Елизабет Лоуел
Седемте гряха (17)

Седемнадесета глава

Глендейл

Сряда, 12:05 ч. сутринта

Сам се бе облегнал на рамката на кухненската врата, пиеше кафе и слушаше какво говори Кейт по телефона. След първите няколко думи се досети, че добрият й стар „чичо“ Гавин се обажда, за да я предупреди, че федералните разпитват за нея.

— Не, наистина, всичко е наред — каза тя за трети път. — И аз щях да направя същото. — Преди да изчезне Лий, но не и след това. — Разбира се. Целуни Миси от мен, когато се прибереш у дома. И престани да се тревожиш. Аз съм добре.

Кейт затвори и изгледа Сам донякъде развеселено, но и раздразнено. Под тези чувства бе скрита тъгата, която я връхлетя преди пет месеца, и страхът, който изпита за пръв път, когато по телефона я заплашиха със смърт, ако не спре да задава въпроси.

Не бе спряла, но вече бе много по-предпазлива.

— Забавно ли ти беше да слушаш? — попита Кейт.

— Да, много. Предполагам, че Гавин Грийнфилд е лежал буден в леглото си и е премислял разговора си с мен, докато накрая е решил да ти се обади.

— Той е добър и почтен човек.

— Малцина сме останали такива — заяви скромно Сам, пронизвайки я с очи. — Каква е връзката му с Лий Мандел?

— Гавин е кръстник на Лий.

— Близки ли са?

— Не и през последните пет месеца. — Кейт стисна ръце, после направи усилие да се отпусне. — Името ти е познато.

Сам не се поколеба. Вече бе решил какво може да й разкрие и какво не. Не че имаше кой знае какво за разказване. „Случаят Маклауд“ вече бе белязан със славата на провал за кариерата на всеки, който се докосне до него. Така че никой не желаеше и да споменава за досието, камо ли да поиска документацията по него и всички в Бюрото да разберат, че я е прочел докрай. Сам доста се постара да се покрие при разискването на точно този аспект от работата на оперативната група — опасяваше се, че Кенеди ще свърже „случая Маклауд“ с кариерата му и ще го изпрати в забвение.

— Лий Мандел — каза той — е куриер, който изчезнал с пратка, струвала на застрахователите на „Мандел Инк“ седемцифрена сума като компенсация.

Изчезването на Лий също така доведе до създаването на оперативната група само няколко месеца по-късно. Артър Маклауд, човекът, който бе изгубил сапфирите, бе приятел на губернатора на Флорида и зет на президента на Съединените щати, но Сам не смяташе, че Кейт трябва да е наясно с това. Нито пък й бе нужно да знае, че „случаят Маклауд“ бе като камък на врата на всички замесени. Щом Кенеди бе разбрал накъде вървят нещата, веднага бе възложил случая на офиса в Маями и ловко бе спасил политическата си кариера. Дотогава оперативната група вече бе набрала скорост в разследването, независимо от Маклауд.

И слава богу, макар съпругата на президента все още да отправяше запитвания и от време на време докарваше до ужас директора на Бюрото. Това би било забавно, ако той не предаваше страха си надолу по веригата възможно най-бързо. Дори и само името Маклауд бе в състояние да накара възрастни мъже да пребледнеят.

— Каква е връзката ти с „Мандел Инк“? — попита Сам.

Кейт не отговори. Бе прекалено заета да уверява себе си, че Сам не е от мъжете, които биха я заинтригували. Че е прекалено студен, прекалено сдържан, че е поредният федерален досадник, който трови живота й. Вярно, беше интелигентен, но тя се нуждаеше от нещо повече. Харесваше мъже с чувство за хумор, а се съмняваше, че Сам го притежава. Той я изгледа продължително.

— Всичко, свързано с теб, което е публично достояние — а и много от нещата, които не са, — ще бъде на мое разположение още преди изгрев-слънце. Същото важи и за „Мандел Инк“. Спести си усилията за друга битка, която можеш да спечелиш.

— Вторият ми баща е собственик на „Мандел Инк“.

— Ето. Не болеше, нали?

Тя го изгледа с изпепеляващ поглед. Той се усмихна безгрижно.

— Не си глупава, госпожице Чандлър. Не се прави на такава и аз няма да се държа с теб подобаващо. — Сам отпи от изстиналото си кафе. — Лий Мандел, син на втория ти баща и на майка ти… — Той изчака, задавайки безмълвен въпрос.

