Елизабет Лоуел
Седемте гряха (15)

Петнадесета глава

Глендейл

Вторник, късно вечерта

Кейт чу звънеца на вратата си, погледна часовника над работната си маса и скочи на крака.

Дали това не беше Лий?

Още докато произнасяше наум името му, тя се опита да сдържи надигането на дивата надежда в сърцето си. Имаше и много бизнес партньори в околността. Не за пръв път й се случваше някой с шепа многообещаващи необработени камъни да е толкова нетърпелив, за да не дочака по-нормален час за разговор с нея. Просто това бе един от недостатъците да работиш и живееш на едно и също място.

С предпазливостта на човек, боравещ с малки, много ценни и леснопреносими стоки, Кейт погледна през скъпата шпионка на масивната си входна врата.

Не беше Лий.

Беше федералният агент.

Как ли ме е открил?, удиви се тя, после включи домофона и остави резетата както си бяха.

— Съжалявам, сбъркали сте адреса.

— Не и според Гавин Грийнфилд — обади се отвън Сам.

— Какво… как… добре ли е той?

На Сам му се стори интересно, че всеки от двамата е загрижен за другия. Приятел на семейството и дъщерята на същото това семейство. Може би Гавин бе част от измамата, каквато и да бе тя.

— Беше си много добре, когато го оставих преди половин час — каза Сам. — Помниш ли името ми и серийния ми номер, или да позабавлявам любопитната ти съседка от другата страна на улицата, като размахам значката си на осветената ти веранда?

— Какво искаш?

— Да поговорим.

— Което означава да ме печеш на бавен огън.

Устните на Сам леко се извиха в едва видима усмивка.

— Имам по-добри маниери. Ще ме пуснеш ли вътре, или ще караме по трудния начин?

Кейт за миг остана загледана в неочакваната му усмивка. Понечи да попита какъв е трудният начин, после размисли и започна да отваря необичайно здравите резета и ключалки, които блокираха всяка врата в къщата.

— Само недей да припадаш, когато видиш пистолета ми — каза тя. — И хич не си прави труда да питаш за разрешителното ми. В Аризона всеки…

— … може да носи оръжие — довърши изречението й агентът. — Ето още нещо, което прави работата ми в този щат много интересна.

Когато влезе вътре, един поглед стигаше на Сам да се увери, че на вратата има монтиран магнитен ключ. Ако се отвори, когато е включена алармената система, някъде щяха да звъннат предупредителни звънци. Освен това в нея бе вградена метална пластина и изключително дълги резета на ключалката. След като това нещо се затвореше и залостеше, можеше да го отвори само солидно взривно устройство. Отиде до прозореца и видя, че той също е включен в алармената система на къщата.

Или дамата беше параноичка, или имаше какво да охранява.

Сам се извърна от прозореца към жената, която го наблюдаваше предпазливо, а ръцете й бяха изцапани с някакъв фин черен прах, като сажди.

— Разполагаш с по-добра охранителна система от „Форт Нокс“ — отбеляза той.

— Съмнявам се.

— Има ли конкретна причина, или просто си параноичка?

— За това, че се съмнявам в думите ти ли?

— За охранителните мерки — каза той. — Кварталът не е нито толкова богат, нито толкова беден, че да има нужда от подобно нещо.

— Тогава сигурно съм параноичка.

Сам укорително поклати глава.

— Опитай друг отговор.

— Защо да го правя?

— А защо не? — попита той с усмивка.

Кейт се вторачи в него и се запита колко ли хора е разпитвал с тази комбинация от търпеливо спокойствие, професионално искрена усмивка и зорка проницателност.

— Какво искаш от мен?

— Истината за теб и онзи сапфир, който подмени.

Кейт го загледа неспокойно, без да продума. Един кичур се измъкна от шнолата, която бе закрепена небрежно високо на главата й, но тя не му обърна внимание.

Очите на Сам обаче проследиха плъзването на лъскавия кичур. Подобна коса със сигурност беше естествена. Никоя боя не бе толкова добра, че да придаде такъв наситен цвят и блясък на косъма. Независимо колко скъп бе фризьорският салон, рано или късно цветът на боядисаната коса започваше да си личи, че е фалшив. А ако имаше някакви последни съмнения, той трябваше само да застане достатъчно близо до нея, за да се увери, че по-светлите проблясъци в черната й коса са сребристи, а не златни.

Затова застана толкова близо.

— Какво правиш? — отстъпи тя назад.

Той забеляза, че младата жена държи на личното си пространство. А това би трябвало да я е затруднило допълнително при номера, който бе погодила на Пърсел.

— Гледам белите кичури в косата ти. Повечето жени биха ги прикрили.

— Баща ми бе побелял напълно, когато стана на четиридесет. Разполагах с цели трийсет и три години, за да свикна с мисълта за съдбата на косите си.

Този път усмивката на Сам бе различна, истинска.

— Ама ти наистина си голям образ! — разсмя се непринудено той.

Тя само отвърна тихо:

— А ти трябва да се смееш повече.

— Защо?

— Смехът променя цвета на очите ти от стоманеносин в онзи блясък, който се получава само от изключително красиви необработени бирмански камъни. Сапфири.

Изразът на лицето му изведнъж се промени, Сам заприлича на типичния мъж, който е усетил физически присъствието на привлекателна жена. Ноздрите му потръпнаха като на хищник, съвсем не безобидно.

Сам прокле издайническата реакция на тялото си и се концентрира върху работата си.

