Елизабет Лоуел
Седемте гряха (27)

Двадесет и седма глава

Глендейл

Четвъртък вечерта

Кейт надникна през шпионката на входната си врата, после се зае да отключва и сваля резетата, за да влезе Сам.

— Изглеждаш ужасно — възкликна тя.

— Заради разследването… Има нови трупове.

— Семейство Пърсел ли?

Сам затвори вратата и пусна резетата, преди да изтекат трийсетте секунди, позволени от охранителната система.

— Откъде разбра?

Кейт посочи към телевизора във всекидневната.

Макар звукът да бе изключен, Сам позна сцената. Под безмилостните лъчи на слънцето на опустелия паркинг прибираха две тела в черни чували в линейката. Камерата фокусира кадъра в близък план, виждаше се, че няма никаква кръв. Сетне отново се върна и показа в едър план репортерката — безукорно гримираното и подобаващо сериозно лице на младата руса жена изглеждаше така, сякаш тя е започнала кариерата си като кукла Барби и ще я завърши като съпруга на пластичен хирург. Добре изрисуваните й устни се мърдаха. В дъното на екрана бавно течеше някакво съобщение.

Сам и Марио, току-що обръснати, с костюми, бели ризи и вратовръзки, стояха зад репортерката с професионално непроницаеми лица. Последното бе доста трудно за постигане, докато обясняваха защо цял куп агенти на ФБР не са се изсипали от специалния си автобус, за да предотвратят убийствата, извършени само на хвърлей място от тях.

— Тя изговаряше името на Марио като човек, чийто майчин език е испанският — отбеляза Сам. — Наистина ли се казва Тони Доун^[1]?

Кейт присви рамене.

— Ти си този, който е разговарял с нея.

— Сякаш съм имал някакъв избор. — Той едва успя да прикрие прозявката си.

— Какво е станало всъщност? — попита Кейт. — И не ми отговаряй със снизходителните реплики, които подхвърляше на онази кукла Тони.

— Майк Пърсел е бил завързан здраво с тиксо, бил е нарязан на няколко места около гениталиите, по бедрата и шията, а после — убит. Очевидно смъртта на съпругата му е била случайна. Не е можела да диша добре през носа, а устата й е била запушена с тиксо. Постепенно се е задушила. Вероятно след като кръвта на съпруга й е изтекла в леглото до нея.

Кейт потри с длани ръцете си, усещайки, че я полазват ледени тръпки.

— Студено ли ти е? — попита той в изблик на черен хумор. — Изключи климатика.

Тя вдигна гневно очи, за да го постави на мястото му, но се замисли, забелязвайки колко изнурен вид има.

Каква професия, да се занимаваш с трупове!, помисли ужасена тя и въздъхна:

— Работата ти е ужасна.

— Стават и такива неща — съгласи се той. — Имаш ли кафе?

— Това ли правят поверителните източници на информация? — опита се да се пошегува тя, за да разведри малко обстановката. — Сервират кафе на агентите си?

Вместо да се усмихне на шегата й, той се обърна към входната врата.

— Остави. Аз ще донеса…

— Имам цяла кана в ателието си — прекъсна го тя и го хвана за ръката, за да го спре. — Но ако нямаш нищо против, използвай моята чаша, че съдомиялната е пълна догоре.

— Точно сега мога да пия кафе и от мръсна обувка.

Сам се отправи към ателието й, вече знаеше къде се намира. Там имаше друг телевизор с изключен звук. Явно специалитет на този канал бяха интервютата с хора, които са минали през служебния паркинг миналата нощ. Тони много се стараеше да попадне начело в новините в шест часа.

Сам извърна поглед с надеждата, че утрешният ден няма да се окаже беден на новини. Ужасно мразеше да говори с невинни млади създания, които бяха обучени да изглеждат изплашени в един миг, а в следващия да чуруликат с нежно гласче.

Наля си чаша кафе, изпи я на две големи глътки и си сипа още. Опитваше се да се разсъни и да забрави за миг гледката от кървавото местопрестъпление.

— Сядай, преди да си се строполил. — Кейт му предложи един от работните си столове на колелца. Сам се отпусна тежко на него и довърши и втората чаша кафе.

— Определено е по-вкусно, отколкото кафето в моргата.

Тя го погледна изумено, усещаше се неуверена, не знаеше какво да предприеме. Не бе и подозирала, че специален агент Сам Гроувс може да бъде и такъв — изтощен и измъчен.

