Елизабет Лоуел
Седемте гряха (44)

Четиридесет и четвърта глава

Скотсдейл

Петък, 7 ч. вечерта

Дъг се отмести леко назад от хитроумното съоръжение, което му служеше за бюро в тясното пространство на автобуса, втренчи се ядосано в Сам и си пожела Тед Сайзмор да отиде в най-тъмния зандан на ада. Заключен здраво. Без право на комуникация.

Особено със специален отговорен агент Патрик Кенеди.

— Закъсня — каза Дъг.

— Попаднах в задръстване — отвърна Сам.

— Да бе, всички се оплакват, но никой не прави нищо по въпроса. Гадост. — Дъг забарабани с пръсти по бюрото. — Имаме проблем.

Сам знаеше, че не става дума за движението по пътищата.

— Сайзмор ли?

— Изглеждаме като кръгли глупаци. Това е проблемът.

— А Сайзмор по-добре ли изглежда? — поинтересува се Сам. — Някой във ФБР знаеше ли кога трябва да пристигне куриерът?

— Опитваме се да разберем това. Колкото и да са близки Кенеди и Сайзмор… — Дъг се намръщи. — Кой, по дяволите, може да е сигурен? Цялата история е безнадеждно оплетена.

Сам не оспори думите му. Мислеше същото, още преди оперативната група да дойде в Скотсдейл.

— Разкажи ми за твоя поверителен информатор — нареди Дъг и прикова Сам с мрачен поглед. — Тя знаеше ли?

— Не.

— Много бързо ми отговори.

— Да.

— Намерихме червена перука на паркинга. Наясно ли си по въпроса?

— Трябва ли?

Дъг удари с длан по бюрото.

— Не си върти игрички с мен!

— Ако нещо бъде вписано в официалните документи, където и да било, моят поверителен информатор ще бъде под прицела на същия човек, който уби семейство Пърсел.

Дъг застина.

— Сигурен ли си в това?

— Доколкото това е възможно, без да съм присъствал на погребението.

— Да не би да твърдиш, че убиецът носи значка? Затова ли не искаш да разкриеш името на поверителния си информатор пред ФБР?

Сам подбираше думите си много внимателно.

— Не знам.

Дъг зачака.

Сам също.

— На път си да излезеш в неплатен отпуск — с равен глас заяви Дъг. — Говори с мен.

— Трябва да ми дадеш думата си, че няма да кажеш на никого. Включително и на Кенеди. Иначе ще приема неплатения отпуск и черната точка в досието си, както и всяко друго наказание, което може да измислят в Бюрото.

— По дяволите, не мога да повярвам. Колтън е прав — спиш с поверителния си информатор.

— Не.

Сам бе преценил — фактът, че искаше да вкара Кейт в леглото си, изобщо не влизаше в работата на когото и да било във ФБР. Ако той самият се питаше колко дълго може да устои на поканата в очите й, това си беше лично негов проблем.

Последва дълго мълчание.

— Колтън твърди, че червенокосата, с която те е видял, е твоят поверителен информатор — каза накрая Дъг.

— Това е свободна страна. Всеки може да си говори каквото си иска.

Отново настъпи тишина.

— Добре — съгласи се Дъг. — Нищо от казаното тук няма да излезе от тази стая. И Господ да ни е на помощ и на двамата, ако Кенеди разбере. Сега седни, по дяволите. Уморих се да гледам нагоре към теб.

Сам махна няколко папки от един стол и приседна на ръба. Съвсем не беше спокоен. Би поверил живота си на Дъг, но не му се искаше да му поверява и този на Кейт.

— Моят поверителен информатор предвиди, че това ще се случи още след стрелбата на паркинга — каза Сам. — Позволи ми да го споделя с теб и с никой друг. Казах й, че ти ще удържиш на думата си.

Дъг схвана неизреченото му послание: ако не спазеше обещанието си, двамата със Сам щяха да уредят лично сметките помежду си, вместо да минават през бюрокрацията на ФБР.

