Елизабет Лоуел
Седемте гряха (66)

Шестдесет и шеста глава

Скотсдейл

Неделя, 11:45 ч. вечерта

— Сигурна ли си, че не можеш да прекараш нощта с мен? — попита Пейтън, докато двамата с Шарън стояха пред вратата на хотелската му стая. — Знаеш, че нямам нищо против да си работиш.

— Затова връзката ни продължава толкова дълго — усмихна се тя и премести лаптопа в другата си ръка. — Позволяваш ми да бъда самата себе си. — Но изведнъж усмивката й помръкна и напрежението, което се опитваше да прикрие, пролича в стиснатите й устни. — Не и тази вечер. Татко има нужда от мен.

— Какво става, скъпа? Можеш да ми кажеш.

— Не, той никога няма да ми прости.

Пейтън се усмихна мрачно.

— Значи слуховете са верни.

— И какви са те? — засегна се тя.

— Че Тед Сайзмор е бил хванат да бърка в буркана с меда.

Шарън извърна поглед и си каза, че има още време, че всичко ще бъде наред, че нещата ще се оправят.

— Къде си го чул?

— Трябва повече да излизаш. Само за това се говори сред търговците.

Тя ядосано тръсна глава, сякаш й бе ударил плесник.

— Няма никакви доказателства!

— Той може да е негодник, но все пак ти е баща, така ли? — Тя изглеждаше измъчена и настръхнала като дива котка. — Слушай — нетърпеливо каза Пейтън. — Няма нужда да потъваш заедно с него. Можем да намерим начин да използваме опита ти. Ще те финансирам, за да се измъкнеш от тази каша и да смениш името на компанията. След година-две хората ще забравят и ще можеш да ръководиш собствена охранителна фирма. Ала, по дяволите, та ти и сега я ръководиш! Баща ти е само фасада. Можем да се справим. Заедно.

Тя дълго се взира в сериозното лице на Пейтън и напрегнатите му очи. Би могла да се закълне, че наистина е загрижен за нея и може би дори я обича, ако не знаеше, че той не се интересува от никого другиго, освен от себе си. Което означаваше, че иска нещо. Може би секс. Или пък друго?

Вероятно щеше да му го даде…

— Ще си помисля — каза тя сериозно.

Пейтън я целуна почти с облекчение.

— Страхотен екип сме. Не искам да загубя това.

Тя се изплъзна от прегръдката му.

— Ще ти се обадя утре.

Той я наблюдаваше как крачи по коридора между редиците картини с цветя и тъмни тапети. Обувките й не издаваха никакъв звук по дебелия мокет с логото на хотела, изтъкано в златно на червен фон.

— Шарън? — повика я Пейтън. Тя спря и го погледна. — Не чакай прекалено дълго, скъпа. Не искам нещата да се променят.

Тя разбра онова, което той не изрече — ако баща й потънеше, и тя щеше да си отиде с него, освен ако много бързо не се заеме да спасява репутацията си.

А ако и тя затънеше, връзката й с Пейтън щеше да приключи. Той щеше да съжалява, но въпреки това щеше да я зареже. Останеше ли с нея, щеше да хвърли сянка върху реномето си, което би му струвало много пари. Бизнесът, както винаги, стоеше на първо място.

Мъжете бяха предвидими. Сърцераздирателно, тъжно, ужасно предвидими.

— Няма да чакам дълго — отвърна тя.

Предполагаше, че и повечето жени също са предвидими. Ако имаше Господ, сигурно се смееше като луд, докато гледаше как всички тези маймунки се въртят в някакъв безумен кръг и се почесват по топките.

Шарън нямаше намерение да бъде една от тях. Беше време да тегли чертата и да започне нова игра.

— Пейтън, ще закусим ли заедно утре? — попита тя, докато той отваряше вратата на стаята си. — В осем часа.

— Разбира се, скъпа — усмихна се широко той. — В твоята стая или в моята?

— В твоята. Ти получаваш по-добро обслужване от рум сървиса.