Елизабет Лоуел
Седемте гряха (28)

Двадесет и осма глава

Глендейл

Петък, 5 ч. сутринта

Сам се събуди от звъна на мобилния телефон. Грабна го и погледна дисплея, после натисна копчето.

— Здрасти, Хансън. Какво имаш за мен?

— Малко сме сънени май — заядливо се обади лабораторният техник.

— Ние сме в Аризона, а не на Източния бряг.

— Само си го връщам за всички онези пъти, когато ти и такива като теб сте ме измъквали от леглото или сте ме карали да работя извънредно. Като миналата сряда например, когато беше подпалил чергата на някого по-нагоре и ми прехвърлиха топката на мен. А и онзи случай с колата под наем отпреди пет месеца. Но кой ти брои? Не и аз. Особено след като с колата веднага извадихме късмет.

Сам разтри очи с едрата си длан и се огледа, чудейки се къде се намира. После се сети — в къщата на Кейт. Или по-точно на дивана в ателието й. Тя бе свалила обувките му, пъхнала възглавница под главата му и метнала одеяло отгоре му.

Жалко, че не бе махнала и кобура му. Ребрата го боляха, сякаш някой здраво го е сритал.

— Добре, квит сме — отвърна той. — Казвай сега.

— Квит ли? По дяволите, длъжник си ми за това. По тапицерията в багажника на колата имаше следи от кръв и утайки. Била е измита, но имаше достатъчно засъхнала кръв, за да заблести в тъмното, особено след като добавихме „Луминол“. Сега изследваме ДНК-то с помощта на една нова техника. Всеки момент трябва да получим резултатите.

Сам знаеше, че „всеки момент“ не означава непременно скоро.

— Човешка ли е кръвта?

— Да. Нулева положителна. Мога да определя и подгрупата…

— Направи го — прекъсна го Сам. — Няма да обновявам информацията в досието, докато не получа ДНК резултатите. Нещо друго открихте ли?

— Пясък и мръсотия — съобщи Хансън. — И то много. Повечето е типична за западния бряг на Флорида. Имаше и образци от централната част на страната и от Източния бряг.

— Тези компании за коли под наем не ги ли чистят понякога?

— Не и като нас.

— Ами отпечатъци? — попита Сам. — Намерихте ли някакви?

— Това е кола под наем, за бога. Разбира се, че намерихме отпечатъци.

— Проверете ги в базата, включително и частичните.

Хансън изръмжа задавено:

— Имаш ли представа колко са!

— Просто го направете — прекъсна го Сам отново. — Оперативната група се ползва с приоритет. Това трябва да е с предимство пред всичко останало, с изключение на терористи самоубийци в Белия дом.

Той затвори, преди Хансън да може да му каже колко го обича. После тръсна глава, за да прогони последните остатъци от сънливост. Забеляза полупразна чаша старо кафе и го изпи, докато набираше номера на службата в Маями. Потърси специален агент Меклин.

Представи му се, когато Меклин вдигна отсреща.

— Обаждам се във връзка с молбата ми за разпит на…

— Да, да, направих го — прекъсна го агентът. — Докладът е на бюрото ми. Момчето е Брус Конър, двайсет и две годишен, бял, има чисто досие, с изключение на глоба за превишена скорост. Работи в „Супа или скариди“ от пет години. Голям любимец е на постоянните клиенти. Шефът го обича, може би малко прекалено… Споменах ли, че мястото е популярно сред гей средите?

— Не.

— Е, такова е.

— Последния път, когато проверявах, това не беше федерално престъпление. И какво още?

— Брус си спомня Лий Мандел. Но не са си говорели на малко име, нито пък са били близки дружки. Ала Брус помни клиентите, които оставят добър бакшиш. Винаги давал на Лий и допълнителни торбички за вкъщи. Мандел не му е казвал за какво са му и той не е питал. Както вече споменах, човекът е оставял голям бакшиш.

Сам се облегна назад и се заслуша в гласа му. Не познаваше лично специален агент Меклин, но беше очевидно, че е провел истински разпит, а не го е претупал набързо.

— А Лий посещавал ли е мястото след декември? — попита той.

— Не. Брус дори се тревожи дали не е обидил клиента си с нещо.

— Защо?

— Мандел си тръгнал, без да дочака да му сервира поръчката, и изобщо не се върнал. Даже си зарязал торбичките за вкъщи.

Сам усети познатото покачване на адреналин, което го обземаше, щом усетеше, че отделните късчета по случая се нареждат в една цяла картина.

— Това е било в същия ден, когато е трябвало да върне колата на летището ли?

— Да.

— Значи Брус е бил последният, който е видял Лий?

— Точно така, но както вече казах, момчето е чисто.

— Как реагира на факта, че го разпитва служител на ФБР? — попита Сам.

— Не беше притеснен, ако това имаш предвид. Гледаше ме в очите, не помръдваше нервно. Само му беше любопитно защо съм там, но прие стандартното обяснение.

— Проверка на миналото ли?

— Да.

— Добре, благодаря.

— Чакай — бързо се обади Меклин. — Да не би да си отворил отново досието по случая Мандел?

— Не — излъга Сам.

— Тогава за какво е всичко това?

— Просто задавам въпроси, които е трябвало да бъдат зададени преди пет месеца.