Елизабет Лоуел
Седемте гряха (5)

Пета глава

Скотсдейл

Вторник, 9:32 ч. сутринта

Сам Гроувс се бе облегнал на скъпите тапети в „Скотсдейл Роял“ и прелистваше каталог с предстоящите атракции, предвидени за истинското изложение на скъпоценни камъни. Каталогът бе толкова дебел, че му бяха нужни няколко дни, за да го прочете, но дотогава вече щеше да е продължил нататък: сменил дрехите си, сложил шапка и приел нова самоличност. Нужна му беше само най-проста маскировка, защото повечето хора сякаш ослепяваха при наличието на толкова много цветни съкровища наоколо. Големите скъпоценни камъни, също като големите гърди, се отразяваха негативно върху коефициента на интелигентност на мъжете, които ги гледат.

Сам харесваше гърди и скъпоценности колкото и всеки друг мъж, но можеше да съсредоточи мислите си върху работата. От шестнайсет години беше във ФБР и се надяваше да станат двайсет, преди някой да добави към досието му характеристики от рода на: „не постига добра координация с останалите“ и „действа по своя инициатива“. А накрая да го изрита от Бюрото, задето прекалено често си „играе с огъня“.

Когато някой попиташе за мнението му, Сам го заявяваше гласно, не спестяваше нищо, независимо дали отговорът му щеше да се хареса.

Умник си, момко, ала определено не ставаш за политик, му бе казал първият му СОА — специален оперативен агент — преди петнайсет години.

Оттогава нищо не се бе променило. Шефовете му си отмъщаваха, като отлагаха повишаването му и му възлагаха задачи, които не привличаха обществения интерес. Така че вместо да преследва международни и вътрешни терористи с другите любими герои на ФБР, той бе част от специална оперативна група, опитваща се да разбие мрежата от крадци на скъпи бижута. Тези бандити вгорчаваха живота на търговците на скъпоценности през последните пет години.

Но дори и при такава относително рутинна задача Сам се забърка в неприятности заради нетрадиционния си подход.

Много важно! Той отгърна поредната страница и се загледа в още една секваща дъха реклама за рубините: те били най-добрата инвестиция в цветни скъпоценности на века.

След по-малко от пет години ще получавам пенсия, ще си имам малък бизнес и всички късогледи бюрократи, които не виждат по-далеч от носа си, могат да вървят по дяволите. Сам беззвучно си повтаряше това лично заклинание, докато изпълняваше задачата, с която би се справило и едно хлапе.

Проблясък на малиновочервена коприна привлече очите му. Погледна към отсрещната стена на залата. Макар и да не бе голяма красавица, жената прикова вниманието му. Черната й коса бе прибрана на тила й. Беше средна на ръст, с чудесни извивки на тялото — не пищни като на някое момиче от шоупрограма, но от онези истински форми, които мъжете обичат да притискат до себе си. Носеше скъп костюм и обувки на нисък ток, кожената й чанта подхождаше на облеклото й. Без натрапващи се на очи бижута.

Движеше се уверено, но въпреки това следователският му нюх му подсказваше, че е напрегната.

Заинтригуван, той се приближи, без изобщо да я погледне директно. Но интересът му се изостри, когато забеляза, че се е запътила към щанда на Пърсел. Говореше се, че ако някой им предложи качествена стока, Майк и Лоис не задават неудобни въпроси за предишни собственици, нито се занимават с квитанции за покупка. Естествено, цената, на която вземаха стоката, съответстваше на дискретността им. В общи линии семейство Пърсел бяха точно от онези хора, към които би се обърнал един крадец на скъпоценности.

В крайна сметка нямаше никаква полза от това да откраднеш пратка бижута, ако после не можеш да превърнеш малките блестящи камъчета в големи купчини анонимни зелени банкноти.