С разтуптяно сърце тя отиде до най-близкия домофон, натисна копчето и кратко се обади:

— Да?

— Гроувс е.

— Сам ли си?

— Спазвам обещанията си, госпожице Чандлър.

— Сега идвам — каза тя, но не изрече гласно, че ще се моли на всяка крачка до вратата.

Сам едва се сдържа да изчака, докато Кейт мине през целия ритуал на поглеждането през шпионката и свалянето на резетата. Следобедът, прекаран в запаметяване на досие, което можеше да съсипе кариерата му, и в обаждане на агенти, които го пращаха по дяволите, го бе изнервил до крайна степен.

Когато вратата най-сетне се отвори, Сам припряно прекрачи прага, да не би Кейт отново да се разколебае.

— Тези резета преди смъртта на Лий ли ги сложи или след това?

— Преди — отвърна тя, намествайки отново резето.

— Защо? Много смъртни заплахи ли получаваш в този бизнес?

— Не, но има ловки крадци. Някои от необработените камъни, върху които се трудя, са доста ценни, дори и преди шлифоването им.

— Като „Седемте гряха“ ли? — попита той.

— Да. Това бе безспорно камъкът с най-високо качество, върху който съм работила.

Кейт отново включи охранителната система. Сам си спомни какво бе казала жената на изложението за големия синтетичен сапфир.

— Значи необработеният камък е бил с изключителен цвят, блясък и рядкост?

— И трите бяха на невероятна висота! — Кейт отметна развълнувано един тъмен кичур от лицето си, докато се обръщаше към Сам. — Беше най-красивият необработен камък, който съм виждала. И което бе още по-ценно, беше сто процента естествен.

— За разлика от синтетичните?

— Наистина ли това те интересува?

— Нали затова попитах?

— Сложно е — въздъхна тя. — Имам предвид, че лабораторните камъни са изкуствено създадени отначало докрай. Всички са съгласни с това. Но в кой момент един естествен камък става толкова обогатен от човека, че вече трудно може да се нарече естествен?

— Наистина е сложно — съгласи се Сам.

— Това е смразяваща мисъл — горчиво се усмихна Кейт. — Всяка асоциация на скъпоценните камъни по света провежда дълги, изнурителни и понякога много разгорещени дебати за това къде трябва да се тегли чертата между приемливото подсилване на качествата на скъпоценния камък и обработката, която е толкова цялостна, че на практика превръща камъка в нещо различно от естествения.

— Различен от естествения означава по-малко ценен, нали?

— Разбира се.

— Заради редкостта ли?

Тя кимна, отново отметна косата от лицето си и каза извинително:

— Имам шнола в ателието си. Но искаш ли първо нещо от кухнята?

— Не, благодаря. Бях в един страхотен мексикански ресторант само на километър оттук.

— „Педрос бурито гордо“ ли?

— Точно този. Сервират безумно лют сос. Наложи се да си поръчам мляко, за да угася пожара.

— Забелязах.

Сам облиза горната си устна, усети засъхнало мляко и го потърка с ръка.

— По дяволите. Трудно е да вдъхваш респект с подобни следи по мъжествената си физиономия. — Кейт се засмя и усети как напрежението й отслабва. Ако трябваше наоколо да се навърта полицай, би предпочела този тип с „бели“ мустачки и странно чувство за хумор. Внимавай, момиче, каза си тя наум. И без това е прекалено привлекателен. — Значи нямаш сензори за движение в охранителната система? — попита Сам, загледан в лампичките на панела.

— Не. Когато я инсталираха, имах котка. Вървеше с къщата, беше си част от сделката. Но независимо колко прецизно момчетата настройваха системата, така че да имам зона за домашния си любимец, пак се получаваха прекалено много фалшиви сигнали за тревога. Омръзна ми да плащам за повикванията, затова се отказах от сензорите.

Сам се огледа — никъде нямаше следи от домашен любимец.

