Елизабет Лоуел
Седемте гряха (55)

Петдесет и пета глава

Глендейл

Събота, 5:20 ч. следобед

Сам не беше хакерът на Бюрото, но бе обучен от специалист как да сваля от интернет леснодостъпни данни. Финансовите и данъчните отчети почти винаги бяха достъпни от един или друг уебсайт. Трябваше само да знаеш социалноосигурителния номер на човека, моминската фамилия на майка му и датата на раждане, които обикновено можеха да бъдат открити в някой друг сайт.

Естествено, Сам би могъл да помоли някого от Бюрото сега да свърши тази работа вместо него. Ала прекрасно си представяше как Кенеди ще подскочи до небесата, когато му се обади директорът, за да пита какво, по дяволите, прави Бюрото и защо се рови в личния живот и финансовото състояние на зетя на президента — без съдебна заповед.

Сам продължи да проверява личните данни. Най-накрая въздъхна с престорено облекчение.

— Е, със сигурност мога да те уверя, че Артър Маклауд не се притеснява с какво ще купи следващия си „Ролс ройс Силвър клауд“ — каза той. — По богатство човекът почти настига Бил Гейтс.

Кейт вдигна поглед от тъмножълтия сапфир, който изучаваше, докато Сам използваше компютъра й.

— Да не би да си се съмнявал в това?

— Винаги съществува подобна вероятност. Застрахователните измами са по-често явление и от петната по грузинска хрътка.

— Някак си не мога да си представя Арт да убие човек, дори и за милион долара.

— Повечето хора просто наемат някого, който да го направи — разсеяно отвърна Сам, докато проверяваше друг уебсайт.

— Говориш така, сякаш да наемеш убиец, е толкова елементарно, колкото да си вземеш чистачка или градинар.

Сам я погледна с уморени очи.

— Всъщност е по-лесно. Всичко е въпрос на връзки. Ако ги имаш, да поръчаш убийството на някого, е по-евтино и много по-просто, отколкото да си намериш добра детегледачка. Разбира се, плащаш повече, много повече, ако искаш работата да бъде свършена от професионалист. А не от някоя отрепка — например наркоман с пистолет. Но досега не съм чул оплаквания от хората, които депозират пари в сметки отвъд океана.

Кейт помълча известно време, преди накрая да попита:

— Харесва ли ти светът, в който живееш?

— Много по-малко, отколкото някога, защо?

— Струва ми се, че е много… грозен.

— Е, някои от красивите добри хора трябва да живеят в него за баланс, иначе ще се сгромоляса. Всичкото кафе ли изпи?

— Да.

— Това вече е грозно.

Тя се усмихна неволно:

— Ще направя ново.

— Мисля, че е мой ред — рече той.

— Разменям кана прясно кафе за една усмивка. И ще си запазя правото на една прегръдка — добави тя и си помисли: Тъй като точно сега си настръхнал като таралеж.

— Е, по-добре да са три прегръдки.

— Умееш да се пазариш. — Кейт остави наситено жълтия необработен сапфир и взе празната кана за кафе. Искаш ли и нещо за хапване?

Обядът не го изкушаваше особено, в този момент Сам мислеше за разговора със семейство Мандел. Той се оказа по-тежък, отколкото очакваше. Вероятно защото гласът на госпожа Мандел звучеше като този на Кейт.

Сам се питаше дали Лий е приличал на баща си, дали е имал куража и пъргавия ум на Кейт.

— Гладен ли си? — повтори въпроса си тя.

Той знаеше, че трябва да поеме и нещо друго, освен кафе, иначе нямаше да бъде от голяма полза за никого.

— Остатъкът от сандвича ми за обяд още ли е в кухнята?

— Да, ако се брои кофата за боклук. А какво ще кажеш за плодове, сирене, бисквити и лека дрямка преди вечеря?

Сам не отговори, защото Кейт бе подхвърлила последната реплика, докато отиваше към кухнята. Той взе телефона, който стоеше до компютъра, и набра номера на хотелската стая на Джереми Бакстър. Рано или късно щеше да извади късмет и да го хване, докато се преоблича. Този път му провървя — в слушалката прозвуча мъжки глас:

— Джереми Бакстър.

Сам придърпа към себе си големия жълт бележник и взе химикал.

