Елизабет Лоуел
Седемте гряха (25)

Двадесет и пета глава

Скотсдейл

Четвъртък сутринта

Когато Сам се вмъкна в стаята и затвори вратата след себе си в девет и три минути, апартаментът на Тед Сайзмор гъмжеше от членовете на оперативната група. Сам огледа събраните хора с уморените си сини очи и безизразно лице. Поне се надяваше, че не изразява нищо. Проклето събиране!, рече си той, но това не беше коментар, който би се понравил на прекия му шеф, нито пък на специалния надзорен агент.

Самият Сайзмор имаше вид на човек, който само си търси извинение да избухне.

Да върви по дяволите!, помисли си Сам.

Фактът, че бе прекарал малките часове след зазоряване в оглеждане на кървавото местопрестъпление, вероятно имаше нещо общо с нетърпението му. От всички присъстващи в стаята само Марио бе ходил на оглед в караваната. Никой друг не се бе заинтересувал от убийството на треторазреден търговец на бижута и проклетата му жена. Пребитият куриер и обирът на колата му бе предизвикал много по-голям интерес сред членовете на оперативната група.

Единствено Сам подозираше инстинктивно, че убийството на двамата Пърсел е свързано с изчезването на един куриер във Флорида преди пет месеца.

Звънът на телефон прекъсна разговорите, които се водеха между различните групички в стаята. Никой не вдигна слушалката, защото всички знаеха кой е от другата страна на линията — превъзбудени журналисти, търсещи интервю от всеки, който би искал да получи евтина слава в новините в шест часа. Единствено Тед Сайзмор с готовност би се възползвал от безплатната реклама, но това не бе от случаите, в които компанията „Сайзмор Секюрити Консултинг“ би искала да бъде свързана със сензационно убийство. Сам знаеше защо сега Сайзмор се държи настрана. От пръв поглед бе ясно, че убийството на Пърсел ще остане неразгадано. То не носеше никаква слава.

— Добре — високо каза Кенеди.

Всички млъкнаха.

Телефонът продължи да звъни.

— Измъкнете проклетия кабел от стената — измърмори някой.

Кенеди не обръщаше внимание на нищо друго, освен на дневния ред в главата си, от който точка първа беше: „Покрий си гърба“.

— За онези, които току-що влизат, ще обобщя. — Той изгледа смразяващо Сам, който се надяваше, че е заслужил погледа с това, че е закъснял с три минути. А не с това, че не бе имал време да се обръсне. Кенеди прегледа бележките си. — Вчера един от куриерите на „Мандел Инк“ е бил нападнат от засада в Кварцит. Жената е носела пратка за „Брансън и синове“. След няколко часа ще разполагаме с пълен списък на липсващата стока — съобщи той и си запали цигара.

Сайзмор стана, взе си цигара от чуждата кутия и отново седна. Обикновено предпочиташе пури, но добре разбираше, че с такова нещо ще удуши всички в автобуса.

Сержантката от полицията в Ню Йорк, чийто брак току-що бе приключил, ги изгледа облекчено и също запали.

Сам пресметна, че след пет минути вътре няма да може да се диша.

Телефонът замлъкна. Лампичката на съобщенията мигаше в червено. Нищо ново. Така бе от сутринта. Същото важеше и за телефона в другата стая, онзи, който уж беше с поверителен номер.

— Жената не е дошла в съзнание след операцията, при която са били отстранени части от костта, попаднали в мозъка й — съобщи Кенеди. — Няма да ни бъде от полза, докато не се събуди. Вероятно и след това. — От приглушеното мърморене в стаята стана ясно, че никой от полицаите не вярваше, че жената може да им помогне след такъв вид мозъчна травма. — Методът на действие в общи линии е в добре познатия на всички ви стил — продължи Кенеди и издиша силна струя дим. — Била е издебната от засада на предварително очаквана спирка и…

— Защо е била толкова невнимателна? — попита полицайката от Ню Йорк.

Марио се обади откъм дъното на стаята.

— Това не ти е Манхатън. Ако шофираш от Лос Анджелис, спирането в Кварцит не е въпрос на избор, а на здрав разум. Часове наред си карала през голата пустиня и колата има нужда от презареждане, за да стигне до Финикс. Ако не налееш гориво в Кварцит, те чакат още много часове сред пустинята, преди да стигнеш до друга бензиностанция. Само глупак би тръгнал от Кварцит без вода и пълен догоре резервоар.

