Елизабет Лоуел
Седемте гряха (58)

Петдесет и осма глава

Глендейл

Неделя, 2:15 ч. след полунощ

В квартала се бе възцарило истинско мъртвило. Приглушена светлина мъждукаше само в няколко прозореца, а старите прашни улични лампи грееха с мътно златист ореол в мрака. С изключение на тях наоколо бе съвсем тъмно. Дори и тънкият сърп на луната се бе скрил зад облаците.

С изгасени фарове Кърби паркира в алеята пред къщата, която се даваше под наем и бе залепена зад дома на жертвата му. Зачака, съжалявайки, че не е взел и бирата си, макар да съзнаваше, че това е глупаво. Не биваше да пие дори в бара, докато чакаше да затворят, но нямаше голям избор. Барманите имаха навик да запомнят клиентите, които стоят само на газирана вода.

След като бе наблюдавал улицата пет минути, той се почувства спокоен. Никъде не светнаха лампи. Не се отвори врата.

Кърби тихо излезе от колата си. Не светна никаква лампичка, защото вече бе дръпнал кабела, който свързваше вътрешните светлини с акумулатора. Стъпките му не разлаяха никакво куче, защото подметките му бяха меки. Скоро стигна до гаража и прескочи ниската ограда на тясното дворче зад къщата. На всяка крачка високи до гърдите му храсти с тънки листа и дълги бодли закачаха тъмните му дрехи. Под черната маска на лицето си той се потеше от кипналия във вените му адреналин и от изпитата бира.

В парцела в съседство с къщата на жертвата имаше повече бодливи храсти. Вместо да ги избягва, той използва нищожното им прикритие, за да заличи очертанието на силуета си. Не бе го решил съзнателно, но подготовката от миналото му го караше да се движи бавно, прокрадвайки се от храст на храст, докато стигне целта си.

Първото, което забеляза, бяха кабелите на всички прозорци и врати.

Второто беше алармената система.

Усмихна се.

Хората спяха спокойно и дълбоко, когато бяха охранявани от кабели и аларми. Така работата му ставаше по-лесна, след като се промъкнеше вътре. А той щеше да влезе. Охранителните системи зависеха от електричеството, което можеше да бъде надхитрено, като се свържат правилните жици. Същото важеше и за алармите.

Хубавото им бе, че имаха вграден трийсетсекунден изчаквателен период. За това време той можеше да върже накъсо двата кабела на един от прозорците и да го извади от мрежата. После щеше да изреже голяма дупка в стъклото и да огледа внимателно дали има сензори за движение. Сетне щеше да се погрижи и за тях.

Трийсетсекундното закъснение на алармите много улесняваше живота му.

Хвърли един последен поглед наоколо. Усмихна се на ускорения си пулс, който изостряше сетивата му, отвори куфарчето си и се залови за работа. Сърцето му биеше бързо, подтиквано от нетърпението му да усети меката плът на жената и ужаса й, когато ножът му се забиеше в нея.