Елизабет Лоуел
Седемте гряха (13)

Тринадесета глава

Скотсдейл

Вторник, 8 ч. вечерта

Шарън Сайзмор отметна назад изкусно изпъстрената си със светли кичури кестенява коса, намести очилата си за четене с правоъгълни стъкла и тънки рамки и се загледа в менюто на рум сървиса. Нищо не се бе променило от вчера. Можеше да си поръча салата с морски дарове или просто да се обади да й донесат студена — с макарони и скариди.

Защото каквото и да избереше, докато стигнеше до стаята й, така или иначе щеше да изстине.

— За мен да е „алангле“ — извика Пейтън Хол откъм банята.

— Каберне или сухо калифорнийско вино? — попита тя, разбрала неизказаната му поръчка за филе миньон, „алангле“, печени картофи, двойна порция сметана и лук и повече масло.

— Този път ще опитам калифорнийското. — Мокър от взетия душ, Пейтън се усмихваше от вратата на банята и я гледаше как поръчва вечерята им. Това бе най-близката версия на мечтата му за гола секретарка — фантазия, която имаше, откакто за пръв път се настани в самостоятелен кабинет на ръководен пост. Веднъж опита с момиче на повикване. Но просто не бе същото. — Кажи им да не бързат.

— Нали искаш все пак да получим вечерята този месец?

— Много си взискателна към персонала.

— Някой все трябва да е — измърмори тя. — Поне веднъж бих искала да вдигна капака на поръчката от рум сървиса и да видя как се вдига пара. Може би ако поръчам скариди върху лед…?

Пейтън завърза колана на хотелския халат около широката си талия и грабна дистанционното за телевизора. Двамата с Шарън бяха любовници от почти шест години — достатъчно дълго, за да му е ясно, че няма да му излезе късметът отново преди вечеря.

— Хей, дават „Синьо кадифе“ — каза той.

Шарън незаинтересувано присви рамене.

— Само защото има диалог, това не значи, че не е порно.

Пейтън въздъхна. Тя наистина не бе в настроение.

— Може би трябва да отменим рум сървиса и да излезем за вечеря навън — рече той.

Шарън прегледа бележките, които бе нахвърляла по няколко въпроса, на които баща й трябваше да обърне внимание.

— Защо? Мислех, че искаш да останем сами.

— Исках. Но аз вече съм сам. — Тя вдигна поглед, объркана. — Едва намери време да спреш да работиш за едно бързо търкулване в чаршафите — недоволно каза той.

Тя измърмори нещо и остави настрана малкия си лаптоп.

— Извинявай, скъпи. Колкото повече пие баща ми, толкова повече работа имам.

— Знам, но аз съм затрупан от задачи. Опитваме се да отгатнем какви ще бъдат пазарните тенденции и да осигурим коледните поръчки за бижута във всички магазини. Освен това латиноамериканците пребиха един от куриерите ми миналата седмица, а застраховките ми вече са толкова високи, че кръвното ми скача само като подписвам чековете.

Последното не беше вярно — куриерската компания бе поела отговорността, — но Пейтън искаше да спечели съчувствие.

— Горкият. Ела при мен, всичко ще се оправи.

Нямаше нужда да повтаря. Той задърпа халата си и тръгна към нея.

Но в този миг телефонът звънна.

— По-добре ти го вдигни — каза тя. — Тази вечер телефонните позвънявания от стаята ти са прехвърлени тук. Никой, който търси мен, няма да се изненада от мъжки глас. Но не мисля, че Марджъри ще се зарадва, ако чуе моя.

Мъжът изруга и вдигна слушалката, докато пускаше халата си на пода.

— Да? — грубо изрече Пейтън. Промяната, настъпила в него след секунди, подсказа на Шарън, че наистина се обажда Марджъри. — Получила си бележка от учителя на Тими ли? — попита той.

Без да се бави повече, Шарън си взе компютъра и отиде в спалнята. От опит знаеше, че съпругата на Пейтън се кани да стовари на главата му всичките си неволи, свързани със самотното отглеждане на децата. Нямаше защо да стои и да слуша за последната беля на Тими, вечната нужда на Тифани от скъпи дрехи и за колата, която тя непременно трябваше да получи за предстоящия си шестнайсети рожден ден. Както Тед Сайзмор често бе изтъквал пред Шарън и брат й, Сони, децата бяха скъпо удоволствие.

Въпреки това, когато бе по-млада, тя бе искала да има деца. Ала след като преди няколко години навърши четиридесет, реши да забрави за това. А през годините, в които бе наблюдавала как Пейтън се мъчи с капризната си жена и разглезените си деца, Шарън се чувстваше относително щастлива в ролята си на любовница, без особени ангажименти в живота му.

Имаше много предимства в една връзка по сметка между двама възрастни.

Отвори компютъра си и се зае да преглежда списъка с пристигащи куриери за изложението на скъпоценности в Скотсдейл. Не всички идваха под предварително уговорената, но и скъпа закрила на Сайзмор, ала много от тях бяха именно такива. Тук, при доставката, важното бе да се подсигури пратката, докато представител на търговеца се подпише за получаването й. След това проблемът беше на някого другиго.

Тя започна да проверява условията по доставките. Когато стигна до скъпоценните камъни на Картър, се намръщи.

В другата стая телефонът се затръшна шумно. След няколко секунди на вратата за спалнята се появи Пейтън.

— Проблем ли? — попита той, намятайки халата си.

Шарън вдигна поглед и забеляза, че желанието му за секс се е смалило.

— Саймън Картър има семейни неприятности — каза тя. — Ще дойде чак след два дни, а куриерът пристига утре с най-добрите му камъни. Ще трябва аз да се подпиша за доставката им.