И прекалено човечен.

— Ял ли си нещо днес? — попита Кейт.

— Повече, отколкото ми се щеше. — Той изпи остатъка от кафето си и потърка очи. После я прикова със суровия си син поглед. — Трябва да ми кажеш всичко, което знаеш за Майк Пърсел и особено за онези негови клиенти, които с удоволствие биха потанцували на гроба му.

Тя замълча изумена.

Той чакаше.

— Като електрически ключ — си каза най-сетне Кейт. — Изключваш умората си и превключваш на полицейска вълна.

— Е, ченгето се скапва. А какво ще кажеш за Пърсел?

— Не го познавах повече, отколкото ми се е налагало.

— Чувала ли си нещо за него?

Кейт взе празната чаша, напълни я и отпи от нея.

— Беше от търговците, които носят лоша слава на бизнеса.

— Какво имаш предвид?

— Двамата с жена му имаха интернет сайт под друго име, който беше чиста измама. „Законът на Мърфи за скъпоценните камъни. Цветните скъпоценни камъни като възможност за инвестиция. Застраховка срещу инфлация, дефлация, война, суша и хемороиди“.

— Интересно — отбеляза Сам и измъкна бележника си. — Никой друг не го спомена.

— Защото сайтът е предназначен да подмамва абсолютни аматьори в бизнеса със скъпоценни камъни и неопитни инвеститори. После забелязах, че посочената пощенска кутия е същата като тази на Пърсел. Никой от хората в бижутерския занаят няма да го погледне втори път. Единствената причина аз да го направя бе, че преглеждах абсолютно всеки сайт в интернет, в който ставаше дума за сапфири…

— Значи е поддържал сайт за аматьори?

— Много елементарна история.

— И твърдиш, че никой от клиентите на Пърсел във Финикс в този момент не е новак, затова не биха свързали „Законът на Мърфи за скъпоценните камъни“ с него?

Тя се развесели.

— „Новаци“ е меко казано. Много от клиентите на Пърсел и колегите му търговци са също толкова небрежни в описанието на собствените си скъпоценни камъни, колкото и той.

— И също толкова разсеяно попълват квитанциите за продажба.

— Какво имаш предвид?

Той прелисти бележника си.

— Две хиляди карата смесени камъни от Шри Ланка, индийска обработка. Три килограма смесени бразилски необработени камъни.

— Такива фактури не са необичайни. — Докато обясняваше, тя свали седефената шнола от косата си и разтри слепоочията си. — Повечето хора смятат скъпоценните камъни за нещо дребно, рядко и много скъпо. Но не е точно така. Шри Ланка изнася цирконий и топаз, както и рубини и сапфири. Бразилия изнася тонове цветни камъни от областта Минас Жераис.

— Какви например?

— Турмалин, аметист, опушен кварц — това са само част от тях. Този вид камъни по-рано наричахме полускъпоценни, но сега се предпочита терминът „цветни скъпоценни камъни“. В бижутерския занаят те са най-долнокачествената стока.

— Значи счетоводството на Пърсел не е по-малко изрядно от това на останалите в бизнеса?

— О, не отивай чак толкова далеч — възпря го тя. — Всеки, който продава топлинно обработени, запълвани, удвоявани, утроявани, слепвани, раздробявани, намаслени или третирани по какъвто и да било друг начин камъни и не го спомене пред неподозиращия клиент, може да е преднамерено небрежен и в други отношения.

— Не прави така, направо ме убиваш.

Кейт примигна неразбиращо. В този момент докосваше разпуснатата си коса.

— Моля? — попита изумено тя.

— Прокарваш пръсти през косата си и изглеждаш сънена и секси, сякаш си мислиш за леглото. — Кейт застина от изненада. — Пърсел занимавал ли се е с изумруди? — попита невъзмутимо Сам. А всъщност му се искаше да плъзне пръстите си в тъмните й къдри и да почувства топлината им. Тя отвори уста, но не успя да отрони и дума. — Извинявай за преди малко — каза той, вземайки чашата с кафе от ръката й. — Когато съм изморен и отвратен от себеподобните си, човешкото в мен взема превес над ченгето. Но не се притеснявай, няма да ти се нахвърля.

