Елизабет Лоуел
Седемте гряха (36)

Тридесет и шеста глава

Близо до Скотсдейл

Петък, 3:15 ч. следобед

Кърби седеше зад волана на чисто бял джип с много тъмни прозорци. На седалката до него беше договорът за наем на колата, както и срязаният чорапогащник, който щеше да направи невъзможно идентифицирането му, ако извадеше лош късмет с очевидците. На пода лежеше електронното записващо устройство, което бе използвал, за да улови честотата на дистанционното на куриера и после да програмира един от многото празни електронни ключове, с които винаги разполагаше. Сега трябваше само да се доближи на три метра до колата му и да я отключи със саморъчно направеното дистанционно.

Хубавото на машините бе, че на тях можеше да се разчита. Бяха глупави, но сигурни. Като калта, наплескана по вътрешната страна на калниците, по задната броня и по номера на малкия джип. Но не в такова количество, че да привлече вниманието на полицаите. Също като нахлузването на чорап върху лицето, тя правеше идентифицирането почти невъзможно.

Според договора за наем на колата той беше Дик Мейджър, шеф на продукция за „Уестърн Трейлс Ентърпрайзис“. Живееше в Холивуд и имаше калифорнийска шофьорска книжка. В момента носеше черна каубойска шапка върху временно боядисаната си в черно коса, имаше фалшива брада, която го щипеше ужасно, а в ботуша си — пистолет трийсет и осми калибър, с рязана цев.

И адски се потеше. Беше паркирал под мизерната сянка на едно пустинно дръвче, което бе по-ниско и от него. Но от мястото си имаше прекрасна гледка към сервиза „Нови гуми — бързо“. Куриерът бе докарал колата си на три гуми и една джанта. Като него Кърби бе изпитал също толкова голямо облекчение, когато най-сетне бяха стигнали до сервиза. Беше истински кошмар да следваш кола с двайсет мили в час по магистралата и да не те забележат. Единственото хубаво нещо бе, че успя да запише сигнала на дистанционния ключ, когато куриерът затвори багажника, преди да качи колата за ремонт.

Този път нямаше да се налага да прекосява паркинга с железен лост, закрепен за крака му. Щеше да отвори багажника по лесния начин, с помощта на високите технологии.

Докато изчакваше удобен момент да свърши работата, Кърби се размърда на тясната седалка. Евтините коли под наем бяха анонимни и дяволски неудобни след първите двайсет мили.

Смени проклетата гума, иди до някоя бензиностанция за тоалетна, аз ще отключа багажника и всички ще можем да си вървим по пътя, нареждаше мислено той.

Колата на куриера най-сетне излезе от сервиза и потегли. Кърби го видя да подминава две бензиностанции с минимаркети и едно местно кафене, което предлагаше пет вида бира. Когато куриерът пое по най-краткия път към магистралата, разбра, че няма друг избор. Ако искаше пратката, трябваше да я вземе от служебния паркинг на хотел „Роял“.

Поколеба се, после реши, че ако пристигнат в края на работната смяна на служителите в хотела, ще отпише пратката, ще върне колата и отново ще стане Джак Кърби. Но ако не…

Ще я взема! Адреналинът в кръвта му се вдигна. Харесваше му познатото усещане за прилив на сили, по-хубаво и по-мощно, отколкото от кокаин.

Измъкна пистолета си, отвори жабката на колата, извади заглушител и го нагласи на цевта. Така пистолетът не влизаше много добре в ботуша му, но ако се наложеше да стреля с него, нямаше да вдигне толкова шум, че да привлече всяко ченге в града.

Въпреки това използването на оръжие бе опасно. Но си струваше…

Бе готов да се обзаложи, че „Брансън и синове“ са опразнили сейфовете си, за да подготвят втора пратка. Това означаваше, че е много по-близко до спокойния живот във Венецуела, ловенето на риба в Ориноко и разходките до банката си в Аруба.

Кърби зачака усмихнат. И се размечта за рибата, която излиза от тъмните води, за да захапе стръвта му.