— Да — сковано продума Кейт. — Той ми е брат. Полубрат всъщност, но мама помагаше на татко да създаде компанията, така че на практика аз го отгледах. Беше такова сладко бебе, все издаваше смешни звуци.

— На колко години си била, когато се роди той?

— На осем.

Сам кимна, опитвайки се да измисли деликатен начин, за да обясни на Кейт, че малкото й сладко братче се е превърнало в лош човек.

По дяволите, няма деликатен начин да съобщиш такова нещо!, помисли си той и започна директно:

— От това, което си спомням от досието, се смята, че Лий Мандел си живее живота в Аруба с едрогърдата си приятелка.

Лицето на Кейт се скова. Изражението й напълно я издаваше, че се чувства напрегната и ядосана.

— Така казва ФБР. Но аз не го вярвам. Познавам брат си, той не би причинил това на семейството си!

— Местните власти са на друго мнение.

— Те не биха забелязали улика, която не се намира в кутията им с понички.

— О, наистина си разочарована от ченгетата!

— И съвсем основателно.

— Слушам те.

— Защо? — горчиво попита тя. — Те не ме изслушаха.

— Понеже не са те видели как правиш размяна под тръпнещия нос на стар развратник.

Тя прихна, без да иска.

— Наистина потръпваше, нали?

— Да, като на заек.

Усмивката й помръкна.

— Дори и ако Лий е имал някоя и друга разправия с татко — а кой син няма такива, — двамата с брат ми сме много близки. Не би изчезнал просто така, без да ми каже нищо. Щеше да ми се обади, да ми пише, да прати имейл или каквото и да е.

— А направи ли го?

— Не.

— Какво мислиш, че е станало?

Тя затвори очи и със задавен глас изрече думите, в които не искаше да повярва:

— Опасявам се, че Лий е мъртъв.

— Грабеж ли?

Тя кимна мрачно.

— Тогава защо колата, която е взел под наем, е върната на летището? — попита Сам.

— Ако ключовете и документите са били в колата, всеки би могъл да я върне вместо него. Виждал си опашките от автомобили, които чакат да бъдат върнати. Много хора оставят ключовете и адреса на компанията, от която са взели колата под наем, и хукват към самолета си, без служителите на компаниите изобщо да видят лицата им.

— Добре — съгласи се Сам, загледан напрегнато в нея, — може някой друг да е върнал колата под наем. Но защо би го направил?

— За да набеди него и да прати всички по грешна следа. И номерът определено свърши работа. Никой не се занимава сериозно със случая. Всички смятат, че Лий е мошеник, който се е измъкнал с плячката. Край на историята.

Сам бавно отпи глътка кафе. Упоритото изражение на Кейт някак не подхождаше на деликатното й лице, но той изобщо не се съмняваше в решимостта й. Стъпвай внимателно, момко, иначе ще опропастиш целия напредък, който си постигнал.

Но с прекалена предпазливост също рискуваше да провали разследването си. Хората разкриваха много повече, когато бяха разстроени, отколкото в спокойно състояние.

— Ако приемем версията за скалъпено обвинение и убийство, тогава къде е тялото на Лий? — безизразно се заинтересува Сам.

— Ходил ли си някога на остров Санибел? — попита Кейт. — На път за Каптива, едно от любимите места на Лий. Ако е спирал някъде, то е било именно там.

— Не познавам нито единия, нито другия остров, но съм прекарал известно време във Флорида.

— По-голямата част от Санибел е резерват за диви животни с мангрови гори. Не би било трудно да… — Тя направи неопределен жест.

— Да се скрие тялото ли? — довърши Сам.

Кейт потръпна, но не възрази.

— По време на отлив Санибел представлява истински лабиринт от корени на мангрови дървета, стърчащи над калта, и провиснали ниски клони. Приличат на малки пещери. Ако някой скрие там нечие тяло, раците ще се погрижат за останалото. Или алигаторите в блатата. Или пък може да са го увили с вериги с тежести. Или… — По дяволите, ти си федералният агент. Свърши си сам работата.

— Значи имаме върната кола под наем и изчезнал, вероятно убит, куриер на „Мандел Инк“, който е пренасял нещо дребно и много ценно. Продължавай.