Тя го гледаше как отпива от нейната чаша и се питаше дали усеща вкуса на устните й върху ръба. Понечи да го попита, но се спря в последния момент. Внимавай, скъпа. Ако не смяташ да се хвърлиш в леглото със специален агент Сам Гроувс, по-добре си мери приказките.

Онова, което наистина я тревожеше, бе, че идеята да го сграбчи и да го замъкне в спалнята, караше сърцето й да бие ускорено и възпламеняваше кръвта й. Не бе свикнала да реагира така, ситуацията я изнервяше.

— Какъв беше въпросът? — сепна се Кейт, сякаш се пробуди от сън.

Усмивката му бе по мъжки ленива — говореше, че му харесва да знае, че я изкушава.

— За изумрудите.

— О, да, изумрудите… — Тя отново посегна към косата си, но спря и се зачуди какво ли е усещането да погали неговата коса.

— Говорихме за изумрудите — повтори той. — Или за секс. Ти избираш.

— Господи, наистина знаеш как да омаеш едно момиче с приказки.

Сам се засмя, после я погледна право в очите.

— Ти си жена, а не момиче. И то невероятна жена. ФБР възложи на най-добрите си хора да те разследват и те ти съставиха психологически портрет, според който ти си прекалено честна и интелигентна, безкрайно лоялна към хората, които обичаш, бижутер с невероятни умения и растяща репутация. И толкова упорита, че не се боиш и от смъртта, докато разследваш изчезването на своя полубрат.

— Изчезването ли, мислех, че е убит… — рече Кейт, но изведнъж осъзна останалата част от думите на Сам. — ФБР са ме разследвали, така ли?

— Да.

— Заради убийството на Лий или заради моята дейност?

— И за двете.

Кейт замръзна. За пръв път Сам не оспорваше твърдението, че Лий е жертва, а не мошеник. Това би трябвало да я накара да се почувства по-добре. Вместо това тя усети безкрайна пустота в душата си.

Наистина бе искала да вярва, че Лий е жив.

Но искрено се бе опасявала, че не е.

За пръв път си зададе въпроса щеше ли да се чувства по-добре, ако знаеше със сигурност дали е жив или мъртъв.

Нямаше отговор. Изпитваше единствено мъчителната увереност, че не може да живее, без да знае истината. Може би това в крайна сметка бе отговорът, знанието бе по-добро от страха. А точно сега тя много се страхуваше.

— Какво те убеди в смъртта на Лий? — попита тя накрая.

— Убийството на Пърсел.

— Защо?

— Първо да се върнем на изумрудите. Искам да съм сигурен в някои неща, преди да… — Той млъкна колебливо. Преди да те въвлека в ситуация, която е още по-опасна от тази, в която се намираш в момента — мислено довърши изречението, но това не бе отговор, който един агент изтърсваше току-така пред информатора си. — Пърсел предимно с изумруди ли се е занимавал, това ли е била специалността му?

— Не, доколкото знам.

— А би ли разбрала, ако беше така?

Кейт се настани на една от работните маси, провесвайки крака.

— След като открих един от „Седемте гряха“ в неговата витрина, разпитах за Майк и Лоис. Но никой не спомена за изумруди. Няколко души подхвърлиха за черния пазар в Тайланд. Оттам пристигат много цветни скъпоценни камъни, ала съвсем малко изумруди.

По дяволите! Сам потърка наболата си брада, която вече бе покрила гладко избръснатото му следобед лице. Ако не беше професията му, щеше да престане да се бръсне по два пъти на ден и да си пусне брада.

— Ще ми се поне веднъж да не съм прав — измърмори той неохотно.

— За какво?

— За връзката с латиноамериканските банди.

Отново едва прикри прозявката си.

— Бих ти предложила още кафе — рече Кейт, — но каната е празна, а и ти бездруго си пил твърде много.

— Тревожиш ли се за мен?

— Разбира се. Дори и да не те харесвам, ти си единственият, освен мен, който вярва, че Лий е бил убит. — Поколеба се, а после попита някак сприхаво: — Защо го вярваш?

— От теб ще излезе добър следовател за разпити — иронично отбеляза той.

— Е, уча се от майстор в занаята.

— Какъв майстор?

— От теб.

След това Кейт млъкна и зачака. Сам вдигна ръце в знак, че се предава.

— Преди да ти кажа всичко, запитай се дали наистина искаш да чуеш истината. Много от фактите в този случай не са никак приятни.