— Картър, а? Говори се, че притежава някои много хубави черни опали. Последните наистина чудесни скъпоценни камъни от славните дни на Лайтнинг Ридж.

— Така чух.

— Разбра ли каква е цената им?

— Иска един милион за опала, който е синьо-зелен от едната страна и огненочервен от другата. Гарантирано естествен камък, а не дубликат.

Пейтън подсвирна от изненада.

— Има ли вече кандидати сред колекционерите?

— Не и преди да видят лично, че камъкът е това, за което го представят.

— Смяташ ли, че ще получи толкова пари?

— Мисля, че харесва камъка прекалено много, за да го продаде на каквато и да било цена.

— Значи само се хвали?

— Още един начин вие, момчета, да се перчите: „Моят е по-голям от твоя“ — съгласи се Шарън, докато зяпаше екрана си.

— Чудя се колко ли ще струва опалът, ако бъде нарязан за обици и колие?

— За твоите магазини в търговските центрове би било загуба на време, пари и материал. Хората, които посещават „Хол Джуълри“, не биха разпознали камък от висока класа, дори ако им проговори и ги нарече с малките им имена.

— Мислех си да отворя няколко бутикови магазина — каза Пейтън, — които да привлекат от клиентите на „Тифани“ и „Картие“. Мога да им предложа повече блясък за парите им.

— Хората, които пазаруват в магазините от висока класа, не търсят показен блясък. Те искат престиж. Купуването на скъпи камъни от най-големия снабдител на бижутерия за търговските центрове в Съединените щати няма да ги накара да се чувстват специални.

— Не ти ли допада идеята за бутиците?

Шарън разтри врата си и започна да му обяснява:

— Като начало ще се наложи да промениш името и да намериш някоя знаменитост, за да стане лице на бутиците. Сетне трябва да създадеш скъпа колекция от красиви камъни и бижута с уникален дизайн, да наддаваш и спечелиш изключително скъпи камъни в публични търгове, да извървиш целия път… Това ще изтръска доста джоба ти, особено в момент, когато търсенето на луксозни стоки е спаднало с тринайсет процента в сравнение с миналата година. — Тя въздъхна и отегчено поклати глава. — Всички в бизнеса със скъпоценни камъни затягат коланите — от търговците на едро, до малките играчи, миньорите и майсторите бижутери. Дори и хората, които се грижат за сигурността на стоката, трябва да намалят драстично тарифите си, за да се задържат в играта. Накратко, точно сега не е моментът да откриваш бижутерска верига от висока класа.

— Така казах и на Марджъри — излъга спокойно Пейтън, защото му се удаваше по природа. Идеята си бе лично негова, начин да оправдае закупуването на скъпи камъни, за да подплати пенсионните си сметки.

Шарън отпусна ръце в скута си.

— И откога жена ти се интересува от бизнеса?

— Откакто е решила, че бижутата за търговските центрове не са достатъчно престижни за нея и децата.

— Merde!^[1]

— И аз казах същото, но на английски. Препродажбата на стари бижута е едно. Създаването на съвременни дизайни от висока класа е съвсем друго.

Това бе вярно. Само че не беше възглед, който той споделяше.

След като въздъхна и отново опипа схванатия си врат, Шарън се върна към компютъра си. Пейтън прекоси стаята и се зае да разтрива врата й, надничайки през рамото й към екрана, докато мачкаше напрегнатите й мускули.

— Какво е това? — попита той. — Остров Каптива и сапфири?

— Татко ме кара да следя всички убийства на куриери и обири на скъпоценни камъни. Технически погледнато, случаят на Каптива беше изчезване. Човекът изчезнал в компанията на някаква блондинка и най-малко милион долара, по цени на едро, в стока. Поне според застрахователите е струвала толкова. — Тя сви рамене. — Знаеш как е. Но някой от роднините се опитвал да го издирва.

Пръстите на Пейтън се впиха в схванатите мускули на раменете й.

— Защо? Бижутата семейна собственост ли са били?

— Не. Аз лично смятам, че тази родственица е смахната. Не може да повярва, че малкият й полубрат е мошеник и т.н. Известно време вдигаше достатъчно шум, така че се наложи пак да се отвори досието на ФБР по случая — нови разпити, последни клюки, такива неща включват в него. Когато в досието се появи нещо ново, винаги излиза на екрана ми.

— Е, и какво е то?

— Нищо. Наредено ми е да проверявам на няколко дни, за да видя дали не се е появила нова информация.

— Стари връзки. Господи, баща ти наистина все още е вътре в нещата на ФБР, нали?

— Много си прав. Понякога имам чувството, че изобщо не съм напускала Бюрото. Заплатата ми е същата, а работното време още по-дълго. — Тя отново завъртя глава, в опит да се пребори със схванатите си мускули, които масажът на Пейтън целеше да облекчи. После въздъхна и отново се загледа в компютъра.

Пейтън продължаваше да чете над рамото й, докато ръцете му се плъзгаха по-ниско по гърба й.

— Не знаех, че осигурявате охрана на „Брансън и синове“.

— Нов клиент. — Дъхът й секна, когато пръстите му докоснаха зърната й. — Това е третата ни поръчка от тях.

— Необработени камъни или готови продукти?

— И двете.

— Чудесна работа — отбеляза той, подръпвайки зърната й, докато си отбелязваше наум времето на пристигане на куриера.

Усмихната, Шарън затвори компютъра си и го остави настрани.

— Май си настроен игриво?

Той я захапа лекичко по врата, дръпна ръката й и я пъхна под халата си.

А ти какво мислиш?

— Игра с топки. — Усмихна се тя лукаво. — Любимата ми.