Тя се намръщи.

— Нямам какво друго да кажа.

— Колко близки сте с Лий?

— Доколкото са близки брат и сестра. Може би дори повече. Аз наистина му бях по-скоро като майка особено когато се превърна в непоносим тийнейджър.

Сам се поколеба, но отпи кафе и попита:

— Понякога полубратята и сестрите имат сексуална връзка.

Кейт го зяпна втрещена.

— Специално ли ви обучават да сте толкова противни, или това е някаква природна дарба?

— Ще го приема като отрицателен отговор.

— Приеми го като не, по дяволите!

— Добре, ти си му била полусестра и полумайка. Децата непрекъснато крият разни неща от семейството си. Защо си толкова сигурна, че Лий не е духнал към Аруба с плячката и блондинката?

— Блондинката със забележителния бюст ли?

— Да.

Кейт се поколеба, сплете пръсти, отпусна ръце и въздъхна:

— Не искам да го казвам. Ако Лий е жив, ще побеснее.

— Мислиш ли, че още е жив?

В очите й проблеснаха сълзи.

— Не — прошепна тя. — Щеше да се обади. Дори и да не иска да разговаря с мама и татко, щеше да се свърже с мен. — Или с Норм.

— Може би Лий не е искал да разбереш за блондинката. Братята не желаят сестрите им да знаят колко лош вкус имат, когато не мислят с главата си.

Кейт се усмихна измъчено:

— Лий е гей. В леглото му не е имало руси жени.

Сам застина. После бавно отрони.

— В досието му не се споменава нищо такова.

— Полицаите не са ме питали.

— А ти не си изявила желание да споделиш.

— Обещала съм на Лий.

— Никой от близките му не го е споменал.

— Не беше казал на родителите ни — обясни Кейт. — Не искаше да ги нарани. Не е споделял с никого от познатите си от детството, освен с мен.

— Ами хората, с които е работел?

— На никой в „Мандел Инк“ нямаше да му направи впечатление. Но как ли татко щеше да преживее шока от това, че единственият му син е гей. За съжаление не мога да твърдя същото за някои от останалите куриерски служби, за които работеше на хонорар, особено компанията на Тед Сайзмор. За него се знае, че иска служителите му да са само бели хетеросексуални мъже и някоя и друга жена с различна етническа принадлежност, колкото да не го съдят за дискриминация. Така е и при „Глоубъл Ранър“, а Лий работеше често и за тях.

— Значи освен анонимните му любовници, ти си единствената, която е знаела, че Лий е гей?

Тя присви очи и се вгледа в безизразното лице на Сам. Долови циничния блясък на студените му сини зеници.

— Не ми вярваш.

— Опитвам се да разбера защо Лий ти е казал най-съкровената си тайна. Имаш ли някакви предположения?

Кейт се поколеба, после сметна, че вероятно вече няма значение: Лий се нуждаеше от справедливост, а не от тайни.

— Знаех го, преди той да го разбере. Момичетата го обожаваха, а и той ги обичаше, но така както обичаше мен. Чувството бе много топло, но нямаше страст. В нощта на абитуриентския му бал бях у дома, защото се бях върнала за завършването му. — Кейт спря за миг разколебана. Сам отпи от кафето си и търпеливо изчака. Тя притвори очи, унасяйки се в спомените си, които отново върнаха болката и мъката от загубата на малкото й братче. Сякаш за да избяга от мислите си, се зае да прави сандвич, макар че не беше гладна. — Лий почука на вратата ми и попита дали може да поговорим — започна да разказва Кейт, докато отваряше вратата на хладилника. — Още щом влезе в стаята, разбрах, че е плакал. Седна на пода до леглото ми и започна да ми разказва за приятелката си. Беше скъсал с нея.

— Защо?