Тя си спомни безстрастното му описание на смъртта на двамата Пърсел. После помисли за Лий, захвърлен в блатото за храна на раците. Искаше й се да заплаче.

Но още повече искаше да накара онзи, който бе наранил Лий, да заплаче. Силната й жажда за мъст бе изненада и за нея самата, но тя не й обърна внимание. Беше се вторачила в Сам.

— Мога да го понеса — каза твърдо Кейт.

Той си пое дълбоко дъх:

— Добре. Трудно е да охраняваш някого, който вярва, че невежеството е дар Божи. Сигурна ли си, че няма повече кафе?

— Да охраняваш ли? За какво говориш?

Сам не отговори.

Тя му подаде каната от кафеварката. На дъното й изстиваше около една лъжичка гъста черна течност.

Той я изпи.

Тя продължи да чака мълчаливо.

В ъгълчето на устните му трепна усмивка.

— Предварителната проверка на миналото на Пърсел, която имаме засега, го описва такъв, какъвто го познаваш и ти. Вероятно не е от най-големите мошеници, но определено е търгувал с някои от тях. Не им е задавал никакви въпроси и те не са му казвали нищо. Бил е разпитван няколко пъти от различни служби във връзка с липсващи скъпоценности или прането на мръсни пари, но никога не е бил арестуван, още по-малко пък обвинен.

Сам погледна със съжаление към празната кана, но тя се направи, че не схваща намека.

Той грабна кафеварката и тръгна към кухнята, а Кейт го последва по петите. Сам посегна към правилния шкаф, за да извади филтър и кафе, отвори чекмеджето, в което тя си държеше мярката за течността, и се зае за работа.

— Страхотна памет имаш — отбеляза тя. Беше впечатлена, че е запомнил всичко, след като я бе видял да прави кафе само веднъж.

— В моята професия това е предимство — каза Сам, — и всичко, което ще ти кажа оттук нататък, е поверителна информация. Не бива да говориш с никого, освен с мен. Ясно ли е?

— Да не мислиш, че имам домашния номер на Тони? — саркастично попита Кейт. После махна примирително с ръка. — Разбира се, че няма да говоря с никого, освен с теб.

Сам напълни горната част на кафеварката с вода и я включи в контакта. После извади една мръсна чаша за кафе от съдомиялната. Не си направи труд да я изплакне, преди да я сложи на плота. Бе пил от много по-мръсни чаши в щаба, а и в собствения си офис.

Кейт отиде до хладилника и се зае да вади храна. От опит знаеше, че прекалено много кафе е ужасно за стомаха. Натрупа в една чиния сирене, плодове, бисквити и няколко кексчета, които я изкушаваха още от предния ден, и я сложи пред Сам.

Без да обръща внимание на храната, той се облегна на плота, скръсти ръце и започна да говори:

— Обикновено стоката на Пърсел не е била от най-висока класа. Търговците, наели конферентната зала, изобщо не биха го допуснали до себе си, ако не се е знаело, че той притежава четири много хубави камъка и един от изключително качество. А те имали нужда от помощ при плащането на високия наем на хотел „Роял“.

— Най-хубавият му камък е бил синият сапфир — заяви Кейт без колебание.

— Да, никой от другите четири, които си струват парите, не е с формата на изумруд. Никой не идва от Южна Америка. Всички са с тайландски произход.

— Значи Пърсел не е бил убит от латиноамерикански бандити?

— Съмнявам се в това — рече Сам. — „Колумбийската вратовръзка“ се появи преди години като предупреждение за предателите и страхливците в бизнеса с наркотици. Освен ако Пърсел не е имал редовно вземане-даване с бандите от Южна Америка, те не са имали причина да му разпорят гърлото.

Тя потръпна. После си напомни, че сама поиска Сам да й разкаже истината. Но в никакъв случай нямаше да си позволи да мисли как Лий преживява същото мъчение. Месеци наред бе оплаквала смъртта му в сънищата си.

Сега бе време за разплата.

— Добре — обади се тя с равен глас. — Какво ни предстои?

— Лошото е, че нямаме поне една улика, от която да тръгнем. Помисли сама: Пърсел е водил дълъг живот в сенките като търговец на скъпоценности. През цялото това време никога не е ставал особено влиятелен, нито особено алчен, нито чак толкова глупав, че да привлече вниманието на някого от която и да било страна на закона. — Тя кимна замислено. — А можем ли да предположим — попита Сам, — че е притежавал сапфира поне от няколко дни или дори от няколко седмици?

