Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Реъритис Ънлимитид (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Color Of Death, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2010)
Начална корекция
Крискаа (2012)
Допълнителна корекция
Varnam (2017)
Форматиране
in82qh (2017)

Издание:

Автор: Елизабет Лоуел

Заглавие: Седемте гряха

Преводач: Илвана Иванова Гарабедян

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: Английски

Издател: Хермес

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2006

Художник: Борис Николов Стоилов

ISBN: 954-26-0426-2; 978-954-26-0426-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3978

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Санибел, Флорида

Ноември

Лий Мандел често се оглеждаше през рамо, това си беше част от работата му. Но сега, докато се протягаше доволно под февруарското слънце, не мислеше, че трябва да си пази гърба. Усмихваше се на сервитьора с гъвкаво тяло и оптимизъм, каквито можеха да имат само хората под трийсет.

— Хей, сигурен ли си, че предлагаш най-добрите скариди на остров Санибел?

— Мога да се обзаложа, господине.

Лий се засмя:

— За мен обичайното. И кафе, колкото е възможно по-бързо. О, и донеси няколко от торбичките за храна за вкъщи, става ли?

Младежът се усмихна, пъхна ръка зад гърба си и извади две бели хартиени торбички с логото на кафене „Супа или скариди“, отпечатано с големи червени букви отстрани.

— Тези ще стигнат ли? — Той ги остави пред него. — Грабнах ги, още щом ви видях да се качвате по стълбите.

Лий бе обзет от безпокойство — ставаше предсказуем. А в неговия бизнес това бе не само глупаво, но и опасно. Но не бе забелязал някой да го следи, докато шофираше по мостовете от брега до остров Санибел. Освен това, след като преместеше съдържанието на куриерския пакет в омачкана хартиена торбичка за храна, никой не би заподозрял онова, което Лий знаеше със сигурност — скъпоценните камъни струваха минимум милион долара! На едро.

За в бъдеще дори щеше да използва нещо още по-малко забележимо, може би кафяв хартиен плик — като тези, в които алкохолиците мъкнеха бутилките си. Обикновено куриерите, които пренасяха уникална стока, нямаше защо да се притесняват толкова, колкото онези, които носеха часовници или годежни пръстени.

Но невинаги всичко минаваше безпроблемно.

През последните няколко години се носеха слухове за съществуването на нова банда, която е взела на мушка само най-високата класа от преносимите ценни стоки. Добрата новина бе, че тези гангстери не действат толкова грубо, колкото южноамериканците. Новите момчета бяха ловки и потайни.

Сервитьорът със стегнатата снага се бе скрил отново в мрачното и задимено кафене, а Лий остана сам да се наслаждава на зимното слънце. Премести леко стола си, така че гърбът му да е към стената на заведението. И се зачуди какво ли прави сега сестра му Кейт, след като бе приключила с шлифоването на „Седемте гряха“. Сигурно се канеше отново да обикаля изложенията на скъпоценни камъни, за да потърси някой необработен уникат, който би си струвал времето и труда й.

Може би ако мама и татко престанат да й опяват на тема внуци, тя ще намали темпото и ще си намери някой свестен мъж. А сега те направо я влудяват, както правеха и с мен.

Обзе го чувство за вина. Трябваше да разкрие пред родителите си, че най-сетне е намерил мъжа, с когото мечтаеше да прекара остатъка от живота си. Само че не искаше да се изправя срещу всичко онова, което щеше да последва след разбулването на тайната му. Не искаше сълзи и въпроси от рода на: „Къде сбъркахме?“.

Родителите му не бяха сбъркали в нищо. Той просто не бе синът, на когото се надяваха — това бе тъжната истина.

Лий дочуваше откъслечни разговори наоколо. Някои идваха откъм открития паркинг на приземния етаж точно под него. Почти всичко на остров Санибел бе построено на подпори. Така, когато се зададеше ураган, прииждащата вода със съборени клони и най-различни отломки просто минаваше под сградите и жилищните етажи оставаха горе-долу незасегнати.

— Но аз искам да видя съкровището! — Гласът на момичето бе писклив и упорит. Чуваше се съвсем отчетливо, тъй като то тъкмо слизаше от една кола откъм слънчевата част на паркинга, където неизменно спираха туристите. Лий леко се усмихна, като си представи парещата тапицерия и волана, който щеше да е прекалено нагорещен, за да се държи. И се запита дали прелетните птици се страхуват от сенките между подпорните колони, които поддържаха малкия търговски център.

— Нали бяхме в „Аточа“ миналата година, не е нищо особено. — Гласът на родителя беше измъчен и нетърпелив. — В този така наречен музей само се опитват да продадат скъпо и прескъпо комплекти от бижута на всеки наивник, който прекрачи прага им.

Не ме интересува. Искам да видя златните монети и изумрудите.