— Тя искала да правят секс, а той не могъл. Не и с нея. Брат й обаче страшно го възбуждал, но не можел да каже това на момичето, не искаше да го признае дори и пред себе си. — Сълзите напираха в очите на Кейт. — Лий ми призна, че се опитал да се самоубие на път за вкъщи, но в последния момент извърнал волана встрани. Седеше на пода и хлипаше колко безсмислен е животът му, какво разочарование е за баща си. — Кейт затръшна вратата на хладилника. И без да съзнава какво прави, се зае да реже на филийки пуешкото месо, което бе намерила вътре. — Прегърнах го, притиснах го силно до себе си и му казах, че не е безполезен — говореше унесено тя. — Уверих го, че е умен, забавен, красив и мил, че е най-любимият ми пакостник. И че ако някога отново се опита да направи нещо толкова глупаво, сама ще го убия. — Сам мълчеше, трогнат от болката на Кейт. — Говорихме много дълго, достатъчно, за да изтрезнее — продължи тя. — Заяви ми, че ако обещая да не казвам на никого, че е гей, той няма да се опитва да се самоубие. — Младата жена не обръщаше внимание на сълзите, които се стичаха по бузите й. — Обещах му. Той замина в колеж и никой от двама ни повече не спомена за онази нощ. Но никога не е излизал на срещи. С момичета.

Сам наблюдаваше как Кейт нервно наряза пуешкото, а после и доматите. Забеляза, че ножът й е остър като бръснач.

— В доклада, който четох, блондинката беше описана много детайлно — спокойно отбеляза той. — И не е била първата. Близките и познатите му явно смятат, че Лий харесва жените.

— Така е. Просто не иска да прави секс с тях. Има безброй много добри приятелки и нито една любовница. От женски пол. — Кейт постави върху току-що приготвения сандвич и втора филийка, а после сряза цялата купчинка с едно рязко движение. — Той е добър, внимателен, любвеобилен. Можеше да предложи много на някого и най-сетне бе намерил човека, с когото искаше да сподели живота си и… По дяволите!

С опакото на дланта си тя избърса сълзите, които не можеше да прикрие. Острието на ножа проблесна до лицето й. Но тя сякаш не го забеляза.

Сам нежно измъкна опасния нож от ръката й.

— Спокойно, това нещо може да съсече и стомана.

Тя удари с юмрук плота и изстена:

— Мразя хленченето!

— И аз. Но ти плачеш, защото си загубила любим човек. Има голяма разлика.

Кейт потрепери и се помъчи да се съвземе.

— Значи ми вярваш?

— Да — отвърна мъжът, но не пропусна да отбележи наум: Докато не те хвана в лъжа.

— Но те не ми повярваха!

— Кои?

— Проклетите агенти от ФБР. Към тях се обръщах винаги, когато сметнех, че имам сведения, които ще ги накарат да се заинтересуват от изчезването на Лий.

— Така ли?

Тя изсумтя презрително.

— Потупваха ме по рамото, измърморваха нещо за даването на лъжлива информация на федерални агенти и ме изпращаха да си вървя.

Сам повдигна вежди учудено — това също не бе отразено в досието.

— Фактите, които не съвпадат с официалната версия, често остават встрани от случая. Проста истина от бюрократичната практика.

Кейт го наблюдаваше с насълзените си и пълни с решимост очи.

— От опит ли говориш?

Той се усмихна иронично и се зачуди защо изпитва по-голяма симпатия към тази малка нещастна измамничка, отколкото към деветдесет и пет процента от хората, с които работеше.

— Знаеш ли коя компания за коли под наем е предпочитал да използва Лий? — попита Сам.

— „Фърсткол“. Компанията на баща ми има договор с тях.

— А на кое летище е трябвало да кацне брат ти същия ден?

— На Форт Майърс. Обичаше да се разхожда по брега и да събира миди, когато работата му го отведеше близо до някой плаж. Вместо да пътува с кола от летището в Тампа, той е кацнал във Форт Майърс и е използвал допълнителното време, за да иде да събира миди и раковини.

— Често ли е пътувал до Санибел или Каптива?

— Явно прекалено често — въздъхна Кейт.

— Какво имаш предвид?

— Така става предсказуем, това е проблем за куриерите. Особено заради латиноамериканските банди.

— Любимите лоши момчета на всички — отбеляза Сам.

— Имаш ли по-вероятен заподозрян за случилото се с Лий?

— Надявах се, че ти имаш.

Тя поклати глава и посочи към сандвича.

— Гладен ли си?

— Благодаря. Ами ти? — попита Сам, грабвайки едната половина.

— Не.

— Не си гладна, не си подготвена за сън. Не гледаш телевизия. Не пиеш.

— Откъде знаеш?

— Телевизорът в ъгъла е изключен. Лампите също. Наоколо няма разтворени книги или списания. Дъхът ти ухае на кафе, а не на алкохол. С какво си заета толкова късно нощем, че трябва да си бодра?