— Сигурен ли си, че не спиш с нея? — попита той.

— Категорично.

— Но ти се иска.

— Ако Бюрото започне да се заяжда за всяко „желание“, няма да можем да вербуваме и един агент.

Дъг леко се усмихна.

— Твоят информатор знаеше ли за пратката днес? — попита той за втори път.

— Не.

— А ти?

— Не.

— Тогава как ще обясниш факта, че се намираше на паркинга, придружен от дегизирана жена?

— Лош късмет. Или просто късмет, зависи от гледната точка. Лош, защото за малко не я убиха. Късмет за куриера, който иначе щеше да умре от загуба на кръв, докато някой го открие.

— Можеш ли да заявиш под клетва, че е било чисто съвпадение, дето си бил на паркинга по време на обира? — попита Дъг.

— Да.

— Трудно ми е да го повярвам.

— Защо? Ако не съществуваха случайности, нямаше да сме измислили дума за тях. По дяволите, та наши агенти непрекъснато кръстосват паркинга. Всеки от тях можеше да се натъкне на обира. Освен това, както вече казах, това, че ме видяха, изобщо не ми е от полза. Нито на нея.

Дъг опря лакти на бюрото и потърка очи. Вече бе прекалено стар, за да изкара четири дни с толкова малко сън, колкото някой студент по време на сесия.

— Добре. — Той потърка носа си, отвори чекмеджето на бюрото си и затърси аспирин. Намери три таблетки и вдигна очи. — Какво правехте с твоя информатор в хотела?

— Разглеждахме най-добрите частни изложения.

Дъг пъхна таблетките в устата си и се намръщи:

— Защо?

Сам стана и наля чаша вода от каната до вратата.

— Изпий това — каза той. — Като те гледам как гълташ аспирин на сухо, ме заболява гърлото.

— За мен е още по-зле. Благодаря.

Сам отново седна, макар че по-скоро би останал прав, крачейки нервно в тясното пространство.

— Именно тук животът й е заложен на карта. — Дъг се поколеба, после кимна. — Спомняш ли си случая с онзи куриер във Флорида преди пет месеца? — попита Сам. — Онзи, който провокира сформирането на цялата оперативна група?

— Пратката на Маклауд. Куриерът я присвоил и изчезнал.

— Някой иска да повярваме точно в това.

Дъг се облегна на стола си и опипа картонената чашка.

— А каква е твоята версия?

— Всичко е било нагласено. Куриерът — Лий Мандел — най-вероятно е захвърлен в блато, за храна на раците.

— Тогава кой е взел стоката?

— Онзи, който го е убил. — Сам махна нетърпеливо с ръка, за да пресече следващия въпрос. — Моят поверителен информатор не повярвал на постановката. Тя започнала да задава въпроси, да настоява, да принуждава ФБР да държи случая открит. Скоро след като досието било попълнено с нови данни, преди няколко месеца, на телефонния й секретар било оставено съобщение, в което я предупреждават да престане да се рови или ще умре. Използвали са модулатор на гласа. Информаторът ми не може да каже дори дали е мъж или жена.

Дъг застина на мястото си.

— Веднага след като досието е било попълнено с новите данни ли?

— Точно така.

— Мислиш, че е някой от Бюрото.

Това не беше въпрос.

Сам се поколеба.

— Всичко, което знам със сигурност, е, че онзи, който се е обадил, е имал достъп до досиетата на Бюрото. Знаел е кога постъпва нова информация.

— Може да е някой хакер.

— Или пък Супермен с рентгеновия си поглед — сопна се Сам. — Виж, и аз не исках да повярвам. Но това би обяснило много неща.

— Кои например?

— Като това защо продължаваме да приличаме на идиоти в оперативната група. Ако някой вътрешен човек издава информация, нищо чудно, че сме прецакани.

— Добре, това е едно от възможните обяснения. — Дъг го изрече, сякаш трябваше да преглътне нещо с гаден вкус. — Може да е бил някой от търговците на скъпоценни камъни или от куриерските компании, нали така?

