Елизабет Лоуел
Седемте гряха (41)

Четиридесет и първа глава

Скотсдейл

Петък, 5:40 ч. следобед

Някакъв мъж влезе през служебния вход, мина покрай Сам и Кейт, без изобщо да ги погледне, и забърза по коридора, който водеше към фоайето. Вратата зад гърба му се затръшна.

В същия момент Сам и Кейт едновременно посегнаха към вратата към служебния паркинг. Той нежно отблъсна ръката й от дръжката.

— Първо мъжете — каза Сам.

— И откога е така?

— Откакто станах твой бодигард, забрави ли?

Тя погледна учудено, но мъжът се наведе към нея и тихо обясни:

— Когато си под прикритие, никога не бива да излизаш от ролята си?

Кейт шумно въздъхна:

— Точно така. Ти мини пръв.

— О, по дяволите! Не мога да повярвам, че го направих! — отекна глас надолу по коридора.

Сам и Кейт се обърнаха да видят какво става. Мъжът, който преди малко бързаше да влезе в хотела, сега трескаво се опитваше да излезе.

— Извинете — извика мъжът, докато тичаше по коридора към тях. — Трябва да… веднага!

— Последния път, когато чух такова нещо — каза Сам на Кейт, докато се отдръпваха настрани да му направят път, — бях в тоалетната и всички писоари бяха заети.

Сам отново посегна към вратата, а Кейт иронично му направи знак „след теб“ и го последва навън към служебния паркинг. Колата на Сам бе в отсрещния край до една окаяна лампа. Тръгнаха към нея, пресичайки редиците автомобили.

Десетина метра по-нататък беше паркиран един малък джип, които запушваше като тапа третата алея между колите. Шофьорската врата зееше отворена, сякаш някой се бе отказал да търси по-близко място за паркиране и бе изтичал до хотела да свърши нещо набързо.

— Ама че нещастник — отбеляза Кейт, докато заобикаляше. — Ами ако някой се върне преди него и иска да излезе?

Но Сам не й отговори, защото внезапно и съсредоточено се бе заел да оглежда колите отдясно.

— Хей! Какво правиш? — извика някой от лявата им страна. Беше мъжът, онзи, който бързаше по коридора. Сега тичаше и викаше.

Сам се обърна и прецени цялата ситуация с един бърз поглед. Времето сякаш застина за миг и всичко се очерта ясно и отчетливо под червеникавата светлина на залязващото слънце.

На десет метра от тях някакъв мъж с каубойска шапка, ботуши и хирургически ръкавици бе напъхал дебел метален лост под капака на багажника на една от паркираните коли.

Човекът от хотела тичаше натам и крещеше.

После всичко се случи светкавично: каубоят се наведе и измъкна пистолет от ботуша си. Куриерът се просна по очи на земята. Каубоят се хвърли към неправилно паркирания джип. Моторът изръмжа и гумите изсвистяха.

Колата се устреми право към тях.

Сам дръпна рязко Кейт настрани от алеята между автомобилите, за да я предпази от ускоряващия джип. Тя залитна и се строполи по очи до една от паркираните коли, а от удара перуката й изхвърча.

Сам я последва само след секунда, прикривайки я с тялото си.

— Какво става? — ужасено извика Кейт.

В този миг проехтя пронизителен метален звук, който приличаше на човешки писък.

Предното стъкло на близката кола се превърна в мрежа от пукнатини.

Сам нямаше нужда от много време, за да разбере какво става. С едната си ръка блъсна Кейт, която бе започнала да се изправя, и тя се озова на колене между паркираните автомобили. С другата ръка вече стискаше пистолета си. Не очакваше да улучи каубоя, но поне можеше да притесни негодника достатъчно, че да не продължава да стреля напосоки. Пренебрегвайки правилата на Бюрото, Сам бързо стреля два пъти след отдалечаващия се джип.

За разлика от пистолета на каубоя неговото оръжие вдигна достатъчно шум, че да накара агентите на ФБР да изскочат от автобуса.

Сам стисна значката си в лявата ръка. Вдигна и двете си ръце високо, така че да се виждат ясно.

— Аз съм от ФБР! — извика той към агентите. — Има ударен човек до черния мерцедес!

