Елизабет Лоуел
Седемте гряха (50)

Петдесета глава

Глендейл

Събота, 9:10 ч. сутринта

Сам разстла рисунките на една от работните маси, която Кейт набързо разчисти. Стоеше до него, разглеждаше документите и ухаеше на секс. Направо го подлудяваше.

А той се наслаждаваше на неустоимия аромат и се питаше угрижено:

Какво ще правя с нея?

Единственото, което му хрумваше, бе строго забранено от правилата на Бюрото за работата с информатори.

Другите му идеи по въпроса не бяха споменати в документите на Бюрото, но бяха незаконни в някои щати.

— Добре — каза той, опитвайки се да убеди сам себе си, че не може да усети топлината на тялото й, че не може да долови дъха й. — Познаваш ли някого?

— Не.

— Много бързо ми отговори.

Кейт гледаше унесено тъмносините му очи и устните, които можеха да разпалват огньове, наболата му брада, която сякаш чакаше да я погали женска ръка… Сетне рязко се обърна към рисунките. Така бе много по-безопасно.

Ченгето в Сам отново бе поело контрола над поведението му. Мъжът искаше да си поиграе, но нямаше да стане.

По дяволите!, изруга мислено тя и след това спокойно отвърна:

— Разглеждах рисунките, докато ги слагаше на масата.

Той побутна портрета на слабия мъж по-близо до нея.

— Сигурна ли си? Никоя от тях ли не ти напомня поне малко за някого, когото познаваш?

— Не.

— Дори и тази ли? — настоя той, побутвайки рисунката към нея.

— Дори и тази — търпеливо повтори тя.

— Е, по дяволите!

— Кои са тези хора?

— Различни образи на един и същи човек. „Той“ или „тя“ се опитал да пласира един от „Седемте гряха“ на Маклауд в заложна къща в Маями скоро след изчезването на Лий.

— Камъкът, който се бе озовал у Пърсел ли?

— Да, но все още не мога да го докажа. Не и пред съда.

Кейт стисна устни.

— Значи това е убиецът на Лий.

— Може би — отвърна Сам. — А може би е само брънка във веригата.

Кейт се зае да разглежда рисунките мълчаливо. Изведнъж стана съсредоточена.

— Не искам от теб да се закълнеш във всичко най-свято, че познаваш някого — обясни Сам. — Но поне кажи някоя от рисунките не ти ли напомня поне малко на познат човек?

Тя премести една от настолните лампи и продължи да ги изучава.

— Съжалявам — каза накрая. — Не мога да ти помогна.

— Никоя ли не прилича поне малко на Лий?

Тя вдигна глава и разтревожено се обърна към Сам.

— Така ли е казал човекът от заложната къща? Че това е Лий?

— Не чак толкова категорично. Човекът е влязъл преоблечен като жена, но си личало, че голяма част от дегизировката му е фалшива. „Той“ или „тя“ бил със светли очи и руса коса, също като жената, с която Лий уж бил заминал за Аруба.

— Чакай малко — прекъсна го Кейт. — Нека да видим дали съм разбрала правилно. Говорим за светли очи и руса коса, така ли?

— Да.

— Милиони хора имат светли очи. Онези, които нямат, могат да си купят цветни контактни лещи. Същото важи и за косата. И какво от това?

— Ами доколко прилича образът от рисунката на Лий Мандел? — попита Сам. — Забрави за косата и цвета на очите. Концентрирай се върху чертите му, плътността на устните, линията на челюстта, носа, веждите…

— Тъкмо там е въпросът — заяви Кейт. — Лий имаше широки рамене, едри кости, леко гърбав нос и широка уста… — За миг гласът й пресекна. — Тази рисунка изобщо не прилича на Лий — каза тя с равен глас.

Сам нежно избърса с пръсти сълзата, търкулнала се по лицето на Кейт.

— Извинявай, скъпа — прошепна той. — Но трябваше да съм сигурен. Моят специален отговорен агент никак няма да хареса идеята, че Лий е жертва, а не крадец.

Кейт потръпна, трогната от загрижеността му и сломена от мъката й по Лий.

— Защо правиш така? — тихо попита тя.

— Защо те докосвам ли? Защото не мога да се въздържа. — Сам отстъпи крачка назад, на безопасно разстояние. — Колкото до Кенеди, ако Лий е жертва, тогава ФБР отново се оказва в ролята на глупака.

Кейт се облегна на работната маса, защото нозете й се подкосиха от вълнение. Ала това не й беше достатъчно. И тя стисна здраво плота с двете си ръце. Този мъж й отнемаше дъха и я караше да забрави за целия свят в един миг. А в следващия тя съжаляваше за това.

Миналата нощ не бе променила нищо.

— По дяволите, Сам! — прошепна Кейт.

— Да, по дяволите… — Той я изгледа примирено. — Неподходящ момент, неподходящо място, подходящата жена. Грешката е моя. А би трябвало да съм трениран, дисциплиниран, да мога да върша чудеса. — Пъхна ръце в джобовете на джинсите си. — Както и да е, специалният ми отговорен агент направо ще забълва змии и гущери, щом разбере за теб и Лий.

— И кога ще стане това?

— В мига, в който получим потвърждение на ДНК пробите от Флорида — неохотно обясни Сам. — След това не мога повече да те крия.

— Знам, вече ми го каза.

— Съжалявам.

— И това ми каза. — Тя се усмихна тъжно. — Всичко е наред, специален агент Сам Гроувс. Исках ФБР да обърне внимание на смъртта на Лий. Е, успях… Ако с мен се случи нещо заради това, сама съм си виновна.

Сам понечи да й каже колко много греши, но в този миг телефонът му звънна.

Той го измъкна ядно от задния си джоб и погледна мрачно номера. Началникът ми! Направо приказка.

Искаше му се да се престори, че го няма, че не е на същата планета.

Но не беше така.

Натисна зелената слушалка.

— Какво става, Дъг?

Кейт забеляза как изражението на Сам се променя — раздразнението му премина в гняв.

— Тръгвам — каза той в слушалката. — Ще си понеса каквото ми е приготвил Кенеди и после се връщам право при Кейт. Имам намерение да остана при нея, докато не заловим престъпниците, които убиват, когото им хрумне. Ако това е проблем за Бюрото, знаеш какво можеш да направиш.

Сам прекъсна връзката, преди началникът му да успее да отговори.

— Какво е станало? — попита Кейт. — Още някой ли е бил убит?

Все още не, мрачно си помисли Сам.

— Тед Сайзмор не е могъл да седи мирен.

— Какво искаш да кажеш?

— Този негодник те е издирил точно както те намерих и аз. Знае името ти, как изглеждаш, къде живееш… И съвсем не е длъжен да го пази в тайна. Като цивилен, може да се появи в новините и да го разтръби пред целия свят.

Кейт се облегна още по-здраво на масата. Отново чу онзи ужасен глас, който й казваше, че ще умре. Затвори очи, пое си дълбоко дъх и се отдръпна от плота.

— Е, ти ми каза, че това може да стане — прошепна тя. — Ето че се случи.

Единственият отговор на Сам бе да удари с юмрук по масата така, че рисунките подскочиха. Изруга, вдигна ги и ги наблъска в досието на Мандел, което пъхна под мишница.

— Трябва да се явя на доклад — каза той. — Затвори след мен и заключи добре. Зареди пистолета си и го дръж подръка. Не отваряй на никого, освен на мен. Абсолютно на никого. Ще се върна възможно най-бързо.

— Ами ако шефът не ти позволи?

— Тогава няма повече да ми е шеф.