Жената от Ню Йорк измърмори нещо, но Кенеди продължи:

— След като е хванал куриера, крадецът я е закарал или я е принудил да шофира до едно запустяло място. Пребил я е, докато е загубила съзнание, откраднал е пратката и изчезнал.

— Как е напуснал местопрестъплението? — попита Шарън Сайзмор.

Телефонът отново започна да звъни, ала никой не му обърна внимание.

— Или е имал съучастник, който е последвал колата на куриера, или крадецът просто е стигнал пеша до друг автомобил, паркиран наблизо. Останах с впечатлението — Кенеди се огледа наоколо, търсейки потвърждение, — че Кварцит не е особено голямо място.

— Освен ако не е януари — обади се Марио. — Тогава там се настаняват на сух къмпинг няколко стотици хиляди запалени колекционери, които разменят стоката си.

Телефонът в съседната стая отново звънна.

— На сух къмпинг ли? — не разбра колежката му от Ню Йорк.

— Никаква вода, освен тази, която си донесеш — обясни Сам.

— Ами за тоалетните? — попита жената.

— Носиш си собствена лопата.

— Господи! — Тя поклати глава и потръпна. — Предпочитам някой бордей.

Телефоните продължиха да звънят.

— Добре — подхвана Кенеди с по-висок тон. — Въпросът е, че обирът е бил лесен, защото всички спират в Кварцит и мястото е много малко.

— Може да я е проследил от Лос Анджелис — подхвърли Сайзмор, загледан в огънчето на цигарата си. — Пустинята е безлюдна, но магистралата е оживена. Така би могъл съвсем точно да знае къде ще спре куриерът. Паркира своята кола, изчаква жената да свърши каквото има за вършене, хваща я и я замъква наблизо, където никой няма да ги види.

Кенеди кимна:

— Най-вероятно точно така е станало.

— Ами ако е имал вътрешна информация? — попита Сам.

Единият от телефоните спря да звъни, но другият продължи.

Кенеди изгледа Сам без капка одобрение.

— Да не би твоят поверителен източник на информация да те е осведомил, че „Брансън и синове“ са параван за латиноамериканските банди?

— Нищо подобно, сър — отвърна Сам сдържано. — Просто изтъквам, че много хора са имали достъп до графика на куриера — „Сайзмор Секюрити“, хотелската охрана, „Брансън и синове“, както и всички от оперативната група, които са преглеждали графика на пристигащите куриери.

— На латиноамериканци ли ти приличаме? — саркастично попита Сайзмор.

— Съквартирантът ми от колежа се ожени за унгарска циганка — обади се Марио. — Това брои ли се?

Из стаята се разнесе приглушен кикот, но всеки много внимаваше да не го забележат, защото Кенеди дори не се усмихваше.

Специалният отговорен агент рискува да сложи главата си в торбата и се изправи.

— Специален агент Гроувс има право — каза Дъг. — Ако приемаме за даденост прекалено много неща, рискуваме да пропуснем някой важен детайл.

Телефонът звънна.

— По дяволите — изруга Сайзмор. — Какво искате, да намерите визитна картичка на латиноамериканците, оставена на местопрестъплението ли?

— Естествено ще обсъдим всяка възможност. — Кенеди се обърна строго към Дъг. — Но не мога да отделя част от хората си и да им възложа да работят по тази теория, която се базира само на нечие развинтено въображение. Трябва да се придържам към версията, която е най-вероятна, според миналия ни опит и настоящата информация по случая. — Той погледна Сам и по израза му бе ясно, че си мисли за Фарго, Северна Дакота. — Някакви въпроси?

— Не, сър.

Телефонът замлъкна.