Двама се отделиха от групата и хукнаха към автомобила.

Други трима продължиха да тичат към Сам с извадени оръжия.

— Стой на земята — каза той на Кейт. — Много са изнервени.

— Те ли са изнервени? Нали по нас стреляха!

— Те не го знаят още. Успя ли да видиш номера на колата?

— О, разбира се. Кога по-точно — когато ти ме блъсна към земята или докато притискаше лицето ми към асфалта?

— Добре ли си? — попита Сам, но без да откъсва поглед от мъжете, които се приближаваха към тях.

— Откъде, по дяволите, да знам? — Кейт усещаше, че я обзема истерия.

— Ще те попитам пак, когато адреналинът ти спадне. Остани долу, докато не ти кажа друго.

Какъвто и да беше отговорът на Кейт, той не можа да го чуе, тъй като един от мъжете извика:

— Сам? Ти ли си това под каубойската шапка?

— Аз съм, Дъг.

Агентът незабавно отпрати мъжете с него да отидат до черния мерцедес.

— При мен има цивилен — обади се Сам, — така че не се изненадвай, когато тя се изправи.

— Въоръжена ли е?

— Не.

— И двамата ли сте добре?

— Ще се оправим. — Сам прибра пистолета в кобура си, закрепи значката си върху предния джоб на джинсите си, така че да се вижда ясно, и помогна Кейт да се изправи на крака.

Тя не му благодари. Бе прекалено афектирана и шокирана от случилото се, за да обръща внимание на дреболии.

Искаше й се да закрещи, да удари нещо, да се разтрепери. Да се скрие и отново да закрещи.

Затова се постара да се облегне на колата и да се държи така, сякаш редовно й се случваше да прекарва част от деня, избягвайки нечии куршуми.

— Дъг, другият цивилен май беше улучен — каза Сам.

— От теб ли?

— Не.

— Чухме само два изстрела, на равни интервали. Ако се съди по звука, бяха от пистолет трийсет и осми калибър.

— Тези бяха от мен. Каубоят имаше заглушител. Не бях достатъчно близо, за да видя марката или модела на оръжието му, но дори и със заглушителя бе достатъчно мощно, за да събори човек от три метра.

Дъг прибра своя пистолет в кобура си и погледна към мерцедеса. Някой там викаше за помощ. Друг от мъжете бе притиснал мобилен телефон до ухото си и навярно говореше с полицията.

Кейт понечи да тръгне натам, за да види дали не може да помогне на ранения, но коленете отказаха да я слушат.

Без да откъсва поглед от началника си, Сам небрежно й помогна отново да се облегне на колата. Кейт не знаеше дали да му благодари, или да го удари.

Дишай, каза си тя. Бавно и дълбоко. Можеш да се справиш, по дяволите, та дори и едно бебе го може.

Сам я погледна разтревожено.

Тя оголи зъби в подобие на усмивка.

— Какво видя? — обърна се Дъг към Сам.

Той се извърна от Кейт.

— Бяло „Субару Форестър“, тазгодишен модел, силно затъмнени стъкла, чисто, замърсени бяха само калниците и номерът.

— Много удобно — отбеляза Дъг без капка изненада.

— Да. А отпред нямаше номер. Мръсният заден номер е от Аризона. Обзалагам се, че колата е взета под наем. Имаше един мъж с каубойска шапка и ботуши. Носеше хирургически ръкавици, джинси и бледосиня работна риза. Беше с чорап върху лицето му, тъмнокос, с къса брада. Бял, от латиноамерикански произход или мелез между европеец и азиатец. Не можах да видя очите заради дегизировката. Три-четири сантиметра по-нисък от мен, строен. Стреля с дясната ръка. Имаше кобур в ботуша.

— Каза ли нещо?

— Не.

— Какви са ти впечатленията?

— Професионалист. Ще остави колата там, където е паркирана неговата, ще хвърли шапката и ботушите в багажника си и ще изчезне.

— По дяволите! Само това ни липсваше. — Дъг за пръв път погледна към Кейт. — Коя сте вие?

Сам застана пред нея, закривайки я от погледа му.

— Тя не е тук — заяви той.

— Господи — измърмори Дъг. — Разкарай я! После незабавно се довлечи до офиса ми. За час най-много.