— Не и ако моят информатор казва истината.

— Какво означава това?

— Тя е знаела какво пренася Лий Мандел…

— Значи тя го е откраднала — бързо го прекъсна Дъг. — По дяволите, дори ФБР няма понятие какво е имало в онази проклета пратка.

— Знаела е, защото тя е шлифовала скъпоценните камъни, които Мандел е трябвало да достави на Маклауд.

Дъг смаяно примигна, после се замисли.

— Тя бижутер ли е?

— Много добър при това. Но всичко, което съм научил през годините като агент, ми подсказва, че не го е направила тя.

— Тогава кой? И друг ли е знаел какво има в пратката?

— Доведеният й баща. Той е собственик на куриерската компания, за която е работел Мандел, когато е бил нападнат.

— „Мандел Инк“?

— Да.

— Провери го.

— Вече го направих — засегнато отвърна Сам и едва се сдържа да не добави, че не е някой новак в занаята. — Господин Мандел може да бъде номиниран за примерен гражданин на годината. Винаги си слага колан, когато шофира, и плаща навреме глобите за неправилно паркиране. А също и данъците си. Веднъж бил подложен на случайна данъчна проверка. Накрая се оказало, че правителството му дължи пари.

— Има нужда от по-добър счетоводител. Как изглеждат документите на компанията му? Трябва ли ти заповед за обиск?

— Той ни оказва съдействие — отвърна Сам. — Досега нашият счетоводител не е открил нищо, освен объркани дати при попълване на данните и повечето грешки са в полза на клиентите.

— Значи затова ме накара да подпиша молба за експерт-счетоводител и отказа да ми обясниш за какво се отнася.

— Защитавах моя…

— Забравяш, че и моята глава е в торбата заедно с твоята! — изръмжа Дъг. — Продължавай да говориш, иначе ще ти стегна примката. Кой друг е знаел какво има в пратката?

— Мандел, а значи и любовникът му вероятно е знаел.

— Това твоят бижутер ли е?

— Не. Мандел е бил гей.

Дъг примигна.

— Подай ми досието му. На пода до теб е.

Сам порови в купчината, докато намери нужната папка и я сложи на бюрото.

— Няма да ти свърши никаква работа. Мандел се е прикривал толкова старателно, че никой друг, освен любовника му не е знаел за това. Както и моят информатор. Двамата са родени от една и съща майка. Бащата на Мандел е доведен баща на моя информатор. Лий не е казал на друг, освен на нея, че е гей.

— Какво казва любовникът му? Знаел ли е за пратката?

— Отрича. Все още страда за Мандел. Имали са планове да се оженят на осми юни, на годишнината от запознанството им.

— И все пак го провери.

— Един наш агент в Лос Анджелис се занимава с това. — Сам се отказа от опитите си да седи мирно и се изправи, като пъхна длани в задните джобове на джинсите си. — Засега няма нищо съществено за докладване. Норм Галахър — любовникът на Мандел — е младши съдружник в инвестиционна компания, специализирана в управление на финансите на клиенти с „алтернативен стил на живот“. Всички знаят, че Норм е гей, и на никой не му пука. С други думи — не е подложен на изнудване, не е пристрастен към хазарта, не използва наркотици и помага на болните си родители, които са знаели, че синът им е гей, още преди той да го разбере.

— В задънена улица сме — обобщи Дъг.

— Казах им да продължат да ровят по случая, но не очаквам някакво сензационно разкритие.

— Добре — изсумтя Дъг. — Твоят доносник…

— Поверителен информатор — поправи го Сам. — Доносниците са отрепки. Тя не отговаря на този профил.

— Както и да е. Знаела е какво има в пратката, но не е убила куриера. Баща й е знаел разписанието му, но и той не го е извършил, освен ако не изникнат нови доказателства за противното. Кой друг е знаел?

— Маклауд.

