Елизабет Лоуел
Седемте гряха (62)

Шестдесет и втора глава

Скотсдейл

Неделя, 1:30 ч. следобед

Сайзмор нахълта в хотелския си апартамент и завари там Пейтън с Шарън.

— Искам да остана насаме с офис мениджъра си — процеди през зъби той.

Пейтън веднага разбра директната покана да си тръгва.

— Вечеря в осем? — обърна се той към Шарън.

— Тя ще бъде заета! — отсече Сайзмор.

Шарън понечи да възрази, но забеляза пребледнялото лице на баща си под затихващата червенина на гнева.

— „Тя“ не знае какво ще прави в осем — заяви иронично Шарън. Стана, целуна Пейтън и тихо каза: — Ще ти се обадя веднага щом разбера какво става.

Той сви рамене и излезе мълчаливо. Когато вратата се затвори след него, дъщерята избухна:

— Надявам се, че е нещо по-сериозно от обичайната тирада на тема: „Защо се мотаеш с този негодяй?“.

Сайзмор грабна една бира, отвори я и почти я изпи на три големи глътки. Изтри устни и каза:

— Гроувс се опитва да ме натопи за убийствата на куриерите.

Шарън отвори широко очи. Пребледня също като баща си. По гърба й изби студена пот.

— Какво? Та той е луд! И какви са така наречените му доказателства?

— Не знам. Кенеди ме изрита от кабинета си, преди да стигнат до тях.

Дъщеря му бавно се отпусна на канапето.

— Значи трябва да има нещо. Гроувс е непредвидим, но не е глупак.

Бирената бутилка улучи коша с трясък. Сайзмор грабна следващата от кофата с лед и рязко махна капачката.

— Има.

— И какво е то?

— Познавам Джак Кърби.

— Кърби ли? — Тя се намръщи и закърши пръсти. — Кой беше тоя!

— Беше в оперативната група във Флорида с мен, когато разбих латиноамериканците. Не мисля, че Гроувс го знае. Засега. Там беше и Джон „Текс“ Уайт. Тогава той беше в армията и имаше задача да залови колумбийските бандити.

— И какво от това? Било е преди много време.

Сайзмор доби огорчен вид при това небрежно подминаване на най-великия момент в кариерата му, но реши да не спори с дъщеря си.

— Да, но Кърби бе частен детектив, работеше по някакъв случай тук, когато се натъкнах на него и изпихме по едно. Някой сигурно ни е видял заедно. Предполагам, че Кърби и Уайт са поддържали връзка до последно.

— Какво значение има? — нетърпеливо го прекъсна тя. — Ти се срещаш с много хора.

— Но никой от тях не е бил застрелян от Сам Гроувс, докато се е опитвал да убие Кейт Чандлър.

Шарън си пое дълбоко дъх и притисна слепоочията си. Струваше й се, че ще й се пръсне главата.

— Чакай. Върни назад, че пропуснах нещо. — Или поне се надяваше да е така. — Кога е станало всичко това?

— Кенеди току-що ме изрита от кабинета си.

— Не, имах предвид убийството. Или опитът за убийство. Каквото там е станало. — Тя се изправи и започна да крачи нервно из стаята. — Ама че каша!

Сайзмор не възрази. Само отпи голяма глътка, убеждавайки се, че просто е жаден. А не че устата му е пресъхнала от страх. Не можеше да е от това. Нямаше от какво да се бои. Как можа да се случи?, помисли си ядно той.

— Говори с мен — настоя Шарън. — И спри с тази бира. Ако това се разчуе, със „Сайзмор Секюрити Консултинг“ е свършено.

Той не й обърна никакво внимание, докато не изпи и втората бутилка. После посегна за трета.

Със стряскаща пъргавина Шарън застана между баща си и кофата с изстудена бира.

— Не! — извика тя отчаяно. Той понечи да я изблъска настрани, но откри, че е много по-силна, отколкото изглежда. — Става дума и за моя живот — гневно заяви дъщерята. — Кажи ми какво се случва и после можеш да пиеш бира, докато се натряскаш до безпаметност. — Сайзмор понечи да избухне, но проумя, че бирата можеше да почака. — Това е прекалено сериозно, за да го объркваме допълнително с надвикване между баща и дъщеря — каза Шарън.

Той сви рамене. Мразеше, когато тя имаше право, което бе много по-често, отколкото му се щеше да признае.

— Какво искаш да знаеш? — измърмори той.

— Този тип Кърби. Къде е сега?

— В моргата.

Тя бавно въздъхна.

— Е, така поне ще е трудно да бъде разпитан.

Сайзмор горчиво се изсмя.

— Може би това е идеята. Имаме мъртвец, но никакви свидетели, освен Гроувс и доносничката му, с която спи. Много лесно е да се набеди някой друг.

— Кенеди те познава прекалено отдавна, за да се хване на приказките им.

— Надявам се. — Сайзмор си погледна часовника. — Очаквах, че досега ще се е обадил да ми се извини.

Шарън се намръщи и присви очи, сякаш се взираше в нещо, което само тя можеше да види.

— Значи имаш някаква стара връзка с Кърби, а той сега е мъртъв. Какво друго може да използва срещу теб Гроувс?

— Някъде в оперативната група има изтичане на информация. Гроувс иска да го припише на мен.

— Как?

— Как ли? — саркастично повтори той. — По дяволите, използвай главата си и за друго, освен да се целуваш с Пейтън. Имам охранителна компания. И достъп до много информация за куриерите.

— Както и други хора. Бащата на доносничката например. Гроувс напада ли и него?

— Не знам.

— Ами самите куриери?

— Да не би да намекваш, че сами са нагласили нещата така, че да ги убият? — повиши тон Сайзмор.

— Може би са очаквали да получат дял от плячката, а вместо това са били убити. А и повечето куриери изобщо не разбират, че е станало нещо, докато не си проверят багажника. Докладват за кражбата и тръгват по живо, по здраво. Само застрахователните компании ронят сълзи.

Сайзмор се намръщи.

— А ние изглеждаме като кръгли идиоти.

— Може „Мандел Инк“ да са работили с куриери, които са били замесени с престъпници — продължи Шарън. — Синът може да е надушил нещо и всичко да се е объркало.

— Смяташ, че човекът е убил собствения си син?

— Прочети Библията. По дяволите, погледни вестниците, непрекъснато стават такива неща. Може би никой не е искал да убива хората — нетърпеливо махна с ръка тя, — а просто така се е случило. Всякакви гадости стават.

Сайзмор замислено подръпна долната си устна.

— Харесва ми. Можем ли да го докажем?

— Не знам. — Тя отиде отново до компютъра си. — Но ако си напънем мозъците, вероятно ще успеем да раздуем достатъчно тази теория, така че да се задържим на повърхността.