— Следващи в дневния ред — мрачно продължи Кенеди — са убийствата на Майк и Лоис Пърсел на служебния паркинг на хотел „Роял“, на около трийсет метра от щабквартирата на оперативната група. — Из стаята се разнесе приглушено мърморене. — Да, супер! — Тонът на Кенеди бе пропит с отвращение. — Никой няма вина. От нас не се очаква да охраняваме циганския табор, пръснат навсякъде из паркинга. Но тъй като медиите вече подхванаха темата за близостта ни до убийствата, ще прекараме прекалено много време в опити да отървем кожата си и недостатъчно — в разследване на случая. Искам убиецът или убийците да бъдат заловени, преди да са ни представили като пълни идиоти във вечерните новини по телевизията. — Той спря и огледа гневно хората в стаята. — Знам, че всеки от вас си има любимци в медиите. Но моят съвет, който се надявам да не повтарям, за отношенията ви с медиите е: затваряйте си устата. — Направи дълга пауза. — Някакви въпроси относно връзките ви с медиите? — Никой не проговори. Телефонът отново започна да звъни. Кенеди се наведе, вдигна слушалката и я затръшна само след миг. — Ето какво знаем за убийствата досега.

Всички се приведоха леко напред, за да не изглеждат незаинтересовани. Кенеди беше в отвратително настроение.

Телефонът отново звънна.

Шарън Сайзмор вдигна, натисна бутона за изчакване и затвори слушалката, без да каже и дума.

— Благодаря — измърмори Кенеди.

— Няма защо, сър.

Обади се телефонът в съседната стая.

— Ще се погрижа и за него — каза Шарън, като се изправи.

Той й кимна и се върна към бележките си.

— От събраните досега сведения изглежда, че е било работа на един човек, макар че на този етап не може да сме сигурни. Ако е имало и друг, щяха да се препъват един в друг — караваната е съвсем малка. Убийствата са дело на професионалист. Отворил е сервизния панел на караваната, прекъснал е електричеството, с което е обезвредил алармата, и е разбил ключалката на вратата.

— Няма ли други следи от проникване с взлом? — попита един от полицаите от Финикс.

— Никакви. Само одрасквания по боята, каквито остават, когато се отваря ключалка със специален нож — каза Дъг Смит.

Шарън се върна в стаята и седна.

— В момента снемаме отпечатъци от цялата каравана — продължи Кенеди, — но не очакваме оттам да излезе нещо. Както казах, било е дело на професионалист. Сигурно е бил с ръкавици. Проникнал е в караваната и е затворил вратата зад гърба си, преди някой да успее да го забележи.

— Ами патрулите на хотелската охрана? — попита Сайзмор.

— Не са видели нищо — обясни Дъг. — Предполагам, че правят обиколките си на точно определен интервал и убиецът го е знаел.

— Когато проведох срещата си с всички служители на хотела, изрично подчертах, че охраната не бива да бъде предсказуема. Дали са ме чули? По дяволите. — Сайзмор дръпна за последен път от цигарата си и смачка фаса в чинията, в която доскоро бе имало пържени яйца и наденички и все още имаше пресни плодове, които той не бе докоснал. — Охраната на хотела се осигурява от сбирщина типове с квадратни значки, тъпи като галоши.

Полицаите се подхилкваха. „Квадратни значки“ бе най-голямата обида, защото истинските служители на закона носеха овални значки.

— Получаваш онова, за което плащаш — обади се Сам. — Закуската ви сигурно е струвала два пъти повече от това, което онзи нещастник от охраната изкарва на час.

— Квадратни значки — повтори Сайзмор.

— След като убиецът е проникнал вътре — продължи Кенеди, — е отишъл в спалнята, където вързал и запушил устите на жертвите със здраво тиксо. Никакви улики. Още нямаме резултатите от аутопсиите, но ако се съди по кутиите от бира, разпилени наоколо, явно и двамата Пърсел са си пийнали здраво и са заспали. Няма следи от борба. Очите на жената са били залепени с тиксо, но не и на мъжа.

— Той е бил целта — обади се Сайзмор. — На убиеца му е било все тая дали Пърсел ще го види. Мъртъвците не могат да опишат никого.

Кенеди загаси цигарата си.

— И ние така смятаме. По следите от насилие в областта на гениталиите на жертвата съдим, че е бил измъчван, преди да умре. Или е било така, или жена му си пада по много извратен секс.

Някой се изсмя.

— Имало ли е сейф? — попита друг.

— Само заключени мострени шкафове — съобщи Сайзмор. — Убиецът ги е отворил с шперц.