— Обажда се специален агент Сам Гроувс от ФБР — представи се той. — Имам няколко въпроса за седем сини сапфира, наречени „Седемте гряха“.

— За какво става дума?

— Не съм упълномощен да казвам на този етап.

Последва мълчание, след това — въздишка и тиха ругатня.

— Откраднати са, нали?

— Не съм упълномощен да говоря за това. — Бакстър се поколеба. — Ако се съмнявате в моята самоличност — каза Сам, — идете до големия черен автобус на служебния паркинг, почукайте на вратата и потърсете Дъг Смит. Той ще ви покаже документите си и ще гарантира за мен.

От другата страна на линията долетя звук от прозвънващи кубчета лед. Сам си представи как Бакстър обмисля положението, поклащайки полупразната си чаша в ръка.

— Добре — съгласи се мъжът накрая. — Но нямам представа как мога да ви помогна. Не знам нищо за камъните, освен името им и това, че Артър Маклауд ги притежава. Изобщо не съм ги виждал, след като са били шлифовани.

— А знаете ли кой ги е виждал?

— Арт и онзи, който ги е оценил за застрахователната компания. И жената, която ги е шлифовала, разбира се.

ФБР вече бе проверило миналото на оценителя чак до началното училище и не бе открило нищо. Но нямаше защо Бакстър да го научава.

Проверката на Кейт бе още по-задълбочена и внимателна.

— Ами други колекционери — подсказа Сам, — приятели, приятелки, който и да е?

Ледът отново затрака в чашата.

— Арт има дружелюбни съперници, а не приятели. Колкото до роднини, никога не съм се срещал с такива. И за приятелки? — не съм чувал слухове за жени около него.

Във ФБР бяха чували. Пък и нямаше жена, която да е недоволна от компенсацията, която бе получила при раздялата.

— А кои са недружелюбните съперници? — попита Сам.

— О, той дразнеше хората дори само с това, че е по-богат и от саудитски принц. Но не знам някой да му е имал зъб. Просто се вбесявахме, че може да наддаде повече от всички ни, без дори да се замисли за банковата си сметка. Слава богу, че харесва само сапфири и понякога рубини.

— Вие наддавахте ли срещу него за необработения камък, който е бил превърнат в „Седемте гряха“? — заинтересува се Сам.

— Да, макар че нямаше никаква полза.

— Кой друг участваше в наддаването?

Кейт влезе тъкмо когато Сам започна да пише бързо в големия жълт бележник. Тя го използваше, за да си отбелязва наблюденията върху камъка, който оглеждаше в момента. Остави храната близо до бележника, но Сам посегна към кафето. Притиснал телефона с рамо към ухото си, той отпиваше, пишеше и задаваше въпроси.

— Кой продаваше камъка?

— КДСИ — „Калърд Джем Спешълтис Интернешънъл“. Нещо друго? Имам среща след няколко минути.

— Опитвам се да разбера къде е било изложението, което се е провело през втората седмица от ноември.

— Имаше няколко. За шлифовани камъни или за необработени?

— А вие на кои присъствахте?

— Само на това във Форт Уърт, на което представяха стари руски бижута. Невероятна стока, наистина невероятна! Разбира се, те добре знаеха какво имат. Аз купих единствено няколко стари изумруда. Базилов разпродаде всичко.

— И той ли беше там?

— По дяволите, та той организира цялото шоу. Дори доведе няколко души от Сингапур и Хонконг, които още разполагат с пари. Както вече казах, изчисти всичко. Азиатците най-сетне навлизат в бизнеса с цветни камъни като възможност за инвестиция — освен традиционните за тях перли и нефрит.

— Имаше ли и други от постоянните играчи? — попита Сам. След миг започна бързо да пише. После престана и се зае да слага отметки до имената, които Бакстър вече му бе продиктувал. — И това е било от осми до девети ноември, така ли?

— Да, но всеки, който можеше да различи рубин от шпинел, си тръгна още след първия ден. Нямаше предварителни представяния, така че всичко продължи от осем сутринта до девет часа вечерта. След това хубавата стока вече я нямаше. Извинете, но сега наистина трябва да тръгвам, ще закъснея.

— Благодаря ви за помощта — каза Сам. После бързо добави: — Някой може да ви позвъни за допълнителни въпроси в тази връзка.