— Говориш като човек, който доста разбира от сапфири. — Тя кимна. — Възнамеряваш да ме накараш да ти тегля думите с ченгел, нали? — попита той.

Кейт не отговори. Все още бе зашеметена от искрата на чисто физическо привличане, която бе прескочила между нея и досадния агент на ФБР. Тя отривисто отърка мръсните си ръце в джинсите си, сякаш за да премахне и последните тръпки, обладали тялото й.

— Аз… — Кейт пъхна ръце в джобовете си. — Не съм свикнала на среднощни посещения от непознати мъже със значки.

— Още няма полунощ, а и вече сме се срещали.

— Въпреки това за мен си оставаш непознат.

— Притесняваш ли се от полицаи?

— А ти някога спираш ли да задаваш въпроси?

— Разбира се. Веднага щом получа отговорите. — Сам погледна към пъхнатите й в джобовете ръце, които опъваха джинсите й върху добре оформеното й дупе и дълги бедра. — Повечето жени не работят в градината нощем.

— Вече се разбрахме, че не съм като повечето жени.

— Да не би да си копала в задния двор, та пръстите ти са толкова мръсни?

Той изчака отговора й, оставяйки тишината да се проточи. Кейт усети, че с всеки пореден удар на сърцето й мълчанието все повече я притиска.

— Работех — отвърна накрая тя.

Най-сетне. Малка пукнатина в защитната й стена. И двамата го съзнаваха.

— И какво по-точно правиш? — кротко попита той.

— Работя за себе си. — Сам отново млъкна, долавяйки как тишината я оставя без дъх. — Шлифовам скъпоценни камъни — призна Кейт.

Най-сетне!, помисли си той и попита отчетливо:

— Обработвала ли си напоследък големи сини сапфири, срязани във формата на изумруди?

Кейт усети как сърцето й се присвива. Ако изобщо се бе надявала, че мъжът с променливите сини очи схваща бавно, сега вече знаеше, че не е така. Загледа се напрегнато в него, търсейки и най-малката промяна в изражението на лицето му:

— Не и през последните пет месеца — рече тихо тя.

Той не пропусна да забележи лекото натъртване на „пет месеца“, нито напрегнатия й поглед. Тя очакваше реакцията му.

Съжаляваше, че ще разочарова и двамата.

— Това трябва ли да ми говори нещо? — заинтересува се Сам.

— Защо? То не означаваше абсолютно нищо и за останалите агенти от ФБР.

— Опитай с мен.

— О, разбира се, ти си различен! Пише го под номера на позлатената ти значка.

— Какво имаш да губиш? — попита директно той.

— Времето и нервите си — върна му го тя. — Много мразя да се отнасят с мен като че ли съм някакво кученце, което лае подир автомобилите.

Сам се опита да се сдържи, после се предаде и просто се разсмя.

— Много точно го каза. Никой не може да се държи по-високомерно от агентите на ФБР.

Тя помъчи да прикрие усмивката си, но не успя.

— Високомерно ли? О, господи, много точно казано!

Все така засмяна, тя реши, че специален агент Сам Гроувс може би все пак беше различен от федералните досадници, които я бяха разпитвали няколко пъти във Флорида. Не че онези агенти искаха да разговарят с нея след първия път, но тя им вгорчи живота с настояването си, че има сведения за отвличане между Форт Майърс и остров Каптива. А после се обърна към един местен вестник със същата история, принуждавайки ФБР поне да се престори, че желае да я изслуша.

Но си плати за това. Тогава дойде и онова телефонно обаждане, в което я заплашваха да престане да се рови или ще умре.

— С кого си се срещала? — попита Сам.

— С онези, които са били дежурни в Маями през миналия ноември. Забравям имена. Наум ги наричах Глупчо и Тъпчо. — Докато говореше, Кейт извади ръцете от джобовете си и реши, че трябва да направи нещо с тях, вместо само да нервничи. — Искаш ли чаша кафе?

— С удоволствие.

— Много работа и никакво време за сън, а? — попита тя, отправяйки се към кухнята.

— Да, положението е горе-долу такова.

Последва я в кухнята, която не беше голяма, а уредите бяха поне двайсетгодишни. Ако жената изкарваше някакви пари от измамите си, явно не ги влагаше в къщата си.

Кейт посегна към пакета смляно кафе.

— Няма ли да си измиеш ръцете? — попита той.

Тя погледна ръцете си и тъмните петна по тях — бяха от различните прахове, които използваше за шлифоването на един доста добър оранжев топаз.

— От какво се притесняваш? Стрихнинът е бял.

Той отново се усмихна и му се прииска да се бяха запознали при други обстоятелства. Но само желанието му не стигаше да промени фактите.

Кейт изми ръце на мивката, избърса ги в една малка кърпа и отново се зае да прави кафе.

Сам се облегна на кухненския плот и се загледа в нея. Движеше се бързо, но плавно, без никакви нервни жестове. Страхотните й ръце бяха пъргави. Чудесен баланс. Увереност, която идваше от познатата обстановка.

Изглеждаше невероятно секси.

Много скоро разполагаше с чаша гъсто и тъмно кафе, което ухаеше пред лицето му. Той отпи от него, въздъхна и отново отпи. След това се настани на един от кухненските столове и се зачуди дали наистина ще се наложи да пече на бавен огън Катрин Джесика Чандлър, за да измъкне някаква информация.

Телефонът звънна, преди да реши каквото и да било.

Докато посягаше към слушалката, Кейт го попита:

— Името Лий Мандел говори ли ти нещо?

Чашата замръзна в ръката на Сам.