— Мислиш ли, че зетят на настоящия президент е убиец и крадец? — извиси глас Дъг.

— Наредил съм на един агент да разпита отново Маклауд.

— Света Дево! — Дъг скри лице в дланите си. — И моето име стои на заповедта за разпит, нали?

— Нали ти си моят специален надзорен агент.

— Чака ме преждевременно пенсиониране във Фарго. — Дъг изпъна рамене и въздъхна. — Е, най-накрая ще имам възможност да опитам карането на ски в пресечена местност.

— Не забравяй и ледените скулптури.

— Мислиш си за Минесота. В Северна Дакота няма толкова много вода. Кажи ми, че и някой друг, освен Маклауд е знаел за пратката.

— Според думите му той не е казал на никого — отвърна Сам.

— Вярваш ли му?

— Не. Мисля, че може да си има проблеми със застраховката, ако се окаже, че се е похвалил някому за доставката. Все едно, вероятно е без значение… Куриерите непрекъснато биват нападани и крадецът не знае каква е плячката, докато не отвори пакета.

Дъг взе един химикал, погледна го така, сякаш искаше да го счупи на две, после го остави.

— Изобщо не ме успокояваш.

— Такъв съм си.

— Промени се. Накарай ме да се успокоя.

— Моят поверителен информатор е намерила един от изчезналите камъни на Маклауд във витрината на Майк Пърсел — каза Сам.

— Кой камък?

— Син сапфир с формата на изумруд, голям колкото палеца ти. Всъщност по-голям. Ти имаш дребни ръце.

— Син сапфир ли? Те не са ли всички сини?

— Не подхващай тази тема.

Дъг присви очи.

— Чакай, нямаше ли някаква Натали Катър, която беше подменила един от камъните на Пърсел?

— Да, хванах я при повторната размяна.

— Върни назад, че изгубих нишката.

— Тя се опитвала — и още се опитва — да докаже, че нейният полубрат, Лий Мандел, не е крадец, който е изчезнал на някой тропически остров под ръка с едрогърда блондинка.

— Нали каза, че е бил гей.

— Така е — потвърди Сам. — Явно онзи, който е нагласял фалшивите следи, по които да тръгнем, не го е знаел. Както казах, Мандел е бил много дискретен.

— Добре. — Дъг се облегна назад и започна да върти един кламер между пръстите си. — Значи предполагаш, че онзи, който е очистил Мандел, не е знаел, че той е гей. А сега ми доразкажи за сапфира на Пърсел.

— Отново настоявам всичко казано тук да не напуска тази стая. Ако стане общо достояние на оперативната група, ще направим голяма крачка назад в усилията си да заловим този тип. — Дъг кимна. — В пратката на Маклауд е имало седем сини сапфира, които са били оформени и шлифовани по различен начин от моя поверителен информатор. Тя ги е наричала „Седемте гряха“.

— Седем камъка, на стойност милион долара ли?

— Моят информатор твърди, че толкова е струвал необработеният камък на Маклауд. Пазарната им цена би била поне двойно по-висока, а може би и повече. Зависи кой се влюби в камъните и колко се разгорещи при наддаването в търга. — Дъг слушаше съсредоточено, продължавайки да си играе с кламера. — Важното е, че Пърсел някак си се е сдобил с един от „Седемте гряха“ — каза Сам. — Моят информатор го доказала, когато взела истинския камък, оставила на мястото му синтетично копие, върнала се у дома, проучила камъка и го сравнила със снимките, които направила на камъните, преди да ги предаде на куриера.

— Никакво съмнение, че камъкът е бил същият?

— Никакво. — Дъг кимна и се зае със следващата извивка на кламера. — Когато се уверила — продължи Сам, — тя върнала истинския камък и го разменила с онзи, който била оставила на негово място.

— Защо?

— Тя не е някаква пропаднала крадла — нетърпеливо отвърна Сам. — Искала е само да има доказателство, че камъкът е същият, за да може ФБР да притисне Пърсел и да го накара да проговори.