— Добре, добре, само не сега.

Бакстър затвори.

Сам довърши кафето в чашата си и посегна към каната.

Кейт постави чиния със сирене, плодове и бисквити пред него и го погледна укорително.

Той схвана намека и започна да се храни. След като изяде няколко бисквити и малко зърна от наистина вкусното червено грозде, усети колко гладен е наистина. Започна да се храни по-бързо и с истинско удоволствие. Усмихна се, когато откри пикантния салам под сиренето.

— Успя ли да научиш нещо от Бакстър? — попита Кейт.

— Много повече, отколкото от надутите служители на КДСИ. — Сам преглътна храната с малко кафе. — С най-голямо удоволствие ще им връча съдебна призовка. Някое от тези имена говори ли ти нещо?

Тя придърпа работния си стол по-близо до него.

— Имената са ми познати, но хората — не. Колекционери и търговци. Шлифовала съм камъни за двама от тях.

— А дали са чисти? С мръсни ръце ли са, луди ли, какви?

— Имаш предвид дали биха убили за „Седемте гряха“? Не ги познавам достатъчно, за да преценя.

— Поне предположи. — Сам си взе от гроздето и посегна за още сирене. — Ако трябваше да започнеш отнякъде, чие име би изтеглила?

Кейт се взря в списъка и за миг се замисли.

— Базилов, предполагам. Появи се на сцената преди пет години, неизвестно откъде.

— В неговия случай става дума за Грузия, бивша съветска република.

— Разполага с много пари. Ала не е като Арт — не купува нещо, в което се е влюбил и без да го е грижа за цената. Но Базилов е сила, с която всеки се съобразява, когато става дума за наистина отбрана стока. — Сам отпи малко кафе и реши да каже на момчетата да започнат с него. — Успя ли да говориш с Арт? — полюбопитства Кейт.

— Да, докато ти разговаряше по телефона с майка си.

— Името на Базилов беше ли споменато от него?

— От Маклауд не научих нищо. Заяви ми, че ако иска да си поговори с някого от Бюрото, ще се свърже с директора.

— Арогантен тип! — ядоса се Кейт.

— Да, но нищо лично, доколкото успях да се осведомя за човека. Просто един нахалник с пари и връзки нависоко.

— Предполагам, че мога да не се съглася с мнението ти за Арт, тъй като съм работила с него в миналото — възрази тактично Кейт.

Сам се усмихна с пълна уста.

— Само ако искаш да шлифоваш още камъни за него и за в бъдеще.

— Артър Маклауд е един чудесен, съвестен… — започна да го хвали театрално, Кейт.

— Да, да — прекъсна я Сам. — Ако някога бъда удостоен с честта да разговарям лично с него, непременно ще му предам, че си го защитавала до последния си дъх.

Кейт погледна датите, които Сам бе оградил.

— Осми ноември ли? Когато Лий…

— Когато Лий е бил убит — с равен глас потвърди Сам. Кейт потръпна. Сам знаеше, че гласът му звучи хладно. Но опитът го беше научил, че заобикалянето на фактите само разтегля във времето болезнения процес на приемане на смъртта. — Не исках да го приемеш така — каза той, като се изправи и я придърпа до себе си.

— Знам…

Дъхът й опари врата му. Тялото й бе топло притиснато в неговото. Ако не я пуснеше веднага, щеше да стане прекалено късно…

— Както и да е — въздъхна той, отстъпвайки крачка назад. Взе няколко зърна грозде и продължи: — Според Бакстър същите хора, които вероятно са знаели за „Седемте гряха“ и са наддавали за необработения камък, са били във Форт Уърт в деня, когато е бил убит Лий.

— Много удобна теза — горчиво подметна Кейт.

— Може би… Но останах с впечатлението, че много от тези мъже често се озовават на едно и също място.

— Да, така е. — Тя въздъхна: — Извинявай, не исках да те засегна.

Сам извърна поглед, защото иначе щеше да посегне към нея. Ако това се случеше, щяха да се озоват в леглото, вместо да се опитва да спаси живота й. Колкото и силно да я желаеше, битката в него бе неравностойна — ченгето печелеше при всички случаи.

— Ще проверя всяко име, но не разчитам, че ще стигнем донякъде. Онзи, който е убил Лий, не е купувал камъни във Форт Уърт на осми.

