Елизабет Лоуел
Седемте гряха (45)

Четиридесет и пета глава

Скотсдейл

Петък, 7:15 ч. вечерта

Сайзмор се бе оттеглил от ФБР преди доста време, но не бе забравил обичайните методи на работа. Никога нямаше да ги забрави. Все още дишаше и живееше с техниките на Бюрото.

— Правя проверка във връзка с един разговор, който вашият мениджър е провел със специален агент Сам Гроувс — каза Сайзмор на рецепцията във фоайето. — Маделин Дърмот на работа ли е в момента?

След четиридесет секунди го поканиха да влезе през една странична врата в кабинета на мениджъра. Когато служителят на рецепцията го представи като агент от ФБР, той не го поправи. Вместо това протегна ръка на Маделин. След кратко ръкостискане и професионални усмивки двамата преминаха към делови разговор.

— С какво мога да ви помогна? — попита Маделин.

— Във вторник следобед специален агент Сам Гроувс е разговарял с вас за тази жена — каза Сайзмор и извади снимката. — Името й е Натали Харисън Катър.

— Спомням си. Не е регистрирана в хотела ни, нито за някое от изложенията, които се провеждат тук в момента.

— Много е неприятно, когато се окаже така — невъзмутимо се усмихна Сайзмор.

Маделин отвърна на усмивката му и си призна:

— В този случай бях облекчена. Не исках да се окаже, че някой, който е подозиран от ФБР, е регистриран в моя хотел. Другият човек също си тръгна.

— Другият ли?

— Този, с когото искаше да разговаря господин Гроувс. Казваше се Гавин… — Маделин се обърна към компютъра. Пръстите й с красив маникюр загракаха по клавиатурата. — Гавин Грийнфилд, от Флорида е.

— Грийнфилд. Точно така. — Сайзмор погледна Маделин с благодарност. — Това е господин Грийнфилд, който живее в Маями ли, или…

Маделин погледна екрана.

— В Корал Гейбълс.

— Странно. Не отговаря на телефона си на този адрес. Може ли да сверя номера, с който разполагам, с този, който е посочил при вас?

— Разбира се. — Маделин завъртя монитора, така че Сайзмор да може да го види.

Той запомни номера и после каза:

— Е, това обяснява нещата.

— Какво?

— Някой е разменил последните две цифри, когато ми го е съобщил. Непрекъснато се случва. Благодаря ви.

— Няма защо. Винаги се радваме да помогнем на ФБР.

Сайзмор отново се усмихна и излезе от кабинета. Отиде до едно тихо кътче във фоайето, извади мобилния си телефон и набра номера, който бе запомнил наизуст. Вдигнаха на третото позвъняване.

— Ако това е поредният нагъл продавач по телефона — започна мъжът отсреща.

— Не е — прекъсна го Сайзмор. — Обаждам се във връзка с разговора, който сте провел със специален агент Сам Гроувс.

Настана тишина, последвана от предпазлив въпрос:

— Кой сте вие?

— По-важно е каква ви се пада Натали Катър на вас?

— Специален агент Сам Гроувс ме предупреди, че ако някой иска да пита за нея, трябва да се обърне към него. След като сте от ФБР, предполагам, че имате номера му. Довиждане.

Гавин Грийнфилд решително затвори телефона.

Сайзмор остана замислен за няколко минути, преценявайки различните варианти, които можеше да опита, за да накара сопнатия господин Грийнфилд да му сътрудничи. Тъй като не разполагаше със значка, всъщност нямаше с какво да го притисне. Всичко, което знаеше със сигурност, бе, че Грийнфилд е чувал името Натали Катър и преди.

Както и факта, че Сам Гроувс не искаше Грийнфилд да говори за нея.

Сайзмор се върна до рецепцията. Служителят отново го заведе до кабинета на Маделин.

— Съжалявам, че ви притеснявам отново — започна той, — но има един проблем. Не във вашите документи, а в нашите. Предполагам, че пазите списък с телефонните разговори, които провежда всеки от гостите ви?

— Разбира се. Телефонните обаждания някога бяха едно от големите пера в приходите ни. Напоследък не е така, тъй като повечето хора днес използват мобилни телефони.

Сайзмор се надяваше, че Грийнфилд няма мобилен телефон. Той самият мразеше тези апарати. Примиряваше се с тях само защото бяха много удобни.

— Господин Грийнфилд обаждал ли се е на някого? — попита той.

Пръстите на жената отново затанцуваха над клавиатурата.

— О, да. Има доста обаждания. Ето, сега ще разпечатам списъка.