Настана тишина.

Дъг разгъна и последната свивка на кламера и го завъртя между пръстите си. Гледаше леко изкривената метална жичка, но мислеше за друго. Каквото и да бе то, явно не го радваше. Приличаше на човек, когото го мъчи зъб.

— Но преди да стигна до Пърсел, някой ме изпревари — продължи Сам. — Накарах Марио да прегледа документите на Пърсел, колкото и малко да са. Но той не е открил нещо, в което да се споменава за покупка на голям сапфир през последните пет месеца. Нито голямо изтегляне на пари от сметка, нито прехвърляне на средства, което би могло и би трябвало да е свързано с придобиването на такава ценност. — Дъг измърмори нещо неясно. Разбираше какво намеква Сам. Но изобщо не искаше да се стига дотам. — Смятам, че Пърсел е притежавал камъка поне от два месеца, а може би и повече — изтъкна Сам. — Искаш ли да чуеш основанията ми?

— Още не — процеди през зъби Дъг.

Сам подбра следващите си думи много внимателно. И на него не му харесваше онова, което щеше да последва.

— Пърсел е показал камъка и на няколко други изложения преди това тук, в Скотсдейл — каза той. — Но не е имало никакви проблеми. Показва го тук. Отново никакви проблеми. А после аз залових една жена, докато разменяше камъните, и Колтън с голямата си уста го раздрънка пред всички на оперативката в апартамента на Сайзмор. Докато установя истинската самоличност на Катър и причината за действията й, Пърсел вече бе мъртъв. А с него си отиде и единственият ни шанс да разберем как такава дребна риба се е докопала до наистина първокласна стока. — Дъг се зае да огъва наново изправения кламер. — А за капак на всичко — не спираше Сам — убиецът на Пърсел му прави „колумбийска вратовръзка“. И изведнъж на Кенеди и Сайзмор им се привиждат латиноамериканци зад всеки ъгъл.

— Значи не смяташ, че са били от тези банди?

— Пърсел не се е занимавал с колумбийски изумруди, нито с наркотици. Защо да го убиват?

— За да му затворят устата.

Сам изсумтя нетърпеливо.

— Ако убийството на Мандел е било дело на латиноамериканците, то е единствено по рода си. Багажникът не е бил разбит. Куриерът е изчезнал, вместо да оставят тялото с гениталии в устата като предупреждение към останалите. Колата на Мандел е била върната на компанията, от която е взета под наем — след като е била измита, — с малко закъснение на летището. Някога чувал ли си бандити от Южна Америка да върнат колата на един мъртвец, че даже да я измият? — Присвил очи, Дъг направи и втората извивка на разкривения кламер. — Започват да се носят слухове за блондинка с големи гърди — безмилостно продължаваше Сам. — Името на Мандел е очернено. Той е много близък със семейството си, но изобщо не се обажда у дома, дори не им дава знак, че е добре. Пази пълно мълчание, но въпреки това всички полицаи „знаят“, че Мандел е в Аруба или Рио и се забавлява с мистериозната блондинка. Споменах ли за любовника му? И той също не е чул нищо от Мандел.

Отново се възцари тишина.

Кламерът се счупи. Дъг хвърли парченцата в коша. Мълчанието продължи.

— Добре — каза Дъг накрая. — Ще продължа да подкрепям исканията ти и да си мълча пред Кенеди. Твоят информатор запазила ли е онова съобщение на телефонния си секретар?

— Онова със заплахата ли?

— Да.

— Изпрати го в лабораторията.

— Направих го.

— Излезе ли нещо?

— Засега не.

Дъг погледна Сам право в очите.

— Хвани този кучи син. И то бързо.

— Омръзнаха ти заглавията в пресата ли? — попита Сам.

— По дяволите заглавията. Ако изтичането на информация наистина е от Бюрото, ти си жив мъртвец.

Сам вече го бе разбрал. Но още не бе измислил как да предпази Кейт да не бъде убита заедно с него.