— Колата е била върната чак на девети.

— Колата не го е убила. Сторил го е някой, който е бил на остров Санибел предобед на осми. Някой, който е знаел навиците на Лий и нарочно е прекъснал обяда му. Или просто е объркал нещата при отварянето на багажника, така че брат ти го чул, изтичал е до автомобила и е бил убит.

— Защо? Защо просто не са го обрали? — отчаяно попита Кейт. — Или ако са го пребили, защо не е било като при останалите куриери?

— Това е въпросът за милиони — съгласи се Сам. — От всички куриери само неговото тяло е било скрито. Защо? Отговорът е в убиеца.

— Какво искаш да кажеш? — подозрително го изгледа тя.

Той завъртя в ръка чашата кафе, колебаейки се дали да й съобщи истината. Реши, че ще има по-добри шансове, ако тя знае всичко, отколкото да слуша добронамерени увъртания.

— Мисля, че убиецът на брат ти е част от група, която аз наричам „Тефлоновата“ банда. Смятам, че са американци. Разполагат с някого, който е много навътре в търговията с бижута. Мисля, че Лий е познал човека, който го е ограбил във Флорида. И затова е мъртъв. — Сам вдигна очи. Погледът му бе толкова напрегнат, колкото устните здраво стиснати. — Освен това се опасявам, че бандата разполага с вътрешен човек и в оперативната група.

— Нямаш предвид някой с големи амбиции, с връзки в медиите и с голяма уста?

— Имам предвид човек, който знае точно какво казва и какъв ще бъде резултатът.

Кейт притвори очи за миг. Беше ядосана, уплашена, но и изпълнена с решимост.

— Какво можем да направим?

— Най-напред ще те заведа на сигурно място.

— Това вече е направено. Огледай се, господин специален агент — ключалки, резета и аларми навсякъде! Какво е второто?

— Искам да те преместя другаде.

— Няма да ходя никъде. Тук съм в по-голяма безопасност, отколкото в някоя мотелска стая, където ще се побъркам, докато зяпам евтини репродукции по стените и се чудя дали следващият, който влезе през вратата, ще си ти или убиец със значка. Сериозно говоря, Сам, оставам тук! На сигурно място съм.

— Не мога да те пазя денонощно.

— А аз мога да прострелям мишена от шест метра.

Сам я изгледа изпитателно:

— А мишените, по които си стреляла, бяха ли въоръжени?

— Инструкторката ни каза, че това било част от следдипломната работа. И че искрено се надява никога да не се наложи да се изправяме срещу подобно нещо.

— Аз също. — Сам погледна часовника си, без всъщност да го забелязва. Каквото и да показваха стрелките, нямаше значение.

Времето не беше достатъчно, но разполагаха само с толкова.

— Добре, ще направим както казваш, докато това не се окаже лоша идея. После ще постъпим както аз наредя.

Кейт усети студените тръпки, които полазиха кожата й, но намери сили да се усмихне:

— Звучи ми добре.

Сам се засмя. На него нищо не му звучеше добре, освен идеята да я грабне в прегръдките си и да побегне с нея в неизвестна посока. Но жалко, че бягството нямаше да реши проблема.

— Ще направим списък на всички, които Лий е познавал в бизнеса с бижута — каза Сам. — После — на всички от оперативната група. Накрая ще сравним двата списъка, да видим кои имена се повтарят.

— Ами ако няма такива?

— Тогава ще съставим списък с приятелите на приятелите им. Някъде все ще има връзка между Лий и ФБР.

— Винаги съществува определен модел, така ли? Като при рязането на необработен камък?

Той се усмихна уморено.

— И така може да се каже.

— Значи трябва само да отхвърлим фактите, които са излишни.

— Да, единствено това трябва да направим. Надявам се, че не си възнамерявала да спиш много тази нощ. Вечерта ще се проточи.

— Сън ли? Какво е това? — засмя се тъжно Кейт и взе жълтия бележник.

Отгърна нова страница и начерта дебела черна линия по средата. С четливи печатни букви се зае да записва имената на всички, които Лий бе познавал в бижутерския бизнес. Сам беше прав — нощта щеше да е дълга.

Но поне нямаше да я прекара сама.