Лий престана да се ослушва за гласа на момичето и се запита какво ли би казало то, ако видеше седемте невероятни сапфира, заключени в багажника на колата му. Повечето пъти не знаеше какво пренася в безличните анонимни пакети от една точка до друга за различните куриерски компании, включително и за тази на семейството си. Харесваше му свободата на независимия наемник. Този път просто се оказа, че е син на собственика на компанията и брат на бижутерката, шлифовала камъните, затова знаеше какво представляват „Седемте гряха“ и колко струват.

Кейт бе толкова развълнувана, задето е избрана да шлифова необработения сапфир с изключително качество, че му се обади и му го описа, така както той би описал любовника си. Той я посети два пъти в Аризона и се смая от превръщането на безформения синкав камък в разкошни шлифовани скъпоценни камъни, които искряха в невероятен син цвят.

Беше му харесало да наблюдава вълнението на Кейт. Този път тя изглеждаше много по-млада от него, а в действителност бе с осем години по-голяма. Не би могъл да я укори, че е прекалено ентусиазирана. За един относително млад бижутер бе истински удар да получи такава голяма поръчка като шлифоването на необработения камък на Артър Маклауд, един от най-прочутите колекционери на скъпоценни камъни в света. Тя дори бе помолила именно Лий да й донесе униката, а после да върне обработените и шлифовани скъпоценни камъни обратно на Маклауд. Така нещата оставаха вътре в семейството.

Примижавайки на слънцето, Лий погледна непретенциозния часовник: единайсет без четвърт, имаше достатъчно време. За петнайсетина минути щеше да стигне от кафенето до един малък мост, свързващ Санибел и остров Каптива. С малко повече късмет щеше да му остане близо час, след като остави камъните на Каптива, да се поразходи из плажа след отлива и да събере малко мидички. И пак щеше да успее да стигне във Форт Майърс за полета си до Лос Анджелис. В петък деветдесет процента от трафика бе по мостовете към Санибел, а той щеше да се движи в обратната посока. Очакваше го спокойно шофиране чак до летището.

Отново се протегна. С късите си панталони, риза за голф и сандали напълно се сливаше с останалите хора. Не беше прекалено висок, нито прекалено нисък. Не и прекалено дебел, нито прекалено загорял. Нищо прекалено. Куриерите бяха също толкова анонимни, колкото и пратките. Ако беше в Манхатън, щеше да носи тъмен костюм и сиво палто. В Сиатъл щеше да му е нужно скъпо непромокаемо яке, а и трябваше неизменно да стиска чаша еспресо в ръка. Без чадър. Подобно нещо не носеше никой от Северното тихоокеанско крайбрежие.

Обезпокои го тихият звук от вратите на кола, отключени с дистанционно. Изправи се от стола си и се опита да си спомни автомобилите, които бе видял, когато паркира долу, близо до стълбището. Освен неговата кола, взета под наем, наоколо нямаше други.

Повечето магазини отваряха в единайсет, а дотогава имаше още двайсетина минути. Единствените други превозни средства, които бе забелязал, бяха доста далеч, чак в другия край на паркинга. Колите и пикапите със сигурност бяха на служителите, които спазваха указанията да улесняват клиентите, за да могат те да паркират близо до стълбите, водещи към магазините.

Изправи се и погледна към долния етаж. Нямаше никой. Хленчещото момиче и родителите му бяха влезли в кафенето, явно предпочели цигарения дим пред чистия въздух. За момента бе съвсем сам, което рядко се случваше на турист, дошъл през зимата на остров Санибел.

Отдолу се разнесе приглушеният звук от затваряне на багажник.

Намръщен, той забърза надолу по стъпалата. Рязката смяна на яркото слънце на Флорида с полумрака, обгърнал паркинга, го накара да се поколебае. Бързо се огледа наоколо.

Нищо не помръдваше в прохладните сенки.

Укорявайки се за параноята си, Лий бързо се отправи към колата си. Натисна електронния си ключ и отвори багажника.

Беше празен.

— Мамка му!

Обзет от паника, той се наведе и започна трескаво да опипва вътре. Пакетът със „Седемте гряха“ беше по-малък от дланта му, ала струваше повече, отколкото би могъл да спечели през целия си живот. Можеше да се е търколил някъде, да е паднал зад резервната гума…

Трябва да е тук.

Откъм полумрака от другата страна на автомобила долетя леко шумолене, сякаш някой се опитваше да се промъкне покрай него и да излезе горе на светло. Или поне изглеждаше като промъкване, докато Лий не се извърна рязко и не видя познато лице.

Усмихна се с облекчение:

— Хей, не очаквах да те видя на този бряг.

— Изобщо не биваше да ме виждаш.

Последва тих звук, после стон, когато куршумът прониза плътта и костта и стигна до сърцето на Лий. Той се строполи върху багажника.

Не може да е истина.

Но беше. Светът се въртеше, но той вече не беше част от него, а вихрушката от цветове постепенно премина в черно.

Норм, Кейти… можете ли да ме чуете? Обичам ви…

Багажникът се затръшна, скривайки смъртта.