— Какво стана с котката?

— Изчезна. Хареса повече съседите.

Сам последва Кейт към ателието й, наслаждавайки се на женствените й извивки и на стегнатото й дупе в прилепналите джинси. Понечи да й каже, че няма нужда да хваща косата си с шнола заради него, но прецени, че трябва да избягва тъкмо подобни непрофесионални забележки. Също както трябваше да не забелязва дългите й бедра, както и уханието на южни плодове, което се излъчваше от кожата й, когато застанеше достатъчно близо до нея.

Ако я карам така, ще се кандидатирам за светец, помисли си той, но гласно каза:

— Значи освен да ги режеш и полираш, не бива да правиш нищо друго с камъните, така ли?

— В идеалния случай.

Тя отвори вратата на ателието и се зае да търси шнолата.

— Все пак говорим за човешки същества, а не за извънземни — иронично отбеляза Сам.

Тя намери шнолата на най-близката работна маса до смазочното масло и се зае да укротява косата си.

— Имах предвид, че някои методи на обработка са толкова стари, че се приемат от всички. Проблем са новите техники.

— Аха, сиреч щом дядо го е правил, значи може, но не бива да предприемаш нищо ново?

Тя кимна, усети как гъстата й коса се изплъзва от шнолата и отново се зае с нея.

— Всъщност можеш да правиш каквото пожелаеш, стига да го кажеш на купувача. Особено ако обработката не променя камъка завинаги или той се нуждае от специални мерки за съхранение, за да запази блясъка си.

— Но ако кажеш на клиента — вметна Сам, — той може да не пожелае да плати толкова скъпо.

— Точно така. Предполага се, че всички видове обработка трябва да бъдат разкрити на купувача, но много бижутери от големите търговски центрове — а също и някои от по-висшата лига — смятат, че щом клиентът не пита, значи не го интересува. Нали всеки знае, че скъпоценните камъни все някак се обработват, след като са били открити в мините и преди да бъдат обковани в благороден метал.

— Считам себе си за относително добре образован човек — възрази Сам, — но не бих могъл да кажа каква е разликата между третиран и нетретиран камък.

— Също като деветдесет и девет процента от клиентите на универсалните магазини и именно затова е толкова важно това да се посочи ясно. — Говореше бързо, мъчейки се да убеди себе си, че начинът, по който той повдигаше лявата си вежда не е секси, нито пък широките му рамене. — Някой клубове на бижутерите изключват свои членове, които подсилват качествата на камъка, без да го споменат пред клиента, особено ако третирането е за постоянно.

— Значи някои типове подлагат камъка на специални процедури, правят го да изглежда по-добре и после го продават, без да споменат за този факт.

Тя отвърна поглед от пронизващите му сапфиреносини очи. Не е секси. Той е един федерален досадник. Помни това.

— От стотици години изумрудите са били подлагани на омасляване, за да се подсили цветът им. Рубините и сапфирите са били загрявани със същата цел от хиляди години насам. Взема се корундум, който е прекалено светъл, много оранжев, много морав или какъвто и да било цвят, подлага се на нагряване при контролирано количество на топлината и се получава по-добър цвят на скъпоценните камъни. За всеки съществуващ в природата камък има начин — а обикновено дори няколко — да се подсилят качествата му.

Той се облегна на една работна маса и отново долови слънчевото й ухание.

— Защо тогава е целият шум, щом всеки го прави?

— Рядкост, рядкост и пак рядкост! Един синтетичен камък стои в основата на пирамидата. Могат да бъдат произвеждани с камиони. Един третиран камък е по-ценен, защото в природата скъпоценни камъни от какъвто и да било цвят и блясък са относително рядко срещани.

— Казваш, че синтетичните са долно качество.

Ъгълчетата на устните й потръпнаха, сякаш тя понечи да се усмихне. Призна си, че този мъж й допада.