— Трябва да е бил у него поне два месеца.

— Защо?

— Толкова е предварителният срок за наемане на щанд в „Роял“ за изложението на скъпоценности. Знам го, защото татко едва успя да се вмести във времето. Искаше малък щанд, близо до изхода, така че хората да си мислят за „Мандел Инк“ като за безопасен начин да приберат съкровищата си у дома. — Докато говореше, Кейт наблюдаваше кафеварката. Още не бе дошъл моментът, в който можеш да откраднеш първата чаша, докато останалото кафе продължава да капе. — А щом другите търговци не са били склонни да делят мястото си с Пърсел, но са били убедени да го направят заради синия сапфир, тогава…

— Трябва да е имал камъка поне от два месеца — довърши Сам и се усмихна уморено. — Всичко пасва, по дяволите.

— За какво говориш?

— Пърсел е бил убит, за да не може да се разбере откъде се е появил сапфирът. — Кейт понечи да каже нещо, но гласът й заглъхна. — А щом някой е бил толкова притеснен от сапфира на Пърсел, е трябвало да го очисти още на първото изложение, на което го е показал, а не на третото или четвъртото. Освен ако е решил да не го показва на изложенията в Канзас или Чикаго?

— Ще попитам няколко търговци дали знаят.

— Не — твърдо отсече Сам. — Аз ще го направя.

— Хората се притесняват от ФБР, особено типовете, които се мотаят с Пърсел. Много по-вероятно е да поговорят с мен.

Беше права, но наистина не му се искаше да постъпва така. Тя нямаше и представа на каква опасност се излагаше.

— Все ще се разбера с тях — измъкна се той от ситуацията. — Нали затова ми плащат.

— Но защо да се мъчиш? — настоя Кейт. — Хората от бранша са свикнали да ги разпитвам, защото знаят, че режа и шлифовам скъпоценни камъни. Винаги търся някой многообещаващ необработен камък или лошо срязани индийски камъни за преработване. Не ми трябва извинение да си говоря за това с други професионалисти. И определено не ги изнервям. Търговците и купувачите обичат да разменят клюки с друг от бранша.

Сам грабна стъклената кана, в която имаше съвсем тъничък слой току-що сварено кафе. Без да обръща внимание на съскането от капките, които падаха направо на нагревателя, той изсипа врящата течност в чашата и пъхна каната отново под капещия филтър.

— Не обмисляш нещата докрай, Кейт — забеляза Сам.

Тя го погледна недружелюбно, взе кафето му и отпи.

— Сигурна съм, че ще ми кажеш какво пропускам.

— Много е просто. Щом Пърсел е имал големия сапфир месеци наред, защо е бил убит точно сега? Какво е различното в това изложение?

Кейт му върна чашата, но ръката й потрепери неспокойно. Не й харесваше накъде върви разговорът.

— Аз видях синия сапфир и започнах да задавам въпроси.

— И беше заловена да разменяш камъка от специален агент Сам Гроувс — факт, който не е тайна, благодарение на специален агент Бил Колтън — добави той с отвращение. — Много бързо след това един професионалист затваря устата на Пърсел и взима камъка. Край на първата обещаваща следа, която би могла да ни доведе до разкриването на онова, което наистина се е случило с Лий Мандел. Единственото хубаво нещо в цялата тази лепкава каша е, че аз съм единственият, който може да свърже името ти с Пърсел и с един от „Седемте гряха“.

— Нали току-що каза, че това не е тайна?

— Размяната на камъните не е, но никой, освен нас двамата не знае, че Натали Катър е Кейт Чандлър.

Очите й се разшириха, когато разбра какво всъщност има предвид той.

— Да не би да искаш да кажеш, че…

— Някой от оперативната група изнася поверителна информация — прекъсна я Сам. — Не се случва за пръв път, няма да е и за последен.

— Значи не можеш да им се довериш?

— И то за много неща. Но не желая да поема риска някое по-амбициозно ченге да прошепне нещо, което не трябва, пред медиите. И докато се усетим, името ти да се появи редом с измисленото Натали Катър.

— Мога да преживея срама.

— Няма да ти се наложи задълго.

— Защо?

— Ще бъдеш мъртва.