Кейт отново осъзна, че независимо колко спокоен и отпуснат изглеждаше Сам, нищо важно не убягваше от вниманието му.

— Няма да познаеш — каза тя.

— Тогава спести малко време и на двама ни — кажи ми.

— Режа камъни.

— Сапфири ли?

— Наред с различни други цветни скъпоценни камъни. Не се занимавам с диаманти.

Той се вгледа внимателно в нея, спомняйки си колко доволна изглеждаше, когато жената зад щанда похвали обработката на големия сапфир.

— Ти си срязала онзи фалшив сапфир, нали?

— Нарича се синтетичен — поправи го Кейт. — Да, аз го обработих.

Без да обръща внимание на забележката й, мъжът попита спокойно:

— Какво общо има това с Лий Мандел?

— Аз нарязах и шлифовах камъните, с които той уж е изчезнал.

— Какви бяха те?

— Седем сапфира. Оформих ги, след като срязах един огромен необработен бирмански камък, който е бил пазен в семейството на колекционера повече от сто години. Имаше прекалено много проблеми, свързани с шлифоването само на един голям камък от необработения материал, затова никой не бе направил нищо. След като проучих материала и му представих доклада си, той реши, че иска седем различни скъпоценни камъка. Нарече ги „Седемте гряха“, защото му струваха безумно много.

— Не е използвал това име пред ФБР. В досието няма нищо подобно.

— Може би Маклауд е решил, че в Бюрото са лишени от чувство за хумор — отвърна Кейт.

— Няма да е първият. Продължавай.

— Не и преди да получа някакви уверения, че онова, което казвам, ще бъде поверителна информация. И няма да бъде включено в никакви достъпни за всички файлове.

— Защо?

— Последния път, когато споделих нещо с ФБР, ме предупредиха, че ако продължа да ровя, ще умра.

Сам застина. После попита недоумяващо:

— Какво са ти казали от ФБР?

— Не бяха от ФБР. Поне не мисля така. — Кейт сви рамене. — Пък може и да са били. Определено им беше писнало от мен.

— Как по-точно получи заплахата за убийство? — отчетливо изрече Сам.

— На гласовата си поща. Записвам я на касета, за да мога да следя поръчките на клиентите си.

— Пазиш ли още съобщението?

— Разбира се, но няма да ти е от полза. Използвали са механично изкривяване на гласа.

— Искам да изпратя съобщението в лабораторията.

Тя се поколеба, после отиде до един шкаф. След малко му подаде малка касета, запечатана в плик със служебното й лого на лицевата страна.

— Сигурна ли си, че гласът е бил обработен механично? — попита Сам, докато прибираше касетата в джоба си.

— Да, едва разбрах думите. А после ми се искаше да не съм ги разбрала.

— А как тогава си предположила, че този, който се е обадил, е свързан по някакъв начин с ФБР?

— Предположих, че онзи, който е оставил съобщението, е знаел, че отново съм била при ФБР. Може да са били местните ченгета. Възможно е, нали?

— Да, хипотетично е възможно, ако този някой има достъп до досиетата на ФБР или на местната полиция и е разбрал по някакъв начин, че в досието на Лий Мандел е добавена нова информация.

— Не ми вярваш.

— Госпожице Чандлър…

— Няма значение — прекъсна го тя. — Едва ли ще ми повярваш дори след като предадеш доклада си и досието на Лий отново бъде обновено, а мен ме намерят с прерязано гърло в собствения ми дом. Самоубийство, несъмнено.

Сарказмът не направи впечатление на Сам, но го развълнува прикритият страх в очите на Кейт. Каквото и да си мислеше за ловката и сексапилна измамничка, тя бе уверена, че животът й е застрашен, ако продължи да се рови в загадката около изчезването на Лий Мандел.

— Знам, че въпреки всичко ще продължиш да нищиш случая — въздъхна Сам.

— Да, докато не намеря отговор.

— Или не умреш.

Тя стисна устни и не каза нищо.

Сам взе решение бързо, доверявайки се повече на инстинкта си, отколкото на разпоредбите на ФБР. Вярата в собствените му преценки бе само едно от нещата, заради които си имаше неприятности през годините.

— Госпожице Чандлър, знаете ли какво е поверителен информатор?