Мнозина се усмихнаха — „шперц“ на полицейски жаргон наричаха лоста.

— Значи не е имало причина да се измъчва жертвата? — попита Сам. — Нямало е какво да спечели от изтезанията?

— Убиецът е бил латиноамериканец, който е искал да остави послание — изтъкна Сайзмор. — Когато е приключил, той срязал гърлото на Пърсел, бръкнал вътре и измъкнал езика му, така че да се показва през отвора.

— Колумбийска вратовръзка — поясни Марио. — Не съм виждал такова нещо от доста време. Напоследък по-често режат гениталиите и ги натъпкват в устата на жертвата.

— О, това се казва прогрес — измърмори Сам. — Страхотно.

— Всички доказателства, които сме събрали досега, сочат към заключението, че Пърсел е ядосал някого от латиноамериканците — каза Кенеди — и те са го убили за назидание.

— Ами жена му? — попита Шарън. — От какво е умряла?

Кенеди отгърна на следващата страница.

— Запушени синуси. Задушила се е, преди да бъде намерена.

— Гадост. — Шарън направи гримаса. — Но вероятно е било по-добре, отколкото да се събуди в подгизнало от кръв легло и да види езика на съпруга си да стърчи от гърлото му.

Кенеди леко се усмихна.

— Ако някога я видя в рая, ще я питам. Но убиецът е източил доста от кръвта на Пърсел, преди да му среже гърлото, така че стаята не е цялата опръскана с кръв, нито пък извършителят на престъплението.

Сам кимна замислено. Един професионалист не би се изцапал толкова, че да го забележат на улицата.

— Колкото до съпругата — каза Кенеди, — не е била изнасилена. Няма чужда кожа под ноктите й, нито под тези на съпруга й. Нищо, което да подсказва за някаква съпротива. От кървавите следи в мивката съдим, че убиецът се е измил там, преди да излезе.

— Пърсел имал ли е списък на скъпоценните си камъни? — попита Сам.

— Ако е бил в караваната, значи е изчезнал — отговори Кенеди. — След като престъпникът умъртвил Пърсел, претършувал цялата кола. Дори е ровил в хладилника. В цялата бъркотия има следи само от един човек. Този тип носи обувки четиридесети размер и е имал специални „чорапки“ отгоре им.

— През хартиените чорапи личи ли някакъв модел на износване на обувките? — попита Сам.

Дъг поклати глава.

— Били са нови. Опитваме се да сравним следите, но хартиените чорапи правят справката много трудна.

— Е — констатира Сайзмор, — определено не ни е оставил много.

— Претърсваме караваната за косми и влакна — обясни Кенеди. — Но тъй като Пърсел е използвал мястото за срещи с клиенти и други търговци, не разчитаме да разрешим случая по този начин.

Никой не оспори думите му. Лабораторните изследвания вършеха чудесна работа, когато трябваше да се намерят улики срещу определен заподозрян, но не бяха от голяма ползва при съставянето на списък с вероятни извършители. Да намериш следи от ДНК, бе едно. Но да ги сравниш с тези на престъпника, беше съвсем друго.

— Кой е намерил телата? — заинтересува се Сам.

— Някакъв местен търговец се отбил да види дали Пърсел ще пожелае да му заеме част от инвентара си — каза Кенеди.

— Какъв инвентар? — попита Сам.

— Скъпоценни камъни, какво друго? — саркастично се обади Сайзмор. — Къде си се отнесъл, момко?

— Повечето от тези търговци се специализират в определена област — поясни Сам. — Така ли е било и с Пърсел?

— Това ще бъде твоята задача — студено се усмихна Кенеди. — Намери всички, които са били клиенти на Пърсел, и ги разпитай. Поделете си работата с Марио. Двамата сте местни, затова ще се оправяте с местните медии. Останалите ще продължим да се занимаваме с основната си задача и без вас.

Неколцина от присъстващите запристъпваха смутено от крак на крак. Всеки в стаята имаше достатъчно опит, за да знае, че шансовете за бързо разкриване на професионален удар са много малки.

Кенеди току-що бе нарочил Сам и Марио да понесат отговорността за новините в шест часа, когато стане ясно, че престъпникът не е разкрит навреме.