— Да, третираните камъни са с естествен произход, но такива, които не са били в идеален вид. Всички подсилващи процедури, за които съм чувала, могат да бъдат забелязани, ако човек има набито око и нужните инструменти. Топлинните процедури оставят следи, които всеки специалист би могъл да види. Въпреки това един третиран камък с чудесен цвят почти със сигурност би струвал повече от естествен камък с не дотам добър цвят. А синтетичният, независимо от цвета му, просто ще бъде подминат.

— Добре. — Той се наведе леко към нея и вдъхна аромата й — портокалов и топъл. — Какъв бонус получава един естествен камък?

Косата на Кейт отново се изплъзна от кока. Тя измърмори ядно, отказа се от опитите си да изглежда по-строга и я хвана здраво с шнолата на тила си.

— Представи си, че имаш два сини сапфира с еднакво тегло и изключителен цвят — каза тя, опипвайки шнолата. — Единият е третиран, а другият не е. Камъкът, който не е бил третиран, ще бъде оценен поне с една трета по-високо, а понякога и повече, в зависимост от размера му, — отколкото другият, който е със същото тегло и цвят. Когато става дума за естествени камъни, които не са били третирани, говорим за най-добрите от най-добрите.

— Затова, когато Лий е изчезнал, си започнала да търсиш естествените, изключително красиви и много редки сини сапфири, които той е пренасял.

Бързо схваща, помисли си тя, макар че мустаците от неизтрито мляко по горната устна му придаваха доста отнесен вид.

— Надявах се, че мога да проследя поне един или няколко от „Седемте гряха“ и да разбера откъде са дошли.

— И сигурно донякъде си успяла.

— Защо мислиш така?

— Нали са те заплашили с убийство.

— Но в това няма никаква логика! — Кейт вдигна ръце и отвърна поглед от ясносините очи на Сам. — Вярно е, че досаждах на ФБР и на местните полицаи и публикувах снимки на липсващите камъни в интернет, така че да разбера, ако някой от тях се появи, но нищо…

— Чакай малко — прекъсна я Сам. — Имаш снимки на сапфирите на Маклауд ли?

— Както на „Седемте гряха“, така и на синтетичните камъни, които срязах, докато се опитвах да реша как най-добре да използвам необработения камък.

Той я погледна удивено:

— Срязала си синтетични сапфири ли?

— Разбира се.

Сам си напомни, че трябва да бъде търпелив.

— Защо?

— Необработен бирмански камък, ценен колкото този на Маклауд, не се появява всяка година, нито дори веднъж на половин век. Имаш думата ми — бързо добави тя, за да изпревари следващия му въпрос. — Тайландските търговци, които контролират бизнеса с необработените сапфири и рубини, са стиснали здраво мините, миньорите и бракониерите. Всичко се подлага на третиране. Ала камъкът на Маклауд е бил намерен в някоя мина преди повече от столетие. Много преди да започнат да ги подлагат на топлинна обработка, запълване, намасляване, сплескване под високо налягане и най-общо казано — на тотална промяна.

— Ясно. Рядкост, рядкост и пак рядкост…

— Точно така. Затова, когато видях камъка на Маклауд, постъпих както биха направили и много други добросъвестни бижутери. Купих синтетично копие на оригинала и започнах да се упражнявам върху него. Изпробвах различни срезове и размери, така че да получа възможно най-ценните завършени камъни.

— Тази работа вече не е ли компютъризирана?

— До голяма степен — да, особено при по-масовото производство. А и някои бижутери от висока класа също са ентусиазирани от компютърните програми за дизайн, когато трябва да решат как да срежат необработения камък. Но аз лично не съм убедена в предимствата им. — Тя сви рамене. — За мен нищо не е по-добро от докосването с ръка.

— Е, това обяснява всичко.

— Кое по-точно?

Сам приглади късата си щръкнала нагоре коса.