— Благодаря. Това много ще ми помогне.

Със списъка в ръка, Сайзмор се качи в апартамента си и включи компютъра, който използваше рядко, тъй като и към него се отнасяше със същата неприязън, както и към мобилните телефони. Влезе в интернет и намери сайт, в който бяха посочени адресите на всички телефонни номера. Такива сайтове бяха причината той да се научи да използва компютър. Те спестяваха страшно много време при някое разследване.

Повечето от телефонните позвънявания на Грийнфилд бяха до дома му в Корал Гейбълс. Други бяха до големи магазини за мебели. Два — до някакъв адрес в Глендейл, Аризона. Номерът бе регистриран на името на К. Дж. Чандлър.

Сайзмор записа името и адреса, прехвърли се в един сайт с карти и въведе адреса на Чандлър като цел, а този на хотела — като отправна точка. Скоро на екрана се появи карта. След известно суетене той успя да свърже преносим принтер към компютъра. Разпечата картата, разучи я и погледна часовника си. Ако приемеше, че човекът си е у дома, трябваше да предвиди поне един час за отиване и връщане, както и за разговора.

Щеше да закъснее за вечерята с Кенеди, затова му остави съобщение на рецепцията и излезе. По пътя се загуби само на два пъти. Финикс се разрастваше толкова бързо, че картите остаряваха, докато бъдат отпечатани. Някога и с Лос Анджелис бе така, но вече не е. Щатът сега облагаше с данъци всичко, което се движеше, а ако не се движеше, щатът го облагаше двойно по-високо.

Колкото повече опознаваше Финикс, толкова повече го харесваше.

Към седем часа той се движеше по тиха улица в предградията, от двете страни, на която имаше нещо много рядко срещано във Финикс — трийсетгодишни къщи. За разлика от по-старите домове в Лос Анджелис тук озеленяването не бе обсебило дворовете. Петдесетградусовата жега през лятото потискаше развитието на растенията.

Следвайки старите си навици от Бюрото, Сайзмор не спря пред адреса. Просто мина покрай къщата, оглеждайки другите номера, сякаш още не е стигнал до търсеното място.

Без да си дава вид, че го прави, той огледа внимателно къщата на Чандлър. Първото, което забеляза, бе табела в предния двор, която уведомяваше всички минувачи, че мястото се охранява. Така поне нямаше нужда да слиза от колата и да се взира в прозорците и вратите, за да се увери дали са свързани към алармена система. Не че имаше някакво значение. Нищо не можеше да спре истинските професионалисти, но човек можеше да се надява поне да ги забави.

Никоя от другите къщи, покрай които мина, нямаше нищо друго, освен избелял надпис „Общинска стража“ на всеки ъгъл.

„Интересно — промърмори сам на себе си Сайзмор. — Чудя се какво ли крие? Да не би тази Чандлър да е от жените, които — като чуят за някой изнасилвач във вечерните новини — веднага си представят как наднича през техния прозорец, макар престъпникът да действа на петдесет километра от дома им. — Той поклати глава. — Жени! Никога няма да ги разбера“.

Зави надясно, заобиколи няколко пресечки и се върна на адреса от друга посока. Ако се съдеше по външния вид на къщата, тази госпожица Чандлър едва ли щеше да му съдейства с такава готовност, каквато засвидетелстваше мениджърът в хотела. Не би почукал на вратата, освен като крайна мярка.

Подмина къщата и продължи нагоре по уличката, където паркира така, че да я наблюдава в огледалото за обратно виждане. Обмисли риска, който поемаше, ако реши да покаже почетната си значка, получена при пенсионирането. Това да се представя като агент от ФБР можеше да му донесе куп неприятности, но само ако го хванат.

На уличката се появи друга кола. Американска, отпреди няколко години, стандартен модел…

Направо крещеше, че е служебно возило.

Спря пред дома на Чандлър. Сайзмор видя как Сам Гроувс слезе от нея и отиде до вратата. Нямаше никакво съмнение за самоличността му, дори и в лекия сумрак. Гроувс се движеше със самоувереност, която адски дразнеше Сайзмор.

След две секунди Сам бе вътре в къщата.

Удар в десетката!, възкликна тихичко Сайзмор и потегли. Започна да обмисля различните официални и неофициални канали, по които щеше да проучи К. Дж. Чандлър.

Но първо щеше да отдели време да натрие носа на нахаканата си дъщеря с факта, че е открил поверителния информатор, докато тя се е гримирала, за да излезе на вечеря с онзи мухльо Пейтън.