Елизабет Лоуел
Седемте гряха (37)

Тридесет и седма глава

Скотсдейл

Петък, 3:30 ч. следобед

— Винаги съм се чудела как ще изглеждам с червена коса и зелени очи — сподели Кейт.

— Супер си! — каза Сам. Дръпна ръчната спирачка и погледна дегизираната си спътничка. — Мислех, че тенът ти ще те издаде, но кожата ти е по-скоро розова.

— Предците ми са от Уелс, Ирландия и Шотландия, а не от Средиземноморието. — Тя се загледа в хората на паркинга. — Някога страшно се дразнех, че имам черна коса, тъмни очи и бледорозова кожа. Мечтаех си за разкошен маслинен тен така, както повечето момичета мечтаят за големи гърди.

Сам се усмихна.

— Как са контактните лещи?

— Не са толкова удобни, колкото твърдят в рекламите.

— Използвай капките, които взех от аптеката.

— Вече ги използвах.

Той посегна към дръжката на вратата, макар че му се щеше да посегне към нея. Тъй като много се стараеше да се държи като професионалист, беше най-добре да престане да я докосва при най-малкия повод.

— Готова ли си? — попита Сам.

Тя шумно въздъхна.

— Да. Дори чичо Гавин не би ме познал.

— Не разчитай на това. Имаш навика да поглеждаш косо към мъжете и с лека усмивка, която трудно може да се забрави.

Кейт се изненада от думите му, после доби доволен вид.

— Наистина ли?

— Не се радвай толкова. Заради това може да те убият.

— След като веднъж са я отблъснали, една жена намира удовлетворение, където може.

— Не съм те отблъснал.

— Тогава защо съм незадоволена?

— Кейт, не говори така точно сега!

— Забрави. И аз се мъча да го забравя.

Тя изскочи от колата и приглади тънките си черни панталони и черна копринена блуза без ръкави. Тъй като знаеше каква е климатичната инсталация в хотела, бе метнала на раменете си тънък зелен копринен шал. Това не бе обичайното й облекло за излизане и тъкмо затова го бе избрала сега. Същото важеше и за голямата кожена чанта и сандалите на висока платформа. Обиците й бяха зелен кехлибар, обкован в сребро. Сребърна верижка с големи късове целен и златист кехлибар висеше свободно около талията й.

Ако можеше да съди по реакцията на Сам за тоалета й, значи изглеждаше страхотно.

И докъде мога да стигна така? Определено не и до леглото със специален агент Сам Гроувс.

— „Брансън и синове“ откриват щанда си днес — рече му тя. — Искаш ли да започнем оттам?

Сам искаше да довърши онова, което така неразумно бе започнал в дома на Кейт. Но сега имаха по-належаща работа. Да хване убиеца, преди да е стигнал до Катрин Джесика Чандлър.

Той се съгласи с предложението й, нахлупи широкополата си шапка още по-ниско над челото и смъкна джинсите си над каубойските ботуши. Кобурът му бе скрит от яке, което сякаш бе взето от филмите за Дивия запад. Ако питаха него, простата дегизировка винаги бе най-добра. При сложните все нещо се объркваше.

— Чакай малко — досети се той. — Мислех, че „Брансън и синове“ са загубили стоката си, когато нападнаха куриера им.

— Така беше — потвърди Кейт. — Но са изпратили друг.

— Откъде знаеш?

— Нямат избор, ако искат да останат на изложението. Последното, което чух, беше, че са още тук. Значи или е пристигнал друг куриер, или скоро ще дойде.

След това Кейт закрачи толкова бързо, колкото й позволяваха високите платформи, за да прекоси служебния паркинг.

Каубойските ботуши изобщо не притесняваха Сам, тъй като си бяха негови собствени — наследство от пропиляната му младост в ранчото на чичо му в Аризона.

— Онзи голям автобус наистина ли е щабът ви? — попита тя, когато той я настигна.

Нямаше нужда да поглежда към автобуса, чиито генератори работеха неспирно, за да охлаждат апаратурата вътре.

— Когато не сме в апартамента на Сайзмор, да.

— В автобуса ли спите?

— Не и ако искаме да запазим работата си — отвърна той. — Имаме мизерни стаи на гърба на хотела, с изглед към паркинга и вентилационната система на кухните. Тъй като съквартирант ми е Бил Колтън, не прекарвам много време там. Спя, бръсна се, вземам душ и се изнасям.

— Колтън ли? Кой нагласи така нещата?

Сам присви рамене.

— Късмет! Имаме други двама агенти на временна служба във Финикс, докато ние сме тук за изложението.

— И те ли са като Колтън?

— Те са стабилни, работливи, ловки в политическите интриги, от онези, на които се крепи бюрократичният свят. Без тях ние, неизвестните карти, няма да имаме никакъв шанс. — Сам прекара пластмасовата си карта през електронната ключалка на служебния вход и задържа вратата да влезе Кейт. Когато мина покрай него, каза тихо: — Не само ти си незадоволена, Кейт. Не ме изкушавай и аз няма да те дразня.

— Не бих могла да те изкуша дори и да се стараех — предизвикателно изрече тя.

Сам я изгледа заканително, но в този миг някаква жена извика зад гърба му:

— Хей, задръж вратата и за мен, може ли?

Той се обърна и я видя: беше около двайсетгодишна, в униформа на барманка — бяла блуза с волани, разкопчана почти до пъпа, тесни червени панталони, малка черна престилка с тефтерче и химикал, подаващи се от джоба. Той задържа вратата отворена, както тя го помоли.

— Благодаря. — Жената се приближи повече от нужното, докато минаваше край Сам, и попита тихо: — Отдавна ли работиш тук, скъпи?

— Тъкмо започнах.

— Отбий се в лоби бара малко по-късно, става ли? Имам почивка след два часа. А сега трябва да бягам, че закъснявам.

Кейт видя сценката, но не можа да чуе репликите. Не че имаше нужда, езикът на тялото бе по-красноречив. Непознатата само дето не бръкна в панталона на Сам.

Когато той се приближи, Кейт настръхна:

— А аз си мислех, че на паркинга е горещо.

Но Сам не отвърна на заядливата й реплика, изглеждаше раздразнен и притеснен. Хвана Кейт за лакътя и я помъкна край шкафчетата за багаж на служителите към асансьора. Отново използва картата си, влязоха вътре, той натисна копчето за най-горния етаж и изчака, докато вратата се затвори.

После й се нахвърли.

— Какво… — опита се да се защити тя.

Нетърпеливи, жадни мъжки устни покриха нейните. Прегръдката му беше гореща, примитивна и властна. Тя пъхна ръце под лекото му яке и сграбчи кожения ремък на кобура му, за да запази равновесие.

Сам я притисна до стената и потъна в женствената й топлина.

Асансьорът рязко спря.

Той откъсна с мъка устни от нейните и натисна копчето, което щеше да задържи вратата затворена.

— Казах ти да не ме изкушаваш — грубо каза той.

Кейт примигна и едва си пое дъх. Прииска й се да го удари толкова силно, колкото и да му се хвърли на врата.

— Глупости — възрази тя. — Онази сервитьорка едва не се просна в краката ти…

— Тя не е като теб — прекъсна я той. — Ти си различна. — Той се наведе и опря чело в нейното. — Господ да ми е на помощ, Кейт, различна си. Мисля за теб, когато би трябвало да мисля за работата.

Тя притвори очи и се усмихна горчиво:

— Знам, че ще те уволнят, ако…

— Мога да преживея уволнението — прекъсна я той. — Но ти няма да оцелееш.