— Това, че не се е налагало да хукнеш да търсиш голям син камък, за да погодиш номер на Пърсел. Вече си имала подходящ подръка. Мислех, че първия път вероятно си отишла да премериш камъка, а на следващия ден си се върнала с фалшивия.

— Отново ли си говорил с Пърсел?

— С жена му. Тя си спомни за теб.

— Каква вещица!

— И тя те обича.

Кейт се намръщи на шегата му и започна да си играе с една от пръчките, поставени на масата.

— Какво е това? — попита Сам, оглеждайки я подозрително.

— Нарича се доп. Бижутерски инструмент, който се използва, за да придържа камъка към полиращия диск. — Изведнъж Кейт се оживи. — Искаш ли да ти покажа инструментите си?

— Веднага след като ми обясниш защо подмени камъка на Пърсел. На два пъти.

Тя стисна устни, но после подметна язвително:

— Много бързо схващаш, специален агент Сам Гроувс.

Той можеше да каже същото и за нея, но не го направи.

И търпеливо я зачака да заговори. Не беше голямо мъчение. Така поне имаше извинение да оглежда тъмните й очи и плътните, изкусителни устни.

Опитвайки се да не му обръща внимание, Кейт се облегна на работната маса, скръсти ръце пред гърдите си. Преценяваше доколко може да рискува и какво точно да му разкрие.

— Разкажи ми всичко — спокойно отрони Сам.

Тя го погледна сепнато.

— Да не би да четеш и мисли?

— Не повече от всяко ченге. Недей да криеш нищо от мен, госпожице Чандлър, защото няма да ти хареса това, което ще стане после.

— Казвай ми Кейт — отвърна тя. — Онзи, който ме заплаши, ме нарече така.

Сам си го отбеляза наум и продължи търпеливо да чака, докато Кейт се разприказва.

— Добре. — Тя опря длани на масата. — Търсех „Седемте гряха“, използвайки снимките си на шлифованите камъни.

— И споходи ли те някакъв късмет?

— Всеки, когото попитах, ми отвръщаше нещо от рода на: „Хубави камъни“ и „Разбира се, скъпа, ще ти кажа, ако ги видя“. Зачаках да ми се обадят, но получих единствено смъртна заплаха. Затова започнах да ходя по изложения на скъпоценности от висока класа, без да казвам коя съм и да споменавам името на Лий. Тъкмо бях на път да се откажа, когато видях сапфира на Пърсел. Попитах го откъде го има, а той ми наговори врели-некипели.

— Тогава си хукнала към къщи, взела си дубликата и си ги разменила на следващия ден.

— Да, така стана.

— Много кураж ти е трябвало.

И двамата се засмяха.

— Когато бях малка, правех фокуси — рече Кейт. — Печелех пари по рождените дни на разни хлапета и дори се замислях това да ми стане професия. После осъзнах, че единствените жени, които виждам с фокусниците, са с фигури на модели. Освен това биват разрязвани надве, докато са облечени в лъскаво бельо. Един поглед към огледалото в банята стигаше, за да ме спаси от сцената. А после дойде и любовта ми към скъпоценните камъни.

В очите на Сам проблесна веселие, когато си представи как малката Кейт омагьосва приятелите си, вадейки монети иззад ушите им.

— Добре, значи смени камъка на Пърсел. А после какво стана?

— Донесох сапфира на Пърсел у дома и го снимах от всички възможни ъгли, а сетне сравних снимките с оригиналните на камъните на Маклауд. Нямаше съмнение, че камъкът на Пърсел е един от „Седемте гряха“.

— И след като си се уверила, си го върнала обратно.

— Така се запознахме. — Изведнъж Кейт стана сериозна. Все пак Сам не бе дошъл да си разменят шеги, а беше тук като полицай.

— Защо се върна при Пърсел със синтетичния сапфир? Каква беше целта на този риск?

— Не подменям камъни за забавление, нито за печалба! — сопна се тя. — Сметнах, че ако имам доказателство, че камъните са еднакви, Пърсел ще трябва да сподели откъде се е сдобил с него. А ако не иска да говори с мен, може би ФБР ще успеят да го склонят. И в двата случая щях да съм по-близо до онова, което е станало с Лий между Форт Майърс, откъдето последно се е обадил, и остров Каптива, който бе крайната му цел.

— Значи не си сигурна къде точно е изчезнал? — попита Сам.

— Не. Бях съсредоточила вниманието си първо върху Маклауд, но той изобщо не беше се чувал с Лий. Тогава си помислих, че брат ми е спрял на остров Санибел да обядва в любимото си заведение.

Сам си спомни една от бележките в папката, която се бе опитвал да запамети през по-голямата част от следобеда.

— Маклауд живее на Каптива.

Тя кимна.

— Лий трябваше да му занесе готовите камъни.

— „Седемте гряха“… Всички ли бяха еднакви? — Попита Сам.

— Не, всеки бе с различна форма и тегло. Беше истинско предизвикателство да извлека максимума от необработения камък и в същото време да се съобразя с желанието на Маклауд да има седем сапфира с различна форма и невероятен цвят.

— Чудя се защо ги е искал.

— Той е колекционер. Смисълът на колекционирането е да имаш нещо, което никой друг не притежава. „Седемте гряха“ бяха именно такива — възможно най-редките камъни.

— За които си струва да убиеш човек, така ли?

— Някой го е направил. — Гласът й помръкна. По лицето й сякаш премина сянка.

— Можеш ли да ми дадеш списък на колекционери, които биха искали тези камъни?

— На всички ли?

— Не всеки би убил заради тях — изтъкна Сам, а наум додаде: Надявам се.

Кейт си играеше с пръчката от масата.

— Имаш повече доверие в природата на човека от мен. — Тя остави инструмента, той се търкулна и се чу метален звън. — Въпросът е кой е знаел, че камъните са у Лий, и е бил готов да убие заради „Седемте гряха“?

— Когато от ФБР са разпитвали Маклауд, той е заявил, че не е споменал пред никого за скъпоценностите.

— А какво очакваш да каже, че се е обадил на кой ли не колекционер, за да се похвали със съкровището, което очаква да пристигне ли?

— Това ли мислиш, че е направил?

— Не знам, но съм дяволски сигурна, че аз не съм казвала на никого, освен на брат ми за сапфирите.

— А Лий пред кого би могъл да се издаде, че пренася „Седемте гряха“?

Тя понечи да отвърне: „пред никого“, но се сепна.

— Може да е споделил с любовника си. Не знам… Норм не спомена нищо такова, когато ми се обади да ме извести, че Лий не се е върнал в Лос Анджелис, не му е и позвънил да обясни къде е.

— Още ли поддържаш връзка с Норм? Каква е фамилията му?

— Норман Галахър. Беше толкова наранен, когато Лий изчезна, без да каже и дума. Обещахме си да се обадим един на друг, ако чуем нещо.

— Позвъни ли ти Норм? — заинтересува се Сам.

— Само за да си поговорим. Няма новини.

— Къде живее той?

— В Лос Анджелис. Ще ти дам адреса и телефонния му номер, но е чиста загуба на време. Норм знае по-малко и от мен за причината за изчезването на брат ми.

На Сам му се щеше да си мисли, че тя лъже. Но знаеше, че не е така.

— Възможно ли е Лий да си е намерил нов любовник и просто да е задраскал миналото си?

— Всичко е възможно. Но дали е вероятно? Не. Това би било противно на всичко, което представлява той. — Очите й се напълниха със сълзи. — Представляваше. Ако е мъртъв, а се опасявам, че е така, по дяволите! — Избърса сълзите си с опакото на дланта си. — Колко време трябва да изтече, преди болката да отмине?

— Никога не минава. Просто свикваш с нея.

— Господи, ти си истински извор на оптимизъм.